Нелсън Демил
Играта на лъва (30)

29.

Асад Халил излезе на Околовръстната магистрала и в 10:15 вече се отдалечаваше от Вашингтон по междущатско шосе 95. Знаеше, че до целта му няма повече пътни такси.

Докато шофираше, бръкна в калъфката от възглавница и извади парите, които беше взел от спалнята на генерала, от портфейла му и от чантичката на жена му. Бяха близо двеста долара. Заедно с онези от офиса на мотела ставаха четиристотин и четиридесет. Портфейлът на Джамал Джабар бе съдържал по-малко от сто долара. Бързо пресметна наум и получи сумата 1100 долара. Със сигурност щяха да му стигнат за следващите няколко дни.

Стигна до един мост над малка река, спря в крайното дясно платно и включи аварийните светлини. Слезе от колата и взе със себе си калъфката, в която бяха пистолетът на генерала и ценностите от дома му. Отиде до парапета, озърна се, погледна към реката, за да се увери, че няма лодки, и хвърли вързопа във водата.

Върна се в автомобила и продължи. С удоволствие би задържал някои сувенири от пребиваването си в Америка, особено пръстена на Уейклиф и снимките на децата му. От предишните си преживявания в Европа обаче знаеше, че е възможно да го спрат и да го претърсят. Нямаше намерение да го допусне, ала всичко се случваше и трябваше да е подготвен.

Отби на първия изход, който видя, и се спусна по рампата, край която имаше три бензиностанции. Спря на онази, която беше на самообслужване. Бяха му казали, че тук е като в Европа и може да използва кредитна карта, ала не искаше да оставя следи още в началото на акцията си, затова реши да плати в брой.

Зареди резервоара, отиде до стъклената каса и пъхна през малкия отвор две двайсет доларови банкноти. Мъжът го изгледа недружелюбно и му върна рестото.

Асад продължи на юг по шосе 95.

Пътуваше в щата Вирджиния. Тук дърветата се бяха разлистили повече, отколкото в Ню Йорк и Ню Джърси. Външният дигитален термометър показваше седемдесет и шест градуса по Фаренхайт. Той натисна бутона на пулта и видя, че температурата е двайсет и пет градуса по Целзий. Приятно време, помисли си Халил, но прекалено влажно.

Внимаваше да шофира със същата скорост като останалите по пътя — сто и двадесет километра в час, много по-бързо, отколкото на север от Вашингтон, и с петнадесет километра в час повече от позволеното. Един от разузнавачите в Триполи, Борис, руснакът от КГБ, живял пет години в Америка, му беше казал: „Полицията в южните щати спира коли с регистрационни номера от Севера. Особено от Ню Йорк.“

Халил го попита защо и Борис му отвърна: „Северът и Югът са водили гражданска война, в която Югът бил победен. Поради тази причина все още се отнасят много враждебно едни към други.“

„Кога е била тази гражданска война?“

„Преди повече от сто години.“ — Руснакът накратко му разказа за войната и прибави: — „Американците прощават на другите си врагове за десет години, но не и на своите. Най-добре ще е да пътуваш по междущатското шосе. По него се движат много автомобили от Севера, които отиват на почивка във Флорида. Така няма да привлечеш излишно внимание. В Ню Йорк живеят много евреи и поради тази причина полицията на Юг може да спре кола с нюйоркски номер. — Той се засмя. — В такъв случай им кажи, че и ти не обичаш чифутите.“

Очевидно в Триполи знаеха за този район по-малко, отколкото за територията между Ню Йорк и Вашингтон. Тук можеше да има проблеми. Халил се замисли за служителя от бензиностанцията, за регистрационните си номера и за вида си. Борис също му беше качал: „На Юг не живеят толкова много хора от различни раси — предимно чернокожи африканци или европейци. Ти ще се отличаваш от тях. Но когато стигнеш до Флорида, няма от какво да се боиш. Там има представители на всички раси. Може да те помислят за латиноамериканец, но мнозина във Флорида говорят испански. Затова, ако се наложи, кажи, че си бразилец. В Бразилия говорят на португалски, а почти никой в Америка не знае този език. Но пред полицията се представяй като египтянин, точно както пише в паспорта ти.“

В Европа имаше много чужденци, бизнесмени и местни жители от арабски произход, но в Америка извън района на Ню Йорк видът му можеше да привлече вниманието въпреки уверенията на Малик.

Двамата бяха обсъдили този въпрос.

„Не се притеснявай от онзи тъп руснак — каза му неговият наставник. — В Америка само трябва да се усмихваш, да не изглеждаш подозрително, да си държиш ръцете извън джобовете, да носиш американски вестник или списание, да даваш петнайсет процента бакшиш, да не стоиш прекалено близо, когато разговаряш, да се къпеш често и да пожелаваш на всеки приятен ден.“

Халил се усмихна. Малик бе завършил оценката си за американците с думите: „Те са като европейците, но мислят по-елементарно. Дръж се прямо, но не рязко. Дружелюбно, но не фамилиарно. За разлика от европейците, те не познават географията и другите култури. Затова, ако искаш, можеш да се представиш и за грък. Добре владееш италиански, така че можеш да минеш за жител на Сардиния. Те никога не са чували за това място.“

Асад отново насочи вниманието си към пътя. Трафикът в неделя следобед ту се усилваше, ту отслабваше. Нямаше много камиони, тъй като това беше християнският почивен ден. Наоколо имаше предимно ниви и борови гори. От време на време виждаше фабрики и складове, но също като немските аутобани, шосето не минаваше през градове и гъсто заселени райони. Трудно можеше да си представи, че в Америка живеят над 250 милиона души. Жителите на неговата родина бяха по-малко от пет милиона, и все пак откакто преди много години великият вожд бе свалил глупавия крал Идрис^[1], Либия създаваше на Америка много проблеми.

Халил най-после си позволи да се отпусне и се наслади на спомена за дома на генерал Уейклиф. Мислено пресъздаде цялата сцена и се опита да си представи как би си доставил още по-голямо удоволствие. Навярно трябваше да накара генерала да моли за пощада или жена му да падне на колене и да целува краката му. Ала едва ли щеше да успее. И двамата знаеха, че ще умрат веднага, щом им разкрие целта на посещението си.

Можеше да направи смъртта им по-мъчителна, но трябваше да инсценира обир. Нуждаеше се от време, за да обмисли действията си преди американските разузнавателни организации да са започнали да разбират какво става.

Асад Халил знаеше, че полицията може да го чака при всеки офицер от ескадрилата, бомбардирала Ал Азизия. Приемаше тази възможност и се утешаваше със стореното в Европа, на нюйоркското летище, а сега и в дома на генерал Уейклиф.

Щеше да е добре, ако завършеше списъка си, но ако не той, задачата щеше да изпълни някой друг. Искаше да се завърне в Либия, ала това нямаше значение. За него щеше да е триумф и чест да умре в земята на неверниците. Мястото му в рая вече бе осигурено. От онази ужасна нощ не се беше чувствал по-добре…

„Бахира. Правя това и заради теб.“

Наближи Ричмънд и трафикът се усили. Трябваше да следи знаците, за да заобиколи града по магистрала 295, после се върна на шосето и продължи на юг.

В 13:15 видя табела с надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В СЕВЕРНА КАРОЛИНА. Руснакът го бе предупредил, че полицията в този щат е малко по-подозрителна, отколкото във Вирджиния. Имало още по-голяма вероятност полицаите в Южна Каролина да го спрат без причина, както и онези в Джорджия.

Борис също му беше казал, че полицаите на Юг понякога се движели по двойки и спирали коли с извадено оръжие, поради което щяло да е по-трудно да ги застреля. Не бивало да им предлага подкуп, ако го спрели за пътно нарушение. Най-вероятно щели да го арестуват. Също като в Европа, помисли си Халил, но не и като в Либия, където няколко динара задоволяваха всеки полицай.

Междущатското шосе бе широко и почти съвсем право. Мощната кола се движеше тихо и имаше голям резервоар. Компютърът обаче показваше, че докато стигне до целта си, ще трябва да зареди още два пъти.

Замисли се за човека, при когото отиваше. Лейтенант Пол Грей, пилот на F–111 с позивна Елтън 38.

В продължение на повече от десетилетие либийското разузнаване беше хвърлило много милиони долари, но накрая бе успяло да се добере до списъка на тези осем души. Трябваха им още няколко години, за да установят местонахождението на всеки от убийците. Един от тях, лейтенант Стивън Кокс, оръжейник на самолета с позивна Прошка 61, беше загинал по време на войната в Залива. Халил не се чувстваше измамен, защото знаеше, че лейтенант Кокс е умрял от ръцете на ислямски борци.

Първата му жертва, полковник Хамбрехт, бе върнат в Америка на малки парченца. Трупът на генерал Уейклиф все още беше топъл и Халил бе поел кръвта му в себе си.

Оставаха петима.

До вечерта лейтенант Пол Грей щеше да се присъедини към тримата си приятели в ада.

Тогава щяха да са четирима.

Знаеше, че либийското разузнаване е научило имената на някои от другите пилоти, участвали в бомбардировката на Бенгази и Триполи, но с тях щяха да се заемат друг път. Асад Халил имаше честта да нанесе първия удар и лично да отмъсти за смъртта на семейството си и на дъщерята на великия вожд, както и за страданията на жена му и синовете му.

Не се съмняваше, че американците отдавна са забравили 15 април 1986 година. Оттогава бяха бомбардирали толкова много места, че този инцидент се считаше за маловажен. По време на войната в Залива от ръцете на американците и техните съюзници бяха загинали десетки хиляди иракчани и техният лидер Хюсеин не беше отмъстил за своите мъченици. Ала либийците не бяха като иракчаните. Великият вожд Кадафи никога нямаше да забрави обида, предателство или смърт на мъченик.

Зачуди се какво ли прави в този момент лейтенант Пол Грей. Дали генерал Уейклиф бе телефонирал и на него? Нямаше представа дали всички поддържат контакт, но според бележника на генерала на 15 април бяха провели групов разговор. След като се бяха чули само преди два дни, едва ли щяха да се свържат отново, освен ако някой не им съобщеше за смъртта на Уейклиф. Госпожа Уейклиф определено нямаше да ги уведоми. Всъщност до откриването на труповете можеше да мине цяло денонощие. Дали щяха да сметнат случая за обир? Ако се намесеше разузнаването, полицията можеше да погледне нещата в друга светлина. Така или иначе, даже да се усетеха, нямаше причина да направят връзка с Либия. Дългата професионална кариера на генерала и особено работата му в Пентагона разкриваха много други възможности ако, разбира се, някой изобщо заподозреше политическо убийство. Най-важното преимущество на Халил бе фактът, че почти никой не знаеше за участието на тези пилоти във въздушния удар от 15 април. Това не се споменаваше дори в личните им досиета, както бяха открили руснаците и либийците. Секретността беше пазила тези хора повече от десет години. Ала сега същата тази секретност щеше да затрудни властите да направят връзка между случилото се в Лейкънхийт, Англия, Вашингтон и скоро в Дейтона Бийч, Флорида.

Но самите офицери знаеха, че са свързани, и това бе проблем. Халил само можеше да се моли на Господ да държи враговете му в неведение. В съчетание с бързината и измамата, това щеше да му даде възможност да избие всичките или поне повечето от тях.

„Асад — беше го попитал Малик, — казаха ми, че имаш шесто чувство, че усещаш опасността, преди да я видиш, да я помиришеш, да я чуеш. Вярно ли е?“

„Мисля, че имам тази дарба — потвърди Халил. И разказа на наставника си за нощта на въздушния удар, като пропусна убийството на Бахира. — Бях на покрива на една сграда и се молех. Още преди да се появят самолетите, усетих приближаването на някаква опасност. Връхлетя ме видение на чудовища и ужасни хищни птици, които се спускаха към страната ни. Затичах се към къщи, за да предупредя семейство си… но беше късно.“

Малик кимна. „Както знаеш, великият вожд ходи в пустинята да се моли и също го спохождат видения.“

Халил го знаеше. Знаеше, че Муамар Кадафи произхожда от номадско семейство и е роден в пустинята. Тези хора бяха дваж благословени и мнозина от тях притежаваха способности, каквито хората от градовете по крайбрежието нямаха. Асад смътно съзнаваше, че мистицизмът на пустинните народи е предшествал появата на исляма и че някои смятат тези вярвания за богохулни. Поради тази причина самият той, роден в оазиса Куфра, нито бряг, нито пустиня, рядко споменаваше за шестото си чувство.

Но Малик го беше успокоил. „Когато усетиш опасност, не е проява на страхливост да избягаш. Даже лъвът бяга от опасността. Ето защо Бог го е направил по-бърз, отколкото му е нужно, за да залавя плячката си. Трябва да се вслушваш в инстинкта си. В противен случай ще изгубиш шестото си чувство. Ако някога усетиш, че вече нямаш такава дарба, трябва да я компенсираш с по-голяма хитрост и предпазливост. — На Халил му се стори, че разбира какво иска да каже Малик. Ала наставникът му прибави: — Може да загинеш в Америка, може и да избягаш. Но не бива да те заловят. Зная, че си смел и няма да предадеш родината ни, нашия Бог и великия вожд, даже да те измъчват. Но ако те хванат жив, няма да имат нужда от други доказателства, за да отмъстят на страната ни. Самият велик вожд ме помоли да ти предам, че ако залавянето ти е неминуемо, трябва да се самоубиеш.“

Това го бе изненадало. Нямаше намерение да се оставя да го заловят и с радост щеше да отнеме живота си, ако смяташе, че се налага.

Но знаеше, че все пак има вероятност да попадне в ръцете им жив. Това дори щеше да е от полза за каузата. Тогава щеше да е в състояние да разкрие на света кой е, колко е страдал и какво е направил, за да отмъсти за онази адска нощ. И щеше да вдигне на крак всички мюсюлмани, да възстанови честта на родината си и да унижи американците.

Но Малик беше отхвърлил тази възможност и самият велик вожд бе забранил джихадът му да завърши с такъв край.

Той се замисли. Разбираше защо великият вожд не иска да дава повод за нов въздушен удар. Макар че в крайна сметка тъкмо такава беше природата на кръвната вражда. Като кръг, безкраен кръг от кръв и смърт. Колкото повече, толкова по-добре. Колкото повече мъченици, толкова по-доволен щеше да е аллах и толкова по-обединени щяха да са мюсюлманите.

Ала Халил знаеше, че великият вожд има стратегия, известна само на малцината избрани около него. Някой ден и той можеше да влезе в този вътрешен кръг, но засега щеше да служи като един от многото муджахидини — ислямските борци за свобода.

Асад насочи мислите си към бъдещето и изпадна в нещо като транс, което не бе трудно на това право, монотонно шосе. Представи си часовете и километрите, които му предстояха, мястото, наречено Дейтона Бийч, къщата, която беше виждал на снимки, лицето на мъжа на име Пол Грей. Опита се да усети някаква опасност, но в неизвестността не дебнеше заплаха, не го очакваше капан. Всъщност във въображението си видя Пол Грей да тича гол из пустинята. Вятърът го заслепяваше и след него се носеше огромен гладен лъв, който бързо скъсяваше разстоянието.

Асад Халил се усмихна и възхвали Бог.