Нелсън Демил
Играта на лъва (45)

44.

С Кейт прекарахме сутринта в биене на камбаната, така да се каже.

От мравуняк временният команден център се превърна в кошер, ако ме извините за тази аналогия. Двамата проведохме десетина телефонни разговора с началници, които ни поздравяваха и така нататък. Освен това шефовете искаха лично да ги информираме за хода на следствието, но успяхме да им откажем. Всъщност не ги интересуваше самата информация — целта им беше да могат да кажат, че са участвали в разкриването на престъпника.

Накрая трябваше да се съглася да участвам в съвещание на спецчастта, но успях да го отложа за 17:00, като излъгах, че трябва да остана на телефона, за да приемам обаждания от световната си мрежа от информатори. В някои отношения шефовете тук приличаха на началството на НЙПУ. Скоро нямаше да можем да се отървем от групови снимки с тях. Във всеки случай, когато Кьоних се върнеше от околосветското си пътешествие, съвещанието щеше да е приключило и Джак щеше да побеснее. Кофти.

Половин час след разговора ни с госпожа Хамбрехт агенти от ФБР вече изискваха телефонните записи на вдовицата и разбира се, на генерал Уейклиф за 15 април. В същото време милите хора от сградата „Дж. Едгар Хувър“ правеха всичко възможно, за да се доберат до засекретената информация от досието на полковник Хамбрехт, От която всъщност вече нямах нужда. Но те се опитваха да открият и имената на оцелелите от неговото ято, бомбардирало Ал Азизия. Които ми трябваха.

Според имейла ми от ФБР незабавно предупредили военновъздушните сили и МО, че участниците в бомбардировката на Ал Азизия са в огромна и непосредствена опасност и че до известна степен има заплаха за живота на всички други пилоти от либийската операция. ВВС се бяха съгласили да окажат пълно и бързо съдействие, разбира се, но за всяка бюрокрация бързината има относително значение.

Не знаех дали ЦРУ е в течение, но се надявах, че не е. Все още ме глождеше странната мисъл, че управлението вече донякъде има представа за всичко това. Добре, лесно е да станеш параноик по отношение на тези хора и както постоянно си напомням, те обикновено не са толкова интелигентни, колкото ги смятат. Но подобно на всяка секретна служба, ЦРУ само е посяло семената на недоверието и измамата. А после се чудят защо всеки си мисли, че крият нещо. Всъщност обикновено крият факта, че не знаят много. Понякога и аз постъпвам така. Тогава защо се оплаквам?

Всъщност никога не бях смятал, че ФБР — което е в основата на Антитерористичната спецчаст — знае повече от нас в Ню Йорк. Но сто на сто знаеха, че — както се изразяваше Кейт — ЦРУ играе само за себе си. И феберейците го допускаха, защото в края на краищата всички сме от един отбор, всички сме на страната на ангелите и всички взимаме присърце интересите на страната. Единственият проблем беше как се определят тези интереси.

Добре че Кьоних и Наш бяха отвъд океана.

Така или иначе, по време на едно кратко затишие в кошерната активност прегледах разпечатките, които Кейт продължаваше да изтегля от киберпространството. Започнах със статия в „Ню Йорк таймс“ от 11 март 1989-а, озаглавена „Взрив унищожава бус на капитан свалил ирански пътнически самолет“. Отнасяше се за капитана на „Вансен“ и не ми се стори важно, освен като пример за онова, което подозирахме, че се случва в момента.

Кейт ми подаде съобщение на Асошиейтед Прес от 15 април 1995-а, озаглавено: „Либия иска съд за въздушните удари от 1986 година.“ Прочетох го на глас.

— „В понеделник Либия поиска Съединените щати да предадат пилотите и всички останали, участвали във въздушните удари срещу либийски градове преди десет години. Либийският лидер Муамар Кадафи настоя със случая да се заемат Обединените нации.“ — Погледнах към Кейт. — Предполагам, че не сме пожелали да предадем никого и Кадафи е изгубил търпение.

— Продължавай — отвърна тя.

— „Ние не можем да забравим случилото се — заяви Кадафи на годишнината от въздушните удари, в резултат на които според Либия били ранени над сто и били убити трийсет и седем души, включително неговата осиновена дъщеря. — Тези деца… нима те са животни? Нима американците са човешки същества?“ — попита Кадафи в интервю на Си Ен Ен сред развалините от бомбардирания си дом, останал в това състояние цяло десетилетие след въздушните удари. — Вдигнах глава.

— Мисля, че Асад Халил е живял в онзи военен лагер при Кадафи — каза Кейт. — Не забравяй, че според нашето досие семействата им са били близки.

— Да. — Замислих се за това. — По онова време Халил е бил петнайсетина-шестнайсет годишен. Баща му вече е бил мъртъв, но трябва да е имал приятели и роднини в лагера.

Тя кимна.

— И сега отмъщава за тях и за семейството на Кадафи.

— Струва ми се логично. — Пак си спомних думите на Гейб. — Вече знаем какъв е мотивът му и трябва да ти кажа… виж, не съчувствам на това копеле, но го разбирам.

Кейт кимна.

— Зная. — И прибави: — Халил е по-опасен, отколкото си мислим, ако това изобщо е възможно. Продължавай.

— „В Либия бяха проведени церемонии в памет на американските въздушни удари над Триполи и Бенгази. Ударите бяха нанесени след експлозията в дискотека «Ла Бел» в Берлин на пети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, когато загина американски военен. Исканията на Либия повтарят настояването на Съединените щати Кадафи да предаде на американски или британски съд двамата мъже, търсени за взривяването на полет сто и три на «Пан Ам» над Локърби, Шотландия, когато загинаха двеста и седемдесет души.“ — Оставих статията настрани. — Това никога няма да има край.

— Наистина. Безкрайна война. Това просто е поредната битка, предизвикана от предишната битка, и ще доведе до следващата битка.

Потискаща мисъл. Продължих да чета и стигнах до най-новите материали за капитана на „Вансен“. Както казах, нямаше пряка връзка с Халил, но забелязах интересна поредица от заглавия, едно от които, в „Ню Йорк Таймс“, гласеше: „Разследването на взрива отхвърля теорията за терористичен акт“. В първата статия се казваше, че иранското правителство можело да не е замесено и че имало вероятност изобщо да не се отнася за дело на екстремистки групи, а за самотен луд, някакво съвпадение или лична омраза. Глупости. Вашингтон пускаше тия истории, за да успокоява хората и да не ги настройва срещу иранците, иракчаните, либийците или други страни, които не ни харесват и които насъскват собствените си народи при най-малкия инцидент.

Сигурно се прилагаше някаква мащабна дипломатическа стратегия, но аз не я разбирах. По това време другия месец Асад Халил щеше да е описан като самотен бунтар, който се е разгневил на САЩ за това, че са нацапали с мастило входната му виза. Ако си мислите, че никой не знае какво правят в Белия дом, сградата „Дж. Едгар Хувър“, Пентагона или Лангли, опитайте с Държавния департамент — те тотално се носят по течението. Така или иначе, като оставим настрани геополитиката, Асад Халил или беше заминал, или се насочваше към следващата си жертва.

— Нещо за участниците в операцията? — попитах Кейт.

— Не. Но не е задължително да ни кажат. ФБР може вече да е поставило оцелелите под охрана.

— Мисля, че би трябвало да ни държат в течение. В полицейското управление разследващият детектив знае и е отговорен за всичко.

— Не ми е приятно да те разочаровам, Джон, но тук не е полицейското управление и ще имаш късмет, ако изобщо ти се обадят, за да ти съобщят, че са арестували Халил.

Това наистина смърдеше. Претършувах мозъка си за начини на действие, но успях само да се сетя, че Джак Кьоних ми дължи услуга, макар двамата да не бяхме единодушни по този очевиден и елементарен факт. Само че Кьоних го нямаше и аз нямах нито връзки, нито влияние тук, пък и никой друг не ми дължеше нищо.

— Спала ли си с някой началник, който би могъл да ни направи услуга? — попитах Кейт.

— Не и в Ню Йорк.

— А във Вашингтон?

Кейт като че ли се замисли над въпроса ми, започна да брои на пръсти и да мърмори числа, докато стигна до седем, после отвърна:

— Мисля, че вече съм си изгърмяла всички патрони. — И се засмя, за да ми покаже, че само се майтапи.

Както и да е, прелистих още няколко статии, които бяха пристигнали от друго измерение. Не съм съвсем сигурен как действа Интернет, но изглежда, че те пита какво търсиш и прави каквото си му наредил, което е повече, отколкото мога да кажа за много свои познати.

Стигнах до материал от „Бостън Глоуб“, който даваше повече информация. Броят беше от 20 април 1986 година. Публикуваха хронология на събитията, довели до американския въздушен удар. Кризата започваше на 7 януари. „Президентът Рейгън обвинява Либия във въоръжена агресия срещу Съединените щати и налага икономически санкции срещу тази страна. Западните съюзници отказват да се присъединят към бойкота. Съединените щати свързват Либия с удар на палестински терористи от 27 декември 1985 г. срещу летищата в Рим и Виена, когато загинаха двадесет души.“

Продължих да чета. „11 януари: висш сътрудник на полковник Муамар Кадафи заявява, че Либия ще се опита да убие Рейгън, ако Съединените щати я атакуват. Кадафи кани Рейгън да го посети и твърди, че срещата може да промени отношението на американския президент.“

Не бих се обзаложил. Прегледах хронологията докрай: „13 януари: два либийски изтребителя се приближават до разузнавателен самолет на американските военноморски сили. 5 февруари: Либия обвинява САЩ, че са помогнали на Израел да свали либийски самолет, заклева се, че ще отмъсти. 24 март: бойни самолети на САЩ нанасят удар по либийска ракетна площадка. 25 март: американски части атакуват четири либийски патрулни катера. 28 март: Кадафи предупреждава, че ще отмъсти на военните бази в Италия, Испания и всяка друга държава, която оказва съдействие на 6-ти американски флот. 2 април: в самолет на «Транс Уърлд Еърлайнс», пътуващ от Рим за Атина, избухва бомба и убива четирима души — палестинска група твърди, че отмъщава на САЩ за атаките срещу Либия. 5 април: бомба избухва в западноберлинска дискотека и убива двама американски офицери. 7 април: американският посланик в Западна Германия заявява, че САЩ имат категорични доказателства за либийското участие в експлозията…“ Плъзнах поглед до края на събитията, довели до 15 април 1986 година. Никой не можеше да каже, че е бил изненадан от въздушния удар, като се имаха предвид замесените личности, и — както бихме се изразили в днешната по-тактична Америка — недоразуменията, предизвикани от злополучни културни и политически стереотипи. Отговорът на проблема спокойно можеше да се крие в усилването на имиграционния поток. Ако продължаваше така, след пет години по-голямата част от населението на Средния изток щеше да се е преселило в Бруклин. Взех последната киберновина от бюрото си и я прегледах.

— Я, това е интересно. Прочете ли интервюто на Асошиейтед Прес с госпожа Кадафи от деветнайсети април осемдесет и шеста?

— Не, струва ми се.

Започнах да чета:

— „Съпругата на либийския лидер Муамар Кадафи, която съобщи, че осемнадесетмесечната й осиновена дъщеря Хана била убита по време на удара, разговаря с репортерите за пръв път след атаката. Седнала пред разрушения си дом в Триполи с патерица в ръка, тя говори рязко и предизвикателно. Сафия Кадафи каза, че завинаги смятала Съединените щати за враг, освен ако не осъдят Рейгън на смърт“.

— Жените във фундаменталистките мюсюлмански държави рядко се появяват пред публика — отбеляза Кейт.

— Е, ако са разрушили дома ти, нямаш друг изход, нали?

— Изобщо не ми хрумна за това. Много си интелигентен!

— Благодаря. — Продължих да чета статията: — Тя заяви: „Ако някога намеря американския пилот, който пусна бомбите върху дома ми, ще го убия с голи ръце“. — Вдигнах поглед към Кейт. — Ето, сама виждаш. Тези хора не крият нищо. Проблемът е, че ние приемаме думите им за обикновена реторика, но те говорят буквално. Както са открили полковник Хамбрехт и генерал Уейклиф.

Тя кимна.

Прибавих:

— Не мога да повярвам, че във Вашингтон не са предполагали какво ще се случи.

Кейт не отговори.

Върнах се към статията.

— „Що се отнасяло до съпруга й, той не бил терорист, поясни тя, защото в такъв случай аз нямаше да имам деца от него“. — Замълчах, после отбелязах: — Терористите стават добри бащи. Това е сексистко изявление.

— Не можеш ли просто да дочетеш скапаната статия без тъпи забележки? — попита Кейт.

— Слушам, госпожо. „Либийски представители съобщиха, че двама от синовете на Кадафи били ранени по време на бомбардировката и че единият все още бил в болница. Сафия Кадафи заяви: «Някои от децата ми са ранени, всички са уплашени. Може да са получили психически травми.»“

— И други деца може да са получили психически травми — каза Кейт.

— Несъмнено. Мисля, че вече знаем как се е чалнал малкият Асад Халил.

— Да.

Замислихме се за вчерашните новини. Винаги е добре да знаеш защо — сега вече го знаехме. Освен това знаехме кой, какво, къде и кога — Асад Халил, убийства, в Америка, сега. Обаче не знаехме точно къде се намира и къде ще нанесе следващия си удар. Но бяхме близо и за пръв път изпитах увереност, че ще пипнем това копеле.

— Ако не е напуснал страната, той е наш — казах аз.

Кейт не отговори на оптимистичната ми забележка. Като имах предвид миналото на Асад Халил, самият аз хранех известни съмнения.

Пак се замислих за думите на госпожа Кадафи и за предполагаемата връзка между семействата на Кадафи и Халил. Спомних си и теорията, че Муамар е наредил да убият капитан Халил в Париж и че Асад явно не подозира нищо. Зачудих се дали малкият Асад е знаел, че чичко Муамар нощем се е измъквал от шатрата си и се е прокрадвал на пръсти в шатрата на мама. Един мой професор в колежа веднъж каза, че много важни исторически събития били предизвикани от секса, брачен и извънбрачен. Зная, че това се отнася за собственото ми минало — така че защо да не е валидно за миналото на света?

Опитах се да си представя този либийски елит. Те навярно не се различаваха много от други малки автокрации, където дворцовите интриги и слухове бяха ежедневие.

— Смяташ ли, че роднини на Асад Халил са загинали при бомбардировката? — попитах Кейт.

— Ако информацията ни за семейните му връзки с Кадафи са верни, можем да приемем, че семейството му е живяло в онзи лагер, върху който според госпожа Хамбрехт са пуснали бомби четири американски самолета. Халил явно е убил двама от пилотите, бомбардирали Ал Азизия. Може да го е направил, за да отмъсти за Кадафи, но да, мисля, че семейството му е било там и той е претърпял лична загуба.

— И аз съм на това мнение. — Представих си Асад Халил, изхвърлен от леглото в ранен утринен час, уплашен до смърт, докато светът около него се превръща в развалини. Трябваше да е видял много трупове и части от човешки тела. Допусках, че е изгубил членове на семейството си, и се замислих за психическото му състояние — страх, шок, може би чувство на вина, че е оцелял, после гняв. По някое време беше решил да си отмъсти. И имаше отлична възможност да го направи като жертва и член на вътрешния кръг. Либийското разузнаване сигурно се беше нахвърлило на това хлапе като че ли е нов пророк. А самият Халил… той бе носил омразата през целия си живот и от събота живееше в бляна си. За него блян, за нас — кошмар.

— За какво мислиш?

— За Халил. За това как е стигнал дотук. През целия си живот е мечтал да дойде в Америка и ние не сме го знаели, макар че би трябвало. И не е тук, за да започне нов живот или да кара такси. Той не бяга от правосъдието, нито от бедността в родината си. Не е онзи, за когото е писала Ема Лазаръс.

— Наистина.

— И там има още много като него.

— Наистина.

Така или иначе, останахме на постовете си, както ни бяха наредили, но аз не си падам по седене, четене и вдигане на телефонни слушалки. Исках да се обадя на Бет, но положението срещу бюрото ми се беше променило, затова написах на госпожа Пенроуз следния имейл: „Сега не мога да разговарям. Страхотен пробив по случая. Тази вечер може да се наложи да напусна града. Благодаря за влажната целувка.“

Поколебах се пред клавиатурата. „В заключение…“ Не, не ставаше. Накрая написах: „Трябва да поговорим. Скоро ще ти се обадя.“ Пак се поколебах, после пратих имейла. „Трябва да поговорим“, разбира се, обясняваше всичко. Когато казваше: „Джон, трябва да поговорим“, жена ми имаше предвид „майната ти“.

— На кого пращаш имейл? — попита Кейт.

— На Бет Пенроуз.

Мълчание, после:

— Надявам се, че не и пишеш за…

— Хм… не…

— Адски студенокръвно.

— Ами с факс?

— Трябва да й го кажеш лично.

— Лично ли? Че аз нямам време да разговарям лично дори със себе си.

— Е… по телефона също става. Аз ще изляза.

— Не. По-късно ще се оправя с това.

— Освен ако не си се отказал. Ще разбера.

Усетих, че стомахът ми се свива.

— Наистина. Ще те разбера, ако си се разколебал.

Защо не й вярвах?

— Случилото се снощи с нищо не те задължава. Ние сме възрастни хора. Просто ще оставим нещата да поизстинат и няма да бързаме. Всяко нещо с времето си…

— Свърши ли с клишетата?

— Върви по дяволите! — Тя стана и се отдалечи.

Щях да скоча и да я последвам, но мисля, че вече бяхме привлекли вниманието на колегите си, затова само се усмихнах и започнах да си свирукам „Бог да благослови Америка“, докато членовете на лигата „Противници на секса“ в АСЧ пращаха имейли на Големия брат за вероятно сексуално престъпление.

Както и да е, да се върнем към най-търсения терорист в Америка. Отворих имейла си и видях, че съм получил съобщение от антитерористичния отдел във Вашингтон, предназначено само за временния команден център. „Военновъздушните сили ни информират, че идентифицирането на участниците в бомбардировката на Ал Азизия може да се окаже сложно. Имало архиви за ескадрилите и по-големите формирования, но за по-малките подразделения се налагало допълнително търсене.“

Замислих се. Звучеше правдоподобно, но вече бях толкова параноичен, че нямаше да повярвам и на пътен знак. Продължих да чета имейла. „Предадохме на военновъздушните сили съдържанието телефонния разговор с Роуз Хамбрехт. Те са се свързали с госпожа Хамбрехт, но тя не се съгласила да съобщи имената на пилотите по телефона. Пратен е офицер от базата на ВВС «Райт-Патърсън» в Дейтън, Охайо, който ще я посети в дома й в Ан Арбър. Обещала е да им даде цялата информация лично. Ще ви държим в течение.“

Разпечатах имейла и го хвърлих на бюрото на Кейт.

Замислих се за ситуацията. На първо място, госпожа Хамбрехт беше жилаво бабе и никакви телефонни заплахи, молби и увещания нямаше да я накарат да направи онова, което й бяха забранили още откакто бе станала съпруга на офицер от ВВС.

Второ, хрумна ми, че секретността, с която навремето се бяха опитали да запазят тези пилоти от отмъщение, сега ни пречи да разберем какво става и да ги защитим.

Освен това беше очевидно, че по някое време тайната е била разкрита. По тази причина Асад Халил разполагаше с имената, а ние — не. Но кои имена му бяха известни? Само на онези осем пилоти от бомбардировката на Ал Азизия ли? Навярно. Това бяха хората, които искаше да очисти.

Анализирах известната ми дотук информация: осем мъже, единият убит в Залива, вторият убит в Англия, третият убит заедно с жена си на Капитолийския хълм. Според госпожа Хамбрехт четвъртият страдаше от тежка болест. Това оставяше още четири вероятни жертви — пет, ако болният не починеше преди Халил да стигне до него. Но както казах, не се съмнявах, че някои от тях вече са мъртви. Може би всички, както и всеки наоколо, попаднал на неподходящо място в неподходящ момент като госпожа Уейклиф и прислужницата.

Малко е обезпокоително, когато собствената ти страна се превръща в бойно поле. Не се моля често и никога за себе си, но се помолих за онези хора и техните семейства. Помолих се за известните, вероятните и бъдещите жертви.

После ми хрумна блестяща идея, отворих бележника си и набрах един номер.