Нелсън Демил
Играта на лъва (37)

36.

Успях да стигна навреме за съвещанието в 08:00 на двайсет и осмия етаж на Федерал Плаза. Чувствах се добродетелен, след като не бях прекарал нощта с Кейт Мейфилд. Всъщност бях в състояние да я погледна право в очите и да кажа:

— Добро утро.

Тя отвърна на поздрава ми и ми се причу думата „хуй“, но сигурно просто съм се чувствал такъв.

Стояхме край дългата маса в стая без прозорци и си приказвахме, докато съвещанието не започна.

Стените на залата бяха украсени с увеличени снимки на Асад Халил в различни пози. Имаше и две фотографии с надпис ЮСЕФ ХАДАД. Едната бе направена в моргата, другата беше от паспорта му. Първата изглеждаше по-добре.

Бяха закачени и няколко снимки на мъртвия либиец, поискал убежище през февруари, чието име се оказа Бутрос Дар.

Преброих на масата десет чаши за кафе и десет бележника, от което заключих, че в съвещанието ще участват десет души. На всеки бележник беше написано име и това ме наведе на мисълта, че трябва да седна пред онзи, на който прочетох собствената си фамилия. Добре де, седнах. Видях четири кани с кафе и си налях, после побутнах каната към Кейт, която седеше точно срещу мен.

Тя носеше син раиран костюм, в който изглеждаше малко по-строга, отколкото със синия си блейзър и дългата до коленете пола от събота. Червилото й бе кораловорозово. Кейт ми се усмихна.

Отвърнах й. Както и да е, да се върнем на съвещанието на Антитерористичната спецчаст.

Всички заеха местата си. В единия край на масата седеше Джак Кьоних, току-що пристигнал от Вашингтон. Не беше имал време да се преоблече.

В отсрещния край бе капитан Дейвид Стайн от НЙПУ, вторият ръководител на нюйоркската Антитерористичната спецчаст. Така и Стайн, и Кьоних можеха да си мислят, че са на председателското място.

От лявата ми страна се настани Майк О’Лиъри от разузнавателния отдел на НЙПУ и забелязах, че написаното на бележника име е същото, което ми вдъхна оптимизъм в способностите на полицейското разузнаване.

От дясната ми страна седна специален агент Алън Паркър, ФБР/АСЧ. Алън осъществява нашите връзки с обществеността. Беше поне на двайсет и пет, но изглеждаше най-много на петнайсет. Беше страхотен лъжец — тъкмо каквото ни трябваше в този случай.

До него беше капитан Хенри Уидзински, заместник-началник на детективския отдел в Транспортна полиция. Когато работех в НЙПУ двамата се бяхме срещали няколко пъти и ми се струваше нормален — освен името му.

Срещу мен бяха Кейт и още трима души. В отсрещния край до капитан Стайн седеше Робърт Мууди, първият чернокож началник на детективския отдел в НЙПУ и мой бивш шеф. Излишно е да ви казвам, че да ръководиш няколко хиляди души като мен не е лесно. Той, изглежда, не ме харесва, както и всичките ми други началници.

Отляво на Кейт бе сержант Гейбриъл Хейтам, НЙПУ, АСЧ, арабски агент.

Между него и Кьоних видях непознат мъж, но всъщност не ми беше известно само името му. Не се съмнявах, че този стегнато облечен господин е от ЦРУ. Странно, че винаги ги забелязвам — придават си малко отегчен вид, харчат прекалено много пари за дрехи и се преструват, че имат някаква друга, по-важна работа.

Във всеки случай, тъкмо започваше да ми доскучава без Тед Наш. Сега се почувствах по-добре — навярно пак щях да имам кого да ритам по задника.

Що се отнасяше до господин Тед Наш, представих си го как събира коприненото си бельо за пътуването си до Париж. Представих си също как по някое време се връща в живота ми. Спомних си предупреждението на Кьоних: „Човекът, когото трябва да държиш под око, е Тед“. Джак Кьоних никога не си хвърляше думите на вятъра.

Отсъстваше и Джордж Фостър, който се намираше в „Конквистадор“ и сигурно щеше дълго да остане там. Задачата на Джордж в разследването бе да играе ролята на домакин или координатор на местопрестъплението, тъй като беше свидетел и действителен участник във въпросните събития. По-добре Джордж, отколкото аз, мен ако питате.

Освен Наш и Фостър от групата ни липсваше и Ник Монти. Ето защо Джак Кьоних започна съвещанието като предложи едноминутно мълчание за Ник, Фил, Питър, двамата федерални маршали на борда на полет 175, Анди Макгил от отдел „Произшествия“ на Транспортна полиция, Нанси Тейт, дежурната Мег Колинс и всички жертви от боинга.

След това Джак обяви съвещанието за открито. Бе точно 08:00.

Първо представи господина отляво.

— Тази сутрин с нас е Едуард Харис от Централното разузнавателно управление.

Няма майтап. Искам да кажа, че Джак просто трябваше да каже: „Това е Едуард Харис знаете откъде“.

— Господин Харис е от отдела по антитероризъм — прибави Кьоних.

През това време Харис мърдаше молива си като автомобилни чистачки. Адски невъзмутимо. За разлика от ФБР, тия типове почти винаги използват пълните си имена. Нямаше никакво Ед. Тед Наш изглежда, е изключение от правилото. Внезапно ми хрумна страхотната идея следващия път, когато го видя, да се обърна към него с „Теди“.

Трябва да отбележа, че обикновено не присъствам на съвещания на такова равнище, нито пък Кейт. Бяха ни поканили, тъй като бяхме свидетели и участници в събитията, довели до свикването му.

— Както някои от вас навярно знаят — съобщи Джак Кьоних, — вчера следобед във Вашингтон беше взето решение да дадем кратко изявление, придружено от снимки на Асад Халил. В изявлението се казва само, че е заподозрян в акт на международен тероризъм и се издирва от федералните власти. Не се споменава за полет сто седемдесет и пет. Изявлението и снимките бяха излъчени по повечето новинарски канали в единайсет часа. Публикувани са във всички днешни вестници.

Никой не коментира гласно, но израженията ни красноречиво казваха: „Крайно време беше“.

За да покаже на всички ръководната си позиция, капитан Дейвид Стайн взе думата, без крал Джак да му я предлага.

— Ще организираме временен команден център на двайсет и шестия етаж. Всички, които се занимават със случая, ще се преместят там. В центъра ще се събират всички материали по разследването — досиета, снимки, карти, схеми, улики, доказателства, записи на разпити и така нататък. До второ нареждане агентите от Антитерористичната спецчаст ще се намират само на три места — в командния център, в леглото или на терена. Не губете много време в леглото. — Той се огледа и прибави: — Ако желаете, можете да отидете на погребенията. Някакви въпроси?

Изглежда, никой нямаше въпроси, затова Стайн продължи:

— Средноизточният отдел ще разполага с петдесет агенти от всички правоохранителни институции, които участват в спецчастта. Още стотина ще работят по случая в района на Ню Йорк и други сто — на територията на страната и в чужбина.

И така нататък.

Следваше лейтенант Майк О’Лиъри от разузнавателния отдел на НЙПУ. Той започна с няколко думи за Ник Монти, който беше негов подчинен, и верен на ирландската си традиция, разказа смешна история за Ник, която навярно си измисли.

Малко градски полицейски управления имат свои разузнавателни служби, но Ню Йорк, дом на всички странни политически движения на планетата, се нуждае от такъв отдел. Той е основан по време на Червената опасност и преди преследваше и тормозеше месните комуняги, които всъщност обичаха да бъдат гонени от ченгетата. Не им обръщаше внимание никой друг, освен ФБР.

Някогашният Червен взвод се превърна в онова, което представлява днес, и тези момчета са доста добри в работата си, само че имат някои ограничения. Освен това не обичат АСЧ, защото я смятат за конкурентна организация. Майк О’Лиъри обаче ни увери, че щели да ни окажат пълно съдействие. Инстинктивно знаех, че ако хората му открият някаква следа, никога няма да чуем за нея. Но за да съм справедлив, ако ФБР се докопаше до нещо, О’Лиъри също нямаше да бъде уведомен.

Лейтенантът ни благослови и седна. Ирландците са страхотни лъжци. Искам да кажа, ти знаеш, че те мамят, те знаят, че ти знаеш, че те мамят, но го правят толкова чаровно, убедително и енергично, че всички остават доволни.

Дойде ред на Робърт Мууди, началник на детективския отдел в НЙПУ.

— Моите детективи ще си държат очите и ушите отворени, докато работят по други случаи, и ви уверявам, че четирите хиляди души, които командвам, винаги ще носят със себе си снимка на предполагаемия престъпник и ще съобщават цялата новооткрита информация във временния команден център на Антитерористичната спецчаст.

Дрън-дрън.

Инспекторът завърши с думите:

— Ако е в някоя от петте общини на Ню Йорк, има голяма вероятност да го открием и ще го заловим.

Което означаваше, че с удоволствие ще пипне Халил преди федералните и ще ги остави да научат от сутрешните вестници.

Капитан Стайн му благодари и прибави:

— Освен това получих уверенията на началника на полицията, че всички униформени полицаи ще бъдат информирани преди патрулите си. Днес началникът има среща с колегите си от съседните окръзи и общини и ще ги помоли за съдействие и подкрепа. Общо над седемдесет хиляди души ще търсят нашия човек. Това е най-голямото издирване в историята на Ню Йорк.

Забелязах, че Алън Паркър си води подробни бележки. Може би щеше да ги използва в бъдещи изявления, а може и да пише телевизионни минисериали. Не вярвам много на писателите.

— Междувременно — каза Стайн — ще съсредоточим вниманието си върху средноизточната общност. — После предаде думата на Гейбриъл Хейтам.

Хейтам стана и се огледа. Като единственият присъстващ арабин и мюсюлманин, той можеше да е малко параноичен, но след толкова години работа в разузнавателния отдел на НЙПУ, а сега и в АСЧ сержантът запазваше самообладание. Веднъж беше споделил с мен: „Истинското ми име е Джибрил, което на арабски означава Гавраил. Но не го разпространявай — опитвам се да минавам за бял протестант.“

Харесвам го заради чувството му за хумор и в момента Гейб наистина се нуждаеше от него. Искам да кажа, че не е много трудно да си арабин в Ню Йорк, но за да си арабин и мюсюлманин в Средноизточния отдел на Антитерористичната спецчаст, трябва да си адски смел. Чудя се какво ли казва на приятелчетата си в джамията. „Хей, Абдул, снощи арестувах двама араби.“ Едва ли.

Сержант Хейтам ръководеше групите за наблюдение, детективите, придадени към АСЧ, които вършеха черната работа и следяха заподозрените екстремисти. Тези момчета часове наред висяха пред блокове и къщи, правеха снимки, подслушваха, записваха и следяха хора в коли, таксита, влакове, автобуси и пеш — което феберейците не можеха или не искаха да правят. Кофти работа, но абсолютно необходима в АСЧ. За нея отиваха много пари и средноизточната общност не беше много доволна, че постоянно е под око, но както се казва, ако не си направил нищо лошо, няма от какво да се страхуваш.

— От около пет часа в събота — информира ни Гейбриъл — моите хора претърсват всяко ъгълче в града. Успяхме да получим заповеди за обиск, които предвиждат всякакви възможности, освен спалнята на кмета. Разпитахме около осемстотин души в домовете им, в участъците, на работните им места и тук — лидери на граждански движения, заподозрени, обикновени араби и дори мюсюлмански религиозни водачи.

Не успях да устоя и му казах:

— Ако до обяд не надигнат вой поне двайсет адвокати от Арабската лига за граждански права, не си вършиш работата както трябва.

Всички се захилиха. Даже Кейт.

— Е — отвърна ми Гейб, — здравата поизпотихме и адвокатите от Арабската лига. Сега наемат еврейски адвокати да ни съдят.

Отново избухна смях, само че този път малко пресилен. В края на краищата, беше малко неловко. Но хуморът е много полезен при подобни деликатни проблеми. Искам да кажа, в залата присъстваха представители на различни култури и все още не бяхме чули поляка капитан Уидзински. Знаех страхотен полски виц, но сигурно щях да го запазя за друг път.

Гейбриъл продължи, без много да надува клаксона, и трябваше да признае:

— Нямаме никакви улики. Никакъв проблясък. Никой не иска да се замесва. Но ни остава да разпитаме още около хиляда души и да претърсим още стотина места. Освен това усилваме наблюдението на някои хора. Да, възможно е да засегнем някои граждански права, но за това ще мислим по-късно. — Той прибави: — Не измъчваме никого.

— Вашингтон ще оцени сдържаността ви — сухо отбеляза Кьоних.

Гейбриъл се обърна към Джак.

— Повечето от тези хора идват от страни, в които полицията първо бие и после задава въпроси. Те се объркват, ако поне не започнеш да ги заплашваш.

Кьоних се прокашля.

— Струва ми се, че е излишно да слушаме всичко това. Във всеки случай, сержант, няма…

— В градските и болничните морги лежат над триста души — прекъсна го Хейтам. — И не знаем още колко ще умрат.

Кьоних се замисли, но като имаше предвид скритите микрофони, не каза нищо.

Гейб седна.

В залата се възцари тишина. Всички навярно си мислеха за едно и също, а именно, че на сержант Гейбриъл Хейтам може да му се размине, ако се държи малко грубо с братята си по вяра. Това естествено можеше да е една от причините, поради която го бяха избрали в АСЧ. Освен това си разбираше от работата. Повечето от успехите на Антитерористичната спецчаст бяха резултат от наблюдението на момчетата от НЙПУ. Всичко останало — доносници, чуждестранни разузнавателни източници, анонимни обаждания, признания на осъдени и прочее — не можеше да се сравнява с информацията, която ни носеха ченгетата на улицата.

Изправи се капитан Уидзински от Транспортна полиция.

— Всички наши служители получиха снимката на Асад Халил и знаят, че това е най-търсеният човек в Америка. Опитахме се да не разкриваме връзката с полет сто седемдесет и пет, но слухът се разпространи.

Капитан Уидзински продължи за говори. Това бе един от онези случаи, в които Транспортна полиция играеше важна роля. Бегълците все някога пресичаха пътя на продавач на билети, ченге на автогара или летище. Ето защо беше важно хората на Уидзински да са нащрек и силно мотивирани.

Макар да не познавах Уидзински, знаех, че подобно на другите ченгета от Транспортна полиция, капитанът има комплекс за малоценност. Те изискваха признание и уважение, затова повечето интелигентни момчета от НЙПУ като мен им го даваха. Бяха опитни, услужливи и полезни. Ако им се изпречиш на пътя, намираха начин да ти го върнат тъпкано.

Уидзински бе едър мъж със зле скроен костюм. Представете си полска наденица, натъпкана в прекалено тясна обвивка. Освен това, изглежда, му липсваше всякакъв чар и дипломатичност, което ми харесваше.

— Кога хората ви са получили снимката на Халил? — попита го Джак Кьоних.

— Размножихме стотици снимки и пратихме патрулни коли до мостовете, тунелите, летищата, автогарите и така нататък. Освен това ги пратихме по факса навсякъде, където има факс машина. Пуснахме ги и по Интернет. Предполагам, че към девет вечерта в събота всички под наше командване са разполагали със снимка на Халил. В някои случаи даже по-рано. Но трябва да ви кажа, че качеството на снимките е отвратително.

— Значи Асад Халил може да се е качил на самолет, да е взел автобус или да е пресякъл мост преди девет часа вечерта и да не е бил забелязан — каза капитан Стайн.

— Точно така — потвърди Уидзински. — Първо разпространихме снимката на летищата, но ако беглецът е бил бърз, може да се е качил на самолет — особено на „Кенеди“, където всъщност е бил.

Никой не каза нищо. Капитан Уидзински продължи:

— В момента над сто наши детективи се опитват да установят дали е напуснал района на Ню Йорк и Ню Джърси през обект, който е под наша юрисдикция. Но както знаете, в щата живеят шестнайсет милиона души и ако е бил дегизиран или е имал фалшиви документи, или пък съучастник, този тип може да се е измъкнал. Ню Йорк не е полицейски щат.

Няколко секунди всички мълчаха.

— Ами пристанищата? — попита Кьоних накрая.

— Да. Уведомихме митницата и имиграционната служба, в случай че Халил има билет за кораб до Арабия. Пратих и детективи със снимката. Но засега от него няма и следа. Ще продължаваме да държим пристанищата под око.

Всички започнаха да му задават въпроси и стана ясно, че Транспортна полиция внезапно е придобила страхотно значение. Уидзински успя да спомене факта, че един от убитите, Анди Макгил, е от неговите хора и макар детективите му да нямали друга мотивация, освен патриотизъм и професионализъм, смъртта на Макгил потресла колегите му.

Накрая му писна да го нападат от всички страни и каза:

— Знаете ли, според мен трябваше да покажем снимката на Асад Халил по всички телевизионни канали половин час след престъплението. Известно ми е, че е имало други съображения, но ако не разгласим всичко, този тип ще избяга.

— Има голяма вероятност вече да е заминал — отвърна Джак Кьоних. — Всъщност сигурно се е качил на първия самолет за Средния изток още преди телата да са изстинали. Във Вашингтон смятат така и поради тази причина са взели решение да не съобщаваме нищо на обществеността преди напълно да сме анализирали характера на трагедията.

— Съгласна съм с капитан Уидзински — каза Кейт. — Няма друга причина да крием тези факти, освен за да скрием собствените си… знаете какво.

Капитан Стайн беше на същото мнение.

— Мисля, че във Вашингтон са изпаднали в паника и са взели грешно решение. Ние го приехме и сега търсим човек, който има двудневна преднина.

Кьоних се опита да извърти въпроса.

— Е, снимката на Халил вече е публикувана. Но ако е избягал, това няма да промени нищо. — Той погледна документите пред себе си. — Преди да бъде предупредена Транспортна полиция, от „Кенеди“ са излетели четири самолета, на които може да се е качил. — Крал Джак изреди имената на четири авиокомпании от Средния Изток. — Разбира се, имало е и други отвъдокеански полети, както и няколко до различни места в страната и на Карибите. За тях не е имал нужда от паспорт. Естествено, ние пратихме хора да го чакат, но никой от пътниците не е отговарял на неговото описание.

Забелязах, че Кейт ме гледа, което, предполагам, означаваше, че иска да се намеся.

— Мисля, че Халил е в Ню Йорк — казах аз. — И че ако не е тук, значи е някъде другаде в Щатите.

— Защо смяташ така? — попита ме капитан Стайн.

— Защото не е свършил.

— И какво трябва да свърши?

— Нямам представа.

— Но началото е било страхотно — каза Стайн.

— Почакайте да видите какво ще последва — отвърнах аз.

Също като мен, капитан Стайн понякога забравяше, че не е в участъка.

— Надявам се да грешиш, мамка му — рече той.

Канех се да отговоря, но господин ЦРУ най-сетне реши да се обади и ме попита:

— Защо сте толкова сигурен, че Асад Халил все още е в страната?

Погледнах господин Харис, който ме наблюдаваше. Обмислих няколко отговора, всички от които започваха и свършваха с майната ти, но после реших да не прекалявам.

— Като имам предвид психологическия профил на Асад Халил, ми се струва, че е от хората, които спират чак когато си свършат работата докрай. А той още не е приключил. Ще попитате откъде го зная. Е, човек като него би могъл да продължи да вреди на американските интереси в чужбина и да не го заловят години наред. Но вместо това той решава да дойде тук, в Америка, и да нанесе още по-тежък удар. Е, в такъв случай би ли се отбил само за час-два?

— Бихте ли нарекли това операция „Чайка“?

Погледнах към непосветените и поясних:

— С други думи, долита в страната, осира всичко и отлита.

Неколцина се подсмихваха и аз продължих:

— Не, това не е операция „Чайка“. „Това е… хм, операция Дракула“.

Сега вече, изглежда, привлякох вниманието на всички.

— Граф Дракула е можел да смуче кръв в Трансилвания още триста години и пак да му се размине. Но не, той иска да отиде в Англия — нали така? Но защо? За да изсмуче кръвта на екипажа на кораба ли? Не. В Англия имало нещо, което графът е искал. Нали? Е, какво е искал? Искал е оная мацка, която видял на снимката на Джонатан Харкър. Нали? Как й беше името? Както и да е, той си пада по мацката, а тя е в Англия. Загрявате ли? Халил не е дошъл тук да убие всички на самолета или в „Конквистадор“. Тези хора са били само предястие, малко кръвчица, преди да му поднесат основното ястие. Следователно само трябва да открием мацката — в случая еквивалента за Халил — и все едно сме го пипнали. Загрявате ли?

Последва продължително мълчание и някои хора, които ме бяха гледали извърнаха очи. Помислих си, че Кьоних или Стайн ще ме накарат да си взема отпуска по болест или нещо подобно. Кейт се бе втренчила в бележника си.

Накрая Едуард Харис, какъвто си беше джентълмен, каза:

— Благодаря ви, господин Кори. Много интересен анализ. Всъщност аналогия.

Неколцина се подсмихнаха.

— Басирал съм се на десет долара с Тед Наш, че съм прав. Искате ли да се обзаложа и с вас?

На Харис като че ли му се прищя да си тръгне, но като истински спортсмен отвърна:

— Естествено. Нека са двайсет.

— Съгласен. Дайте на господин Кьоних една двайсетачка.

Харис се поколеба, после извади парите от портфейла си и ги даде на крал Джак, който ги прибра в джоба си.

Аз направих същото.

Понякога междуведомствените съвещания са досадни, но не и когато участвам аз. Искам да кажа, мразя бюрократите, които са толкова безцветни и предпазливи, че половин час след края на срещата не можеш да си спомниш имената им. Освен това исках всички в залата да си припомнят, че сме се събрали, защото предполагаме, че Халил все още се намира в страната. Веднага щом повярваха, че е заминал, щяха да се отпуснат и да оставят другите отвъд океана да вършат работата. От време на време трябва да се държиш малко странно, за да убедиш някого. А аз владея това изкуство.

Кьоних, който не беше глупак, каза:

— Благодаря за убедителната аргументация, господин Кори. Мисля, че има петдесет процента вероятност да сте прав.

Кейт вдигна поглед от бележника си.

— Всъщност според мен господин Кори наистина е прав. — Тя се обърна към мен и за половин секунда очите ни се срещнаха.

Ако бяхме спали заедно, щях да се изчервя, но никой в тази зала, а всички бяха опитни психолози — не успя да долови нито капка посткоитално съучастничество. Божичко, предната вечер наистина бях постъпил правилно. Наистина. Нали така?

Капитан Стайн пръв наруши мълчанието й се обърна към Едуард Харис.

— Искате ли да споделите нещо с нас?

Харис поклати глава.

— Съвсем наскоро ми повериха този случай и още не съм се запознал с материалите. Вие имате повече информация от мен.

Всички си помислиха едно и също, а именно: „Глупости“. Но никой не каза нищо. Харис обаче ми рече:

— Жената се казваше Мина.

— Да. Беше ми на върха на езика.

Продължихме в тоя дух още десетина-петнайсет минути, после Кьоних си погледна часовника.

— Накрая, но не на последно място, думата ще вземе Алън.

Специален агент Алън Паркър се изправи. Беше малко нисичък за годините си, освен ако наистина не бе на петнайсет или дори на тринайсет.

— Ще бъда абсолютно откровен…

Всички изпъшкаха.

Алън като че ли се смути, после загря и се поухили.

— Ще бъда… е, на първо място, хората във Вашингтон, които искаха да направляват информационния поток…

— Говорете на английски — прекъсна го капитан Стайн.

— Моля? А… добре… хората, които искаха да държат в тайна това…

— За кого става дума? — пак се обади Стайн.

— За кого ли? Ами… някои хора от администрацията.

— Например?

— Не зная. Наистина. Но, да речем, Съветът за национална сигурност. Не ФБР.

Капитан Стайн, който ги разбираше тия неща, отбеляза:

— Директорът на ФБР е член на Съвета за национална сигурност, Алън.

— Наистина ли? Както и да е, та тези хора са решили, че е време да разкрием всичко. Не наведнъж, а постепенно в течение на следващите седемдесет и два часа. Например по една трета от онова, което знаем, на ден.

— Например днес съществителните, утре глаголите и всичко останало в сряда, така ли? — попита Стайн.

Алън се насили да се усмихне.

— Не, но имам готово изявление от три части и днес ще раздам на всички първата.

— Искаме и трите през следващите десет минути — рече капитанът. — Продължавайте.

— Моля ви, разберете, че не аз правя новините и не аз решавам кои факти да бъдат съобщени. Просто изпълнявам заповеди. Но тъй като ръководя пресцентъра, ще съм много признателен, ако хората не дават интервюта или пресконференции, без да са ги съгласували с мен. От изключително значение е медиите и публиката да са информирани, но е още по-важно да знаят само онова, което искаме ние.

Той като че ли не забелязваше никакво противоречие в думите си, което ми се стори страшно.

Алън продължи да дрънка за значението на новините като могъщо оръжие в нашия арсенал и така нататък и реших, че ще спомене нещо за това как могат да ни използват с Кейт за примамка или как ще публикуват материал за Кадафи, който тъпчел майчето на Асад, но той не засегна нито една от тези теми, а ни разказа измислици за хора, убити заради изтичане на информация, предупредени престъпници, провалени операции и всевъзможни други проблеми, сред които затлъстяване, импотентност и лош дъх.

Накрая завърши с думите:

— Вярно е, че обществото има право да знае, но не е вярно, че ние сме длъжни да го осведомяваме.

И си седна.

Изглежда, никой не беше сигурен, че го е разбрал, та за да изясни нещата, Джак Кьоних рече:

— Никой не бива да разговаря с пресата. — Обаче прибави: — Днес следобед ще се проведе съвместна пресконференция на НЙПУ и ФБР, последвана от втора съвместна пресконференция на губернатора, кмета, началника на полицията и други. Някой по някое време ще съобщи онова, което вече мнозина знаят или подозират, а именно, че полет сто седемдесет и пет е бил обект на международен терористичен акт. Довечера президентът и членовете на Съвета за национална сигурност ще съобщят същата новина по телевизията. В продължение на няколко дни ще настъпи истинска медийна лудост и телефоните в съответните ви организации постоянно ще звънят. Моля, препращайте всички към Алън, който получава заплата, за да се занимава с пресата.

След това Кьоних ни напомни, че е обявена награда от един милион долара за информация, която доведе до арестуването на Асад Халил, а също и за федералния бюджет за купуване на сведения.

Решихме още няколко неясни въпроса и Джак Кьоних каза:

— Разбирам, че междуведомственото сътрудничество поставя пред нас известни предизвикателства, но сега е моментът да действаме заедно, да споделяме информация и да проявяваме добра воля. Когато заловим този човек, уверявам ви, всеки ще получи достатъчно признание.

Чух как шефът на детективския отдел в НЙПУ Робърт Мууди измърморва нещо като: „Винаги има първи“. Капитан Дейвид Стайн се изправи и заяви:

— Не бива по-късно да научим, че сме имали информация за този тип, която се е изгубила из етажите на бюрокрацията, както се случи със Световния търговски център. Не забравяйте — всички сведения ще се събират в Антитерористичната спецчаст. Не забравяйте също, че всички правоохранителни институции в страната, Канада и Мексико разполагат с подробностите за Халил и всички данни ще се препращат тук. Освен това, след като неговата снимка вече се появи по телевизията, можем да разчитаме на помощта на двеста милиона граждани. Така че, ако Халил все още е на континента, може да извадим късмет.

„Е, Джон, пипнахме това приятелче и ще го задържим в пандиза, докато дойдеш. Побързай — това момче не ще да яде свинско и може да умре от глад.“

— Нещо смешно ли има, детектив? — попита ме Стайн.

— Не, господине. Просто си мислех нещо.

— Нима? Ами тогава кажете ни какво сте си мислили.

— Хм…

— Да го чуем, господин Кори.

Вместо да споделям тъпите си фантазии за джорджийското ченге, които можеха да са смешни само за мен, бързо измислих виц свързан с настоящото съвещание.

— Добре… Госпожа министърът на правосъдието иска да разбере коя е най-добрата правоохранителна институция — ФБР, ЦРУ или НЙПУ. Нали така? Та затова събира представители от трите организации край Вашингтон, пуска един заек в гората и казва на момчетата от ФБР: „Идете да намерите заека“. — Погледнах публиката си.

Израженията на всички бяха неутрални, освен на Майк О’Лиъри, който се усмихваше в очакване.

— Момчетата от ФБР изчезват и два часа по-късно се връщат без заека, но разбира се, свикват голяма пресконференция и заявяват: „Направихме лабораторни анализи на всяка вейка и листо в гората, разпитахме двеста свидетели и заключихме, че заекът не е нарушил федерални закони и можем да го пуснем“. „Глупости — казва госпожа министърът на правосъдието. — Изобщо не сте намерили заека.“ Идва ред на момчетата от ЦРУ… — погледнах към господин Харис — и един час по-късно те също се връщат с празни ръце, но заявяват: „ФБР греши. Открихме заека, превъзпитахме го и сега е двоен агент, който работи за нас.“ „Глупости — казва госпожа министърът на правосъдието. — Изобщо не сте намерили заека.“ Следват момчетата от НЙПУ и петнайсет минути по-късно от гората се появява мечка, вдига ръце и вика: „Добре де! Заек съм! Заек съм!“

О’Лиъри, Хейтам, Мууди и Уидзински се захилиха. Капитан Стайн се опита да не се усмихва. Джак Кьоних остана сериозен, както и Алън Паркър, и господин Харис. Кейт… е, Кейт започваше да ми свиква, струва ми се.

— Благодаря ви, господин Кори — каза капитан Стайн. — Съжалявам, че ви попитах. — И закри съвещанието със следните мотивиращи думи: — Ако това копеле нанесе втори удар в Ню Йорк, повечето от нас тук ще трябва да се обадят в пенсионния си фонд. Това е всичко.