Нелсън Демил
Играта на лъва (40)

39.

Асад Халил продължи на север по шосе 95, пресече границата на Джорджия и влезе в Южна Каролина. По пътя се избави от дисковете на Пол Грей.

Докато шофираше, анализира случилото се сутринта. До края на деня някой със сигурност щеше да потърси или чистачката, или Грей. По някое време щяха да открият труповете. Предполагаемият мотив за убийството на бизнесмена щеше да е кражба на секретен софтуер. Всичко това беше планирано. Сега обаче разбираше, че не са помислили за проблема с пилота. До вечерта или до следващата сутрин новината за престъплението в Спрус Крийк щеше да привлече вниманието на някого от „Алфа Ейвиейшън Сървисис“ и Стейси Мол определено щеше да си спомни името на Пол Грей. Халил не бе предвидил, че ще е написано на хангара.

Жената щеше да се обади в полицията. В Либия никой не искаше да има нищо общо с властите. Но Борис го беше предупредил, че в Америка не е така.

Той се замисли. Руснакът му бе казал да действа с оглед на обстановката. „Ако убиеш пилота, трябва да очистиш и всички останали, които знаят за полета и са виждали лицето ти. Мъртвите не могат да отидат в полицията. Но колкото повече трупове оставяш, толкова по-усилено ще те издирват ченгетата. Убийството с цел обир няма да предизвика голям интерес. Може да имаш късмет и никой в Джаксънвил да не му обърне внимание.“

Асад сви устни. Все пак също като във Вашингтон, трябваше да убие чистачката, за да има време да избяга. Въпреки петгодишния си престой в Америка Борис не беше забелязал, че американците не обичат да си чистят къщите сами.

Във всеки случай полицията преследваше крадец, а не Асад Халил. Освен това не издирваха автомобила му и ако Стейси Мол съобщеше за него, щяха да търсят грък на път за Атина през Вашингтон. Всичко зависеше от това колко глупави са полицаите.

Имаше и друга възможност, разбира се. Жената можеше да види снимката му във вестниците и да разбере, че пътникът й е бил… Несъмнено трябваше да я убие, ала не го бе направил. Беше пощадил живота й, не от жалост, а за да не оставя след себе си прекалено много трупове, както го бяха посъветвали Борис и Малик. Руснакът не само бе предпазлив — беше и прекалено загрижен за живота на враговете на исляма. Той например се беше възпротивил срещу убийството на всички пътници в самолета, бе го нарекъл „безумно масово убийство“.

„След революцията някогашните ти господари избиха над двайсет милиона души от собствения ви народ — беше му напомнил Малик. — Мюсюлманите не са убили толкова много хора още от времето на Мохамед. Ако обичаш, не ни дръж проповеди. Имаме да минем дълъг път, за да се изравним с вашите постижения.“

Борис не бе отговорил.

Халил отново се замисли за Пол Грей. Той не беше умрял толкова храбро, колкото генерал Уейклиф и неговата съпруга. И все пак не го бе молил за милост. Навярно с Уилям Садъруейт трябваше да опита друг подход. В Либия му бяха казали, че бившият лейтенант преживял някои житейски неуспехи. Според Борис за него убийството можеше да е добре дошло. „Никой не иска да умре — беше отвърнал Асад. — Ще ми е също толкова приятно да го убия, колкото и останалите.“

Той погледна часовника на таблото — 15:05. Сателитният навигатор показваше, че скоро ще стигне до пътя, който щеше да го отведе до Мънкс Корнър.

Мислите му пак се върнаха към сутринта. Срещата с жената пилот го беше смутила, но не можеше да разбере каква е причината за нерешителността му. Имаше сериозни основания както да я убие, така и да я пощади. Спомни си, че Стейси Мол бе казала на по-възрастната служителка: „Ще се погрижа за пайпъра, когато се върна“.

А ако не се върнеше, щяха да започнат да я търсят. Него също. Освен, разбира се, ако другата жена не помислеше, че двамата са решили да… да бъдат заедно. Да, можеше да види тази мисъл в очите й, в поведението й. Все някога обаче щеше да се обади в полицията. Затова навярно беше постъпил правилно.

Внезапно си представи Стейси Мол, видя я да се усмихва, да му говори, да му помага да се качи в самолета — да го докосва. Тези сцени продължиха да се въртят пред очите му, въпреки че се опитваше да се избави от тях. Той извади визитката и от джоба си и я погледна. Домашният и номер бе написан с химикалка над този на „Алфа Ейвиейшън“.

Забеляза изхода си в последния момент и отби в дясното платно, после продължи по рампата. Озова се на двулентов път, много по-различен от междущатското шосе. От двете страни имаше къщи и ферми, селца, бензиностанции и борови гори. Преди няколко месеца оттук беше минал негов сънародник. „Това е най-опасният път — бе докладвал той, — първо, заради лудите шофьори и второ, заради полицията, която има мотоциклети и внимателно следи всички коли.“

Халил се опита да шофира колкото може по-предпазливо, за да не привлича внимание. Мина през няколко градчета и в две от тях видя полицейски автомобил и мотоциклет.

Но до целта му не оставаше много — само шейсет километра — и след час той наближи Мънкс Корнър.

 

 

Бил Садъруейт седеше с вдигнати върху бюрото си крака в малък бетонен блок край летището на окръг Бъркли в Мънкс Корнър, Южна Каролина. Притискаше между ухото и рамото си мръсна слушалка на евтин телефон и слушаше гласа на Джим Маккой. Садъруейт погледна стария климатик. Перката тракаше и вътре проникваше жалка струйка студен въздух. Беше едва април, а температурата навън вече достигаше над тридесет градуса. „Скапана дупка!“

— Чувал ли си се с Пол? — попита Джим Маккой. — Канеше се да ти позвъни.

— Не — отвърна Садъруейт. — Съжалявам, че в събота не успях да участвам в груповия разговор. Бях много зает.

— Няма нищо — каза Маккой. — Просто реших да ти се обадя и да видя как си.

— Добре съм. — Садъруейт погледна чекмеджето на бюрото. Вътре имаше почти пълна бутилка „Джак Даниълс“. Стенният часовник показваше 16:10. Някъде на света минаваше пет, време за една чашка, само че клиентът му трябваше да пристигне в четири. — Споменах ли ти, че преди няколко месеца ходих на гости на Пол?

— Да.

— Трябва да видиш как се е подредил. Голяма къща, басейн, хангар, гаджета. — Той се засмя. — Мамка му, когато видяха да приближава старият ми „Апачи“, едва ми позволиха да кацна.

Маккой използва възможността и отвърна:

— Пол беше малко загрижен за твоя „Апачи“.

— Нима? Ако питаш мен, Пол е баба. Колко пъти ни е губил времето по сто пъти да проверява всичко? На прекалено предпазливите все им се случва нещо. Освен това Федералното управление на авиацията редовно проверява машинката ми.

— Просто ти казвам, Бил.

— Да. — Садъруейт продължи да гледа чекмеджето, после свали крака от бюрото, наведе се и извади бутилката. — Казвам ти, наистина трябва да видиш как се е подредил Пол.

Всъщност Джим Маккой често бе гостувал в Спрус Крийк, но не искаше да го споменава на Садъруейт, който беше канен там сам веднъж, макар да живееше едва на час и половина път със самолет.

— Да, бих искал…

— Невероятна къща. Но трябва да видиш върху какво работи. Виртуална реалност, мамка му! Господи, цяла нощ пихме в кабинета му и бомбардирахме какво ли не. — Той се засмя. — Пет пъти повторихме удара срещу Ал Азизия. Шибана работа. Накрая толкова бяхме направили главите, че не успяхме да улучим нищо. — Садъруейт се запревива от смях.

Джим Маккой пресилено се засмя. Вече за десети път слушаше тази история. Пол му бе казал, че едва изтърпял Бил. Дотогава никой от момчетата не беше разбирал докъде е изпаднал Садъруейт. Но вече всички знаеха.

— Хей, пич — каза Бил, — спомняш ли си, когато се забавих и Тери едва не ни се натресе отзад? — Той отново се засмя и остави бутилката на бюрото.

Седнал в кабинета си в музея „Люлката на авиацията“ на Лонг Айланд, Джим Маккой не отговори. Не можеше да свърже онзи Бил Садъруейт, когото познаваше, с Бил Садъруейт, с когото разговаряше в момента. Старият Бил Садъруейт бе един от най-добрите пилоти във военновъздушните сили. Но след преждевременното му излизане в оставка с него се беше случило нещо. С годините все повече се вманиачаваше на тема избиване на либийци и постоянно разказваше бойните си подвизи на всеки срещнат, дори на хората, които бяха участвали в операцията заедно с него. И с всяка година тези истории ставаха все по-драматични, а неговата роля в дванайсетминутната им война — все по-величава.

Хвалбите на Бил Садъруейт с въздушния удар започваха да плашат Джим Маккой. Никой не биваше да споменава за това, никой не биваше да разкрива имената на другите пилоти. Безброй пъти бе предупреждавал Садъруейт да си мери приказките и Бил го беше уверявал, че използва само позивните или малките им имена. „Изобщо не говори за онзи удар, Бил“ — казваше му Джим. На което Садъруейт винаги отвръщаше: „Виж, аз се гордея с него. И не се притеснявай. Ония кретени няма да дойдат в Мънкс Корнър, Южна Каролина, за да изравнят резултата.“

Джим Маккой си помисли дали пак да не го предупреди, но имаше ли смисъл?

Често му се искаше старият му приятел да бе останал във военновъздушните сили поне до войната в Залива. Може би ако беше участвал в нея, животът му щеше да е по-добър.

Докато разговаряше, Бил Садъруейт поглеждаше стенния часовник. Накрая развъртя капачката на бутилката, бързо отпи и продължи да разказва:

— И тъпото копеле Чип спа през целия път. Събудих го, той хвърли бомбите и пак захърка.

Търпението на Маккой се изчерпваше и той му напомни:

— Нали каза, че не млъкнал през целия път до Либия?

— Да, изобщо не си затвори устата.

Садъруейт вече не забелязваше непоследователността в разказите си.

— Добре, приятел — каза Джим, — ще ти звънна пак тия дни.

— Недей да затваряш. Чакам един клиент. Някакъв тип, който трябвало да иде до Фили. Щял да пренощува там и утре пак щял да се върне тук. А бе, как върви твоята работа?

— Горе-долу. Музеят е невероятен. Още не е довършен, но събрахме доста самолети. Имаме един F–111. Трябва да дойдеш да го видиш. Ще те пусна в кабината.

— Защо се казва „Люлка“?

— „Люлката на авиацията“. Наричат Лонг Айланд „люлка на авиацията“. Защо не наминеш тия дни? Можеш да кацнеш на летището и ще дойда да те взема.

— Да, тия дни. Как е Тери?

На Джим му се искаше да затвори, но старите бойни другари трябваше да се уважават, макар и не прекалено.

— Праща ти много поздрави.

— Глупости.

— Наистина — излъга Маккой. Вече никой не обичаше Бил Садъруейт и навярно никога не го бяха обичали, но бяха споделили с него светото бойно кръщение и трябваше да запазят връзките си непокътнати, докато не си идеше и последният от тях. Всички от ескадрилата се бяха опитвали да търпят Садъруейт — всички, освен Тери Уейклиф.

— Тери още ли работи в скапания Пентагон? — попита Бил.

— Да — потвърди Джим. — Скоро ще се пенсионира.

— Майната му.

— Ще му предам, че го поздравяваш.

Садъруейт се засмя.

— Да. Знаеш ли какъв му е проблемът? Че беше генерал още като лейтенант. Нали ти е ясно какво искам да кажа?

— Знаеш ли, Бил — отвърна Маккой, — много хора твърдяха същото за теб. Но като комплимент.

— Ако това е комплимент, не ми трябват никакви обиди. Тери винаги е искал да е пред всички. Скъса ми гъза за това, че тогава съм се бил забавил, написа донос, обвини мен, че бомбата не улучила, вместо да обвини Уигинс…

— Чакай, Бил. Това не е вярно.

Бил Садъруейт отново отпи от бърбъна и потисна оригването си.

— Да… добре… извинявай.

— Няма нищо. — Джим се замисли за Тери Уейклиф и Бил Садъруейт. Бил дори не се числеше в запаса и поради тази причина бе изгубил привилегиите си — да изгуби правото си да пие с отстъпка във военновъздушната база в Чарлстън, което му нанесе последния удар. Но Тери Уейклиф се беше обадил на някои хора — непознати на Бил Садъруейт — и успя да му осигури пропуск. — И Боб участва в груповия разговор.

Бил се размърда на стола си. Не обичаше да си спомня за Боб Калъм и неговия рак. Калъм бе стигнал до чин полковник и доколкото Садъруейт знаеше, все още работеше като инструктор във военновъздушната академия в Колорадо Спрингс.

— Още ли работи? — попита той.

— Да. На същото място. Обади му се.

— Непременно. — Бил се замисли за миг. — Не те убиват през войната, за да те убие нещо по-страшно.

— Може да оздравее.

— Да. И накрая, но не на последно място, как е оня дребен скапаняк Чип?

— Не мога да се свържа с него. Върнаха ми последното писмо, което му пратих в Калифорния, без нов адрес. Телефонът му също е изключен.

— Уигинс си е такъв. Постоянно трябваше да му напомням да си върши работата.

Маккой се замисли за Чип Уигинс. За последен път бяха разговаряли на 15 април предната година. След излизането си в оставка беше изкарал курс за пилот и сега работеше на товарни самолети, всички го харесваха, но Чип никога не обръщаше внимание на подробностите.

Джим Маккой, Тери Уейклиф и Пол Грей смятаха, че Уигинс не поддържа връзка с тях, защото сега е пилот, а преди не е бил такъв. Освен това той бе от екипажа на Садъруейт, което навярно беше достатъчно, за да не изпитва носталгия към миналото.

— Ще се опитам да го открия — каза Джим. — Мисля, че той още не знае за Уили.

Садъруейт отпи от бърбъна и пак погледна часовника.

— Чип харесваше Хамбрехт — отвърна той. — Трябва да му съобщим.

— Да. Ще направя каквото мога. — Маккой не знаеше какво друго да каже. Бил Садъруейт не си помръдваше и пръста, за да поддържа връзката помежду им, и с това се занимаваха предимно двамата с Тери.

Всъщност, откакто го бяха назначили за директор на лонгайландския музей, Джим беше станал неофициален секретар на малката им група — звънеше по телефона, пращаше писма, имейли и факсове. Тери Уейклиф бе нещо като техен председател, но работата му в Пентагона поглъщаше повечето му време и Маккой го търсеше само в особено важни случаи. Скоро щяха да са старци и да имат предостатъчно възможности за контакти.

— Клиент ли каза, че имаш? — попита Джим.

— Да. Закъснява.

— Бил, струва ми се, че в момента пиеш.

— Да не си луд? Преди полет? Аз съм професионалист, за Бога!

— Добре… — Бил навярно го лъжеше. Надяваше се, че го лъже и за клиента си. Замисли се за някогашната ескадрила — Стив Кокс, убит в Залива, Уили Хамбрехт, убит в Англия, Тери Уейклиф, направил блестяща военна кариера, Пол Грей, преуспяващ цивилен, Боб Калъм, болен от рак в Колорадо, Чип Уигинс, изчезнал от хоризонта, но навярно в добра форма, Бил Садъруейт, жалко подобие на предишния жилав пилот, и накрая самият той, Джим Маккой, музеен директор, добра работа с малка заплата. От осмината двама бяха мъртви, един умираше от рак, един умираше от живота си, един се бе запилял някъде и трима за момента бяха добре.

— Трябва всички да идем да видим Боб — тихо каза той. — При това скоро. Ще го организирам. И ти трябва да дойдеш, Бил. Нали?

Садъруейт помълча няколко секунди, после каза:

— Да. Ще дойда. Ще дойда.

— Всичко хубаво, приятел.

— Да… и на теб. — Бил затвори слушалката и избърса влажните си очи. Отново отпи и прибра бутилката в сака си.

После се изправи и се огледа. На отсрещната стена висеше знамето на Южна Каролина и флаг на Конфедерацията, който много хора намираха за обиден. Тъкмо затова го държеше в кабинета.

Цялата страна беше отишла по дяволите, помисли си той, ръководеха я лицемерни педеруги и макар да бе от Индиана, Садъруейт харесваше Юга — освен жегата и влагата, — харесваше разбиранията им, харесваше флага на Конфедерацията.

— Майната им!

На другата стена имаше голяма пилотска карта. До нея беше залепен стар плакат, избелял и набръчкан от влагата. Представляваше снимка на Муамар Кадафи, около чиято глава бе нарисувана голяма мишена. Садъруейт взе стреличка от разхвърляното си бюро и я хвърли към мишената. Улучи Кадафи точно в средата на челото и извика:

— Да! Майната ти!

Отиде до прозореца и погледна навън.

— Хубав ден за полет. — От пистата излиташе един от двата му самолета, учебен „Чероки“ 140. Крилете му леко трепереха, докато неопитният пилот се опитваше да набере височина. Садъруейт се радваше, че не е в кабината с това хлапе, което нямаше усет за летене, но пък имаше адски много пари. Когато навремето постъпи във военновъздушните сили, просто изхвърляха некадърниците. Сега Бил трябваше да ги учи. И хлапето никога нямаше да участва в битка — искаше да лети, за да се перчи пред приятелчетата си. Тази страна наистина отиваше по дяволите.

А и тоя негов клиент. Навярно беше тъп чужденец, дори може би наркотрафикант. Копелето закъсняваше. Поне нямаше да каже нищо, ако усетеше дъха на бърбън. Сигурно щеше да си помисли, че е някакво американско безалкохолно. Бил се засмя.

Върна се при бюрото и прочете името, което бе записал. Алесандро Фанини. Звучеше му латиноамериканско или италианско.

— Да, жабар. Не е толкова зле. По-добре, отколкото някой Педро.

— Добър ден.

Садъруейт се обърна и видя на прага висок мъж с тъмни очила.

— Алесандро Фанини — каза той. — Извинявам се за закъснението.

Бил се зачуди дали мъжът го е чул и погледна към стенния часовник.

— Само половин час. Няма проблем.

Двамата се ръкуваха.

— Забавих се заради предишната си среща в Чарлстън — каза Халил.

— Няма проблем. — Садъруейт видя, че мъжът носи голям сак и е облечен в сив костюм. — Само това ли е багажът ви?

— Оставих другия в хотела си в Чарлстън.

— Добре. Надявам се, че няма да имате нищо против дънките и тениската ми.

— Ни най-малко. Както ви е удобно. Но ви предупредих, че ще останем да пренощуваме във Фили.

— Да. Приготвил съм се. — Той посочи военния сак на мръсния под. — Приятелката ми ще дойде по-късно, за да заключи.

— Добре. Оставих колата си близо до главната сграда. Нали няма проблем.

— Не, естествено. — Садъруейт отиде при лавицата и взе няколко карти, после вдигна сака си. — Готов ли сте? — Той проследи погледа на клиента до снимката на Кадафи и се ухили. — Знаете ли кой е това?

Асад Халил дълбоко си пое дъх.

— Не, нямам представа.

— Това е господин Муамар Кадафи, мамицата му.

— Никога не съм чувал за него.

— Чували сте, разбира се. Президентът на Либия. Веднъж едва не убих това копеле.

Асад Халил не отговори. Садъруейт сви рамене.

— Откъде сте?

— От Сицилия.

— Без майтап? Веднъж щях да кацна там, ако ми беше свършило горивото.

— Моля?

— Дълга история. Не ми е позволено да говоря за това.

— Както желаете.

— Добре, ако отворите вратата, можем да тръгваме.

— А, още нещо. Плановете ми малко се промениха.

— И?

— Компанията ми ме праща в Ню Йорк.

— Не ми се лети до Ню Йорк, господин…

— Фанини.

— Да. Прекалено много самолети, прекалено много глупости.

— Ще ви платя извънредно.

— Не е заради парите, а заради глупостите. Кое летище?

— Казва се „Макартър“. Знаете ли го?

— О, да. Никога не съм минавал оттам, но е хубаво. На Лонг Айлънд. Съгласен съм, но ще струва по-скъпо.

— Разбира се.

Садъруейт остави нещата си на бюрото и потърси нова карта.

— Странно съвпадение — каза той. — Преди малко разговарях по телефона с един приятел от Лонг Айланд. Искаше да се отбия — може да го изненадам. Или е по-добре да го предупредя?

— Изненадата ще го зарадва повече. Или му се обадете, когато кацнем.

— Да. Чакайте да взема номера му. — Садъруейт прелисти една стара картотека и извади оръфана картичка.

— Близо ли е до летището? — попита Халил.

— Не знам. Но той ще дойде да ме вземе.

— Ако искате, можете да използвате моята кола. Поръчах автомобил под наем и резервирах две мотелски стаи.

— Добре. Тъкмо щях да ви питам. Никога не спя в една стая с мъже.

Халил се насили да се усмихне.

— Аз също.

— Хубаво. Трябваше да изясним този въпрос. Я да ви попитам — ще ми дадете ли аванс? Така ще ви направя отстъпка.

— Колко?

— Ами… след като ще летим до „Макартър“, плюс пренощуването… и утре ще изгубя време за учебни полети… плюс горивото… да речем осемстотин в брой.

— Струва ми се разумна цена. — Халил извади портфейла си и остави на бюрото осемстотин долара, после прибави още сто. — Това е за вас.

— Благодаря.

Асад бе останал почти без пари, но знаеше, че скоро ще си върне всичко.

Бил преброи парите и ги прибра в джоба си.

— Добре. С това уредихме проблема.

— Да. Готов съм.

— Трябва да пусна една вода. — Садъруейт отвори вратата зад бюрото и влезе в тоалетната.

Асад Халил погледна снимката на великия вожд и забитата в челото му стреличка, извади я и си каза: „Никой не заслужава да умре повече от тази американска свиня“. Садъруейт се върна в кабинета.

— Да вървим.

— Може ли да вземем за полета някакви разхладителни напитки? — попита Халил.

— Да. Вече качих в самолета хладилна чанта. Имам сода и бирата. Бирата е за вас, ако искате. Аз не пия.

Асад вече бе усетил дъха на алкохол.

— Имате ли минерална вода?

— Не. Защо да давам пари за вода? Тя е безплатна. — „Само идиотите и педеругите си купуват минерална вода.“ — Вода ли искате?

— Не е задължително. — Халил отвори вратата и двамата излязоха под прежурящото слънце.

Докато вървяха по нагорещената бетонна рампа към „Апачито“, Садъруейт попита:

— С какво се занимавате, господин Панини?

— Фанини. Както ви е казал колегата ми от Ню Йорк, аз съм в текстилния бизнес. Искам да купя американски памук.

— Дошли сте точно където трябва. Тук нищо не се е променило още от Гражданската война, освен че сега трябва да плащат на робите. — Той се засмя. — А и някои роби са латиноамериканци и бели. Някога виждали ли сте памуково поле? Мръсна работа. Няма достатъчно хора да я вършат. Навярно трябва да внесат от ония тъпи араби. Те обичат слънцето. Ще им плащат с камилски лайна и ще им казват, че срещу тях в банката ще получат пари. — Садъруейт се засмя.

— Трябва ли да имате план за полета? — попита Халил.

— Не. — Бил посочи ясното небе. — Времето по цялото Източно крайбрежие е страхотно. — Той си помисли, че пътникът му се страхува да лети, и прибави: — Боговете са с вас, господин Фанини.

Асад нямаше нужда да му казват, че аллах е благословил джихада му.

Докато вървяха, Садъруейт замислено рече:

— Може да се обадя в нюйоркската контролна кула, когато пресичаме океана на юг от летище „Кенеди“, за да не се блъснем в някой пътнически самолет. И ще поискам разрешение за кацане от кулата на Лонг Айланд. Това е. — Той махна с ръка към почти пустото летище на Мънкс Корнър. — Естествено, тук човек може да си излети, без да пита никого. По дяволите, та наоколо няма с кого да размениш и една приказка, освен онова хлапе ей там в скапаното „Чероки“. А и хлапето няма да знае какво да каже, ако го повикам по радиостанцията.

Халил погледна към малкия едномоторен самолет, който се спускаше към летището. Машината много приличаше на онази, която бе наел от Джаксънвил. Внезапно отново си спомни за Стейси Мол и припряно пропъди образа й от мислите си.

Спряха при стар синьо-бял двумоторен „Пайпър Апачи“, модел 1954 година. Садъруейт вече беше развързал въжетата и бе извадил подложките на колелата. Освен това беше проверил горивото.

Никога не правеше други проверки, още повече, защото самолетът бе толкова разнебитен, че нямаше смисъл да открива все нови и нови повреди.

Асад Халил погледна към „Апачито“. Радваше се, че има два двигателя.

На Садъруейт му се стори, че клиентът изглежда обезпокоен.

— Това е съвсем елементарна машина, господин Фанини, и винаги можете да разчитате на нея.

— Наистина ли?

Бил се опита да разбере какво притеснява скапания чужденец. Плексигласовите прозорци бяха малко мръсни и напукани, боята бе олющена. Той погледна суетно облечения господин Фанини и реши да го окуражи.

— В този самолет няма нищо сложно и модерно, но това означава, че не може да се повреди нищо важно. Двигателите са в отлично състояние. Пилотирал съм военни самолети. Те са толкова сложни, че ви трябва цяла армия от техници дори само за обикновен едночасов полет. — Садъруейт забеляза, че под десния двигател се е събрала голяма черна локва масло. — Всъщност вчера се върнах от Ки Уест. Самолетът летя като закопняло за дома ангелче. Готов ли сте?

— Да.

— Добре. — Бил метна сака си на крилото, пъхна картите под мишница, покатери се и отвори вратата. Остави нещата си вътре и попита пътника си:

— Отпред или отзад?

— Ще седна отпред.

— Добре. — Понякога помагаше на клиентите си да се качат, но високият тип, изглежда, можеше да се справи сам. Садъруейт влезе в кабината и се настани на пилотската седалка. Вътре беше горещо и той отвори страничното прозорче.

— Идвате ли?

Асад Халил го последва.

— Оставете за малко вратата отворена — каза Бил. — И си закопчайте колана.

Халил се подчини.

Садъруейт си сложи слушалки и натисна стартера на левия двигател. След като се поколеба няколко секунди, витлото се завъртя. Десният запали по-бързо.

— Добре… звукът е добър.

— Много е висок — надвика бученето Халил.

— Да, вратата и прозорецът са отворени. — Той не каза на пътника си, че вратата е разхерметизирана и че когато я затворят, няма да стане много по-тихо. — Когато се издигнем във въздуха, ще можете да чувате как ви растат мустаците. — Садъруейт се засмя и потегли към пистата. След като парите вече бяха в джоба му, нямаше нужда да се подмазва на тоя жабар.

— Откъде казахте, че сте?

— От Сицилия.

— А… да… — Спомняше си, че мафията е от Сицилия. Бил погледна мъжа и внезапно му хрумна, че може да е мафиот. Веднага съжали за поведението си. — Удобно ли ви е, господин Фанини? Имате ли някакви въпроси за полета?

— Колко време ще продължи?

— Ами, ако имаме попътен вятър, както е според прогнозата, ще кацнем на „Макартър“ след около три часа и половина. Значи някъде към осем и половина. Устройва ли ви?

— Да. Трябва ли да зареждаме по пътя?

— Не. Монтирал съм допълнителни резервоари, така че мога да остана във въздуха около седем часа. Ще заредим в Ню Йорк.

— Ще ви затрудни ли кацането по тъмно?

— Не. Летището е добро. Там се приземяват дори пътнически самолети. А и аз съм опитен пилот.

— Ясно.

Садъруейт реши, че е загладил нещата с господин Фанини, и се усмихна. Когато стигна до началото на пистата, погледна нагоре през предното стъкло. Хлапето като че ли нямаше проблеми.

— Онова момче ей там, дето се учи да лети, жестоко го тресе шубето — каза Бил. — Нали разбирате? Американските младежи са станали прекалено кекави. Имат нужда от здрав ритник по задника. Трябва да станат убийци. Трябва да вкусят кръв.

— Нима?

Садъруейт погледна пътника си.

— Искам да кажа, участвал съм в битки и ви уверявам, че когато покрай кабината ти започнат да прелитат ракети, адски бързо ставаш истински мъж.

— Вие лично преживявали ли сте го?

— Много пъти. Добре, потегляме. Затворете вратата. — Садъруейт натисна дроселите, самолетът набра скорост и излетя още преди да стигне до средата на пистата.

Халил погледна през прозореца. Усещаше, че „Апачито“ е по-издръжливо, отколкото показва външният му вид. Същото можеше да се каже и за пилота.

— В коя война сте участвали? — попита той.

Садъруейт пъхна дъвка в устата си.

— В много войни. Например в Залива.

Асад знаеше, че Садъруейт не е участвал във войната в Залива.

— Искате ли дъвка? — попита го Бил.

— Не, благодаря. И какъв самолет пилотирахте?

— Изтребители.

— Какви по-точно?

— Реактивни изтребители. Изтребители-бомбардировачи. Пилотирал съм различни видове, но последният беше F–111.

— Можете ли да говорите за това, или е военна тайна?

Садъруейт се засмя.

— Не, господине, не е тайна. Това е стар самолет, отдавна свален от въоръжение. Също като мен.

— Липсва ли ви?

— Не ми липсват кретените, отдаването на чест например. А сега са пуснали жени да пилотират бойни самолети, за Бога! Дори не ми се мисли за това. Тия кучки предизвикват всевъзможни проблеми със своите дрънканици за сексуален тормоз — извинявайте, улучихте ме в болното място. Хей, как са жените във вашата страна? Знаят ли си мястото?

— Абсолютно.

— Хубаво. Може би ще трябва да се преселя там. Сицилия беше, нали?

— Да.

— На какъв език говорите там?

— Диалект на италиански.

— Ще го науча и ще се преселя в Сицилия. Имате ли нужда от пилоти?

— Разбира се.

— Добре. — Издигнаха се на триста метра височина и късното следобедно слънце остана почти точно зад тях. Гледката бе великолепна. Пролетната зеленина придобиваше още по-тъмен оттенък и се очертаваше на синия фон на далечното море. Скоростта на попътния вятър беше четиридесет и пет километра, така че щяха да стигнат до Лонг Айланд по-рано от предвиденото време.

Бил разсеяно си помисли, че летенето е нещо повече от професия. Че е призвание, братство, свръхестествено изживяване, почти религиозен екстаз. Когато беше в небето, се чувстваше по-добре.

— Липсват ми битките — той каза на пътника си.

— Как може да ви липсва такова нещо?

— Не знам… Никога не съм се чувствал толкова добре, както сред всички ония трасиращи снаряди и ракети. Е, ако ме бяха улучили сигурно нямаше да мисля така. Но тия тъпи копелета не могат да уцелят даже кенефна чиния с пикнята си.

— Кои тъпи… хора?

— А, да речем, арабите. Не мога да кажа кои точно.

— Защо?

— Военна тайна. — Садъруейт се засмя. — Не самата операция, а само участниците.

— Защо?

Бил пак го погледна.

— Имената на пилотите, участвали в бомбардировка, никога не се разгласяват. Властите смятат, че ония с камилите ще дойдат в Америка да си отмъщават. Глупости. Но нали знаете, капитанът на бойния кораб „Вансен“ в Залива случайно свалил ирански пътнически самолет и някой поставил бомба в колата му. В Калифорния. Искам да кажа, божичко, ужасно е. За малко да убият жена му.

Халил кимна. Знаеше за този случай. Иранците бяха показали, че не приемат нито обяснението, нито извинението.

— Убийствата по време на война водят до нови убийства — каза той.

— Без майтап? Така или иначе, властите смятат, че ония с камилите са опасни за смелите американски воини. Мамка му, не ми пука кой знае, че съм бомбардирал арабите. Нека дойдат да ме потърсят. Ще им се прище изобщо да не са ме откривали.

— Да… Носите ли оръжие?

Бил го стрелна с очи.

— Госпожа Садъруейт не е отгледала идиот.

— Моля?

— Аз съм въоръжен и опасен.

Достигнаха височина две хиляди метра. Садъруейт продължи:

— Обаче по време на войната в Залива тъпото правителство искаше да си направи реклама и показваше ония пилоти по телевизията. Господи, щом ги е страх от скапаните араби, защо се перчат пред камерите? Ще ви кажа защо. Искаха да получат подкрепа в Америка затова караха тия симпатични пилотчета да се хилят и да дрънкат колко велика била тая война и как всички умирали да изпълнят скапания си дълг към Бога и отечеството. И имаше адски много женски. Показваха ги по телевизията, за да видим колко либерална е армията. Басирам се, че са постигнали страхотен успех сред иракчаните. Нали разбирате? Сигурно са си мислили, че са прецакани от жени. — Той се засмя. — Господи, радвам се, че се върнах.

— Виждам.

— Да. Поразгорещих се. Извинявайте.

— Споделям отношението ви към жените.

— А така. Трябва да сме единни. — Садъруейт пак се засмя и си помисли, че този тип не е толкова лош, въпреки че е чужденец.

— Защо сте закачили онзи плакат на стената в кабинета си? — попита Халил.

— За да ми напомня за времето, когато за малко да го очистя — отвърна Бил Садъруейт. — Всъщност неговата къща не беше моя задача, а на Джим и Пол. Те пуснаха бомбата право отгоре й, но се оказа, че Кадафи спял в шатра навън, за Бога! Скапаните араби не се отказват от шатрите си. Нали така? Убиха дъщеря му. Жалко, обаче войната си е война. Бяха ранени жена му и две от децата му, но останаха живи. Никой не иска да убива жени и деца, ама понякога са там, където не трябва. Нали разбирате? Искам да кажа, ако аз бях на мястото на децата на Кадафи, нямаше да се приближавам на повече от километър до него.

Халил дълбоко си пое дъх и се овладя.

— А каква беше вашата задача?

— Бомбардирах комуникационния център, казармите и… и още нещо. Не се сещам. Защо питате?

— Просто така. Интересно ми е.

— Най-добре забравете за това, господин Фанини. Не би трябвало дрънкам за тази история.

— Разбира се.

Издигнаха се на две хиляди и двеста метра. Садъруейт изтегли дроселите малко назад и ревът на двигателите поутихна.

— Ще се обадите ли на своя приятел на Лонг Айланд? — попита Халил.

— Да. Най-вероятно.

— От армията ли го познавате?

— Да. Сега е директор на авиационен музей. Ако имам време, утре сутрин ще се отбия да го видя. Ако искате, можете да дойдете с мен. Ще ви покажа своя стар изтребител F–111.

— Навярно ще е интересно.

— Да. От много години не съм виждал такъв.

Асад погледна към земята под тях. Каква ирония! Току-що беше убил приятел на този човек, а сега той щеше да го отведе при друг свой боен другар. Зачуди се дали Садъруейт ще я оцени.

Асад Халил се отпусна назад. Когато слънцето започна да залязва, той каза вечерните си молитви и промълви:

— Бог благослови моя джихад, Бог обърка враговете ми, Бог е велик.

— Моля? — попита Бил Садъруейт.

— Просто благодарих на Господ за хубавия ден и го помолих да благослови престоя ми в Америка.

— Помолете го да направи една-две услуги и на мен.

— Вече го помолих.