Нелсън Демил
Играта на лъва (17)

16.

— Асад.

Сърцето на Халил почти спря да бие.

— Сама ли си? — тихо попита той.

— Разбира се. — Бахира се приближи и го видя коленичил на молитвеното килимче.

— Наведи се — дрезгаво прошепна момчето.

Тя приклекна под равнището на парапета и застана на колене до него.

— Всичко наред ли е?

— Да. Но ти закъсня.

— Трябваше да заобиколя охраната. Великият вожд…

— Да, знам. — Асад Халил погледна Бахира под лунната светлина.

Носеше широка бяла роба, обичайната вечерна дреха за млада жена. И естествено, фередже. Бе три години по-голяма от него, възраст, която повечето либийки се женеха или сгодяваха. Но баща й беше отхвърлил много кандидати, а най-непримиримите бяха изгонени от Триполи. Ако неговият баща бе жив, семействата им щяха да се съгласят с брака между Асад и Бахира. Но макар и герой и мъченик, Карим Халил беше мъртъв и децата му нямаха никакво положение в обществото.

Двамата мълчаливо стояха на колене един срещу друг. Бахира сведе очи към Корана, после като че ли забеляза килимчето и погледна Асад, чието изражение сякаш й казваше: „Щом ще нарушим закона, има ли значение дали ще извършим и богохулство?“

Момичето кимна в знак на съгласие.

Бахира Надир пое инициативата и отметна булото, което скриваше лицето й. Усмихна се, но на Халил му се стори, че е засрамена, че е без фередже на по-малко от метър от мъж.

После свали шала от главата си и освободи косата си. Дългите й къдрици покриха раменете й.

Асад Халил дълбоко си пое дъх и се взря в очите й. Беше красива, помисли си той, макар че нямаше почти никаква база за сравнение. Момчето се прокашля.

— Прекрасна си.

Тя отново се усмихна, пресегна се и пое дланите му в своите.

Халил никога не бе държал женски ръце и се изненада колко са малки и нежни. Кожата й беше топла, по-топла от неговата. Освен това забеляза, че дланите й са сухи, докато неговите бяха влажни. Той се приближи до нея и усети аромат на цветя. Беше възбуден до крайност.

Като че ли нито един от двамата не знаеше какво да прави. Накрая Бахира го пусна и започна да милва лицето му. Асад последва примера й. Телата им се докоснаха. Те се прегърнаха и той усети гърдите й под робата. Едва сдържаше желанието си, но някакъв първичен инстинкт му казваше да е нащрек.

Преди да разбере какво става, Бахира се отдръпна и започна да разкопчава робата си.

Халил се заслуша, без да, откъсва очи от нея. Ако ги заловяха, са изгубени.

— Асад — чу я да казва той. — Какво чакаш?

Вече беше съвсем гола и момчето плъзна поглед по гърдите й, по венериния й хълм, по бедрата й и накрая отново ги вдигна към лицето и.

— Асад.

Той изхлузи късата си туника през главата си, събу си панталона, смъкна гащетата си до глезените и ги изрита.

Отначало Бахира избягваше да гледа напълно еректиралия му пенис, но после сведе очи към него.

Халил не знаеше какво да прави. Беше си мислил, че ще стане от само себе си. Бе му ясно каква позиция трябва да заемат, ала нямаше представа как да стигнат до нея.

Тя отново пое инициативата и легна по гръб на килимчето, като подложи дрехите под главата си.

Асад внезапно се озова отгоре й и усети твърдите й гърди и топлата й кожа. Краката й се разтвориха и главичката на пениса му докосна топла, влажна плът. След миг наполовина беше в нея. Бахира тихо извика от болка. Той натисна още по-силно, преодоля съпротивата и проникна изцяло. Преди да успее да помръдне, хълбоците й започнаха да се надигат и спускат и след секунди Халил се изпразни.

Остана неподвижен и задъхан, но момичето продължаваше да се движи. Асад не знаеше защо го прави, след като вече го е задоволила. Тя запъшка и тежко задиша, после започна да мълви името му:

— Асад, Асад, Асад…

Халил се претърколи настрани и се отпусна по гръб, загледан в нощното небе. Луната залязваше на запад, звездите мътно сияеха над осветения лагер.

— Асад.

Той не отговори. Все още не съзнаваше напълно какво е направил.

Бахира се приближи към него така, че раменете и краката им се докоснаха, но желанието го беше напуснало.

— Ядосан ли си? — попита го тя.

— Не. — Халил седна. — Трябва да се облечем.

Момичето също се изправи и отпусна глава на рамото му.

Искаше му се да се отдръпне, но не го направи. В главата му заприиждаха мрачни мисли. Ами ако тя забременееше? Ами ако пожелаеше да го направят пак? Следващия път със сигурност щяха да ги хванат. Законът не бе ясен по някои въпроси и обикновено семейството решаваше как да се справи с този позор. Доколкото познаваше баща й, и за двамата нямаше да има милост.

— Майка ми е спала с великия вожд — без да разбира защо, рече Асад.

Бахира не отговори.

Халил мислено се изруга, че е разкрил тази тайна. Не знаеше какво изпитва към тази жена. Смътно усещаше, че отново ще я пожелае. Трябваше да се държи добре с нея. И все пак му се щеше да е някъде другаде, само не тук. Той погледна дрехите си в другия край на килимчето. В средата му забеляза тъмно петно.

Бахира го прегърна с една ръка, с другата погали бедрото му и попита:

— Мислиш ли, че ще ни разрешат да се оженим?

— Навярно — излъга Асад и сведе очи към ръката й, после видя кръвта по пениса си. Трябваше да се сети и да вземе вода за миене.

— Ще приказваш ли с баща ми? — каза Бахира.

— Да — отвърна Халил, но не знаеше дали ще го направи. Щеше да е чудесно да се ожени за Бахира Надир, дъщерята на капитан Хабиб Надир, ала можеше да е опасно да поиска разрешение от него.

Зачуди се дали стариците ще я прегледат и ще открият, че е изгубила девствеността си. Дали щеше да забременее? Измъчваха го много въпроси, не на последно място, от които дали ще бъде наказан за този грях.

— Трябва да тръгваме — рече той.

Ала Бахира остана неподвижна.

Продължиха да седят. Халил започваше да става неспокоен. Тя понечи да каже нещо, но Асад я прекъсна:

— Тихо. — Имаше чувството, че става нещо, за което трябва да знае.

Веднъж майка му бе казала, че подобно на лъва, той е надарен с шесто чувство. Отначало смяташе, че всеки е способен да усеща опасността или да разбере, че врагът е наблизо, без да вижда или чува нещо. Но постепенно откри, че притежава уникална дарба. Сега съзнаваше, че онова, което бе изпитвал през цялата вечер, няма нищо общо с Бахира или военната полиция, ала все още нямаше представа какво е. Знаеше само, че става нещо лошо.

 

 

Чип Уигинс се опитваше да не обръща внимание на трасиращите снаряди, които прелитаха покрай купола. Нямаше никакъв опит с такива ситуации. Всичко му се струваше толкова недействително, можеше да го възприеме като смъртна опасност. Той се съсредоточи върху екраните на пулта пред себе си и се прокашля.

— Две минути до целта.

— Прието.

Садъруейт знаеше, че трябва да увеличи скоростта, но щеше да остави много дълга, ясно забележима димна следа, която щеше да привлече всички оръдия към него. Не бяха очаквали толкова силов отпор.

— Увеличи скоростта, Бил — каза Уигинс.

Садъруейт се поколеба. Ако не го направеше, изтребителят, който се движеше само на трийсет секунди след него, скоро щеше да се блъсне в тях.

— Бил.

— Добре. — Той увеличи скоростта и самолетът се стрелна напред.

Садъруейт изтегли руля назад и носът се издигна нагоре. Пилотът погледна за миг над таблото и видя многобройни снаряди от лявата им страна. — Тези задници не знаят да стрелят.

Уигинс не беше толкова сигурен.

— Трийсет секунди до пускането на бомбите — съобщи той.

 

 

Бахира стисна ръката на любимия си.

— Какво има, Асад?

— Мълчи. — Той напрегнато се заслуша и му се стори, че чува далечни викове. Наблизо изрева автомобилен двигател. Момчето припряно взе дрехите си, нахлузи туниката си, изправи се и надникна над парапета. Плъзна поглед по лагера, после нещо на хоризонта привлече вниманието му и Халил насочи очи на североизток към Триполи.

Бахира застана до него, притиснала робата към гърдите си.

— Какво има? — настойчиво повтори тя.

— Не зная. Мълчи! — Ставаше нещо ужасно, но все още не можеше да го види, макар че вече ясно го чувстваше. Той се взря в нощта. Бахира също надзърна навън.

— Стражите ли са?

— Не. Нещо… там… — После ги видя. Огнени следи в нощното небе над Средиземно море.

Тя също ги забеляза.

— Какво е това?

— Ракети. — „В името на аллах, милостивия…“ — Ракети и зенитни оръдия.

Бахира стисна ръката му.

— Асад. Какво става?

— Вражеска атака.

— Не! Не! — Тя приклекна и започна да събира дрехите си. — Трябва да се скрием в бомбоубежището.

— Да. — Халил си обу панталона и обувките, като изобщо забрави за гащетата си.

Внезапно пронизителна сирена разцепи нощта. Разнесоха се викове и от съседните къщи наизскачаха мъже. Улиците се изпълниха с шум.

Бахира се затича към стълбището, но Халил я настигна и я хвана.

— Стой! Не бива да те видят да излизаш от тази сграда. Трябва да изчакаме другите.

Тя го погледна, довери се на преценката му и кимна. Асад се върна до парапета и погледна към града.

— В името на аллах… — В Триполи изригваха пламъци и той вече чуваше и усещаше далечните взривове като тътен на пустинни гръмотевици.

После вниманието му привлече нещо друго и той видя към него да се носи тъмен силует, осветен от пожарите в столицата. Зад мъглявите очертания бълваше огромен червено-бял пламък — изгорели газове на реактивен самолет, който летеше право към лагера. Той се вцепени от ужас и дори не успя да извика.

 

 

Садъруейт отново откъсна очи от електронните дисплеи и за миг погледна навън. В мрака пред самолета разпозна Ал Азизия, която стотици пъти бе виждал на сателитни снимки.

— Готовност — каза Уигинс.

Бил върна вниманието си към екраните и се съсредоточи. След няколко секунди щяха да хвърлят бомбите. Чип започна да брои:

— Три, две, едно!

Садъруейт усети, че самолетът олеква, и започна маневри с висока скорост, за да напусне района.

Уигинс насочваше деветстотинкилограмовите лазерни бомби към определените цели.

— Търсене… — измърмори той, — добър образ… ето го… насочвам — попадение! Едно, две, три, четири. Красота.

Не можеха да чуят избухването на бомбите в лагера Ал Азизия, но и двамата си представиха грохота и блясъка от експлозиите.

— Чао, господин арабино — каза Чип.

 

 

Асад не можеше да направи нищо друго, освен да гледа самолета, който се носеше към него и бълваше огън от опашката си.

Внезапно машината се издигна нагоре в нощното небе и ревът й заглуши всичко, освен писъка на Бахира Надир.

Самолетът изчезна и тътенът му заглъхна, но момичето продължаваше ли, продължаваше да крещи.

— Млъквай! — извика Халил, погледна надолу към улицата и видя, че двама войници зяпат към тях. Бързо се наведе под парапета. Бахира плачеше.

Докато Асад обмисляше следващия си ход, покривът под краката му се разтърси и го просна по очи. Наблизо се разнесе мощна експлозия. Последва втора, трета и четвърта. Той запуши уши с длани. Земята се тресеше, въздушното налягане се промени. Тъпанчетата му изпукаха и момчето отвори уста в безмълвен вик. Връхлетя го гореща вълна, небето стана кървавочервено, отгоре се посипаха камъни и пръст. „Аллах, бъди милостив. Пощади ме…“ Светът около него се разпадаше. В дробовете му не влизаше въздух. Задушаваше се. Всичко му се струваше странно тихо: после осъзна, че е оглушал. Беше се подмокрил.

Малко по малко слухът му се възвърна и той чу, че Бахира все така крещи от ужас. А после се изправи, втурна се към парапета и започна да вика към двора долу.

— Млъкни! — Халил изтича при нея и я грабна за ръката, ала Бахира се отскубна и започна да обикаля покрива, като надаваше отчаяни писъци.

В източния край на лагера избухнаха още четири експлозии.

На съседния покрив Асад забеляза мъже, които монтираха зенитна картечница. Момичето също ги видя, протегна ръце към тях и завика:

— Помощ! Помощ!

Те я чуха, но не й обърнаха внимание.

— Помогнете ми! Помощ!

Халил я хвана изотзад и я събори на бетонния покрив.

— Спри!

Бахира се съпротивляваше и силата й го удиви. Тя продължаваше да вика, освободи се от хватката му и го одра по бузите и шията.

Картечницата на съседния покрив внезапно откри огън и тракането се сля с воя на сирената и далечните взривове. В небето полетяха червени трасиращи куршуми. Момичето отново закрещя.

Асад запуши устата й с длан, но тя го ухапа и заби коляно в слабините му.

Беше изпаднала в истерия и той не знаеше как да я успокои.

Но имаше начин.

Халил я хвана за гърлото и започна да стиска.

 

 

Изтребителят се понесе на юг над пустинята, после Садъруейт рязко зави надясно и направи завой на сто и петдесет градуса, за да се насочат обратно към брега на сто километра западно от Триполи.

— Чудесен полет, капитане — каза Уигинс.

— Внимавай за либийски самолети, Чип — отвърна Бил.

Уигинс настрои радарния екран.

— Небето е чисто. Пилотите на Кадафи сигурно са се попикали от страх.

— Да се надяваме. — Не носеха ракети въздух-въздух, а идиотите, които бяха конструирали F–111, дори не бяха монтирали на борда обикновена картечница, така че единствената им защита бяха скоростта и маневреността. — Да се надяваме — повтори той и прати радиосигнал, показващ, че екипажът на Карма 57 е сред живите.

После мълчаливо зачакаха сигналите на другите. Накрая започнаха да ги получават: Прошка 22, пилотиран от Тери Уейклиф с оръжейник Бил Хамбрехт, Прошка 61, пилотиран от Боб Калъм с оръжейник Стив Кокс, Елтън 38, пилотиран от Пол Грей с оръжейник Джим Маккой.

Всички бяха оцелели.

— Надявам се, че и останалите са успели — каза Уигинс.

Садъруейт кимна. До този момент операцията вървеше точно по плана и това го караше да се чувства добре. Обичаше всичко да става според очакванията. Освен ракетите и зенитните оръдия, които не бяха засегнали нито него, нито колегите му, това спокойно можеше да е учебен полет над пустинята Мохаве. Садъруейт вписа нещо в бордовия дневник.

— Проста работа.

— По-проста здраве му кажи — съгласи се Уигинс.

 

 

Халил продължаваше да стиска и това най-после я накара да замълчи. Бахира го погледна с изцъклени очи, после започна да се мята. Асад усили натиска и момичето изпадна в гърчове. Накрая се отпусна. Той не я пусна и се вгледа в широко отворените й, немигащи очи.

Преброи до шестдесет и отдръпна ръце от шията й. Сравнително лесно се беше справил със сегашния и с всички бъдещи проблеми.

Изправи се, сложи Корана на молитвеното килимче, нави го и го завърза, прехвърли го през рамо, спусна се по стълбището и излезе на улицата.

Лагерът тънеше в мрак. Той се запъти към дома си. С всяка следваща крачка, отдалечаваща го от склада, на чийто покрив лежеше Бахира, все повече се освобождаваше от всякаква връзка с мъртвото момиче.

Сградата пред него бе разрушена и пламъците на пожара осветяваха десетки убити войници. Очите на един бяха изхвръкнали от орбитите, от носа, ушите и устата му течеше кръв. Халил се опита да потисне гаденето си, но усети мирис на изгоряла плът и повърна.

Почина си малко и продължи напред, все така с молитвеното си килимче.

Искаше му се да се помоли, но Коранът строго забраняваше на мъжете да отправят молитви към аллах след сношение с жена, преди да измият лицето и ръцете си.

Видя на улицата пробита цистерна, от която течеше вода, и спря, за да се наплиска и да измие кръвта и урината от гениталиите си.

След това закрачи напред, като рецитираше дълги откъси от Корана и се молеше за майка си, сестрите и братята си.

Откъм посоката, в която се беше запътил, се издигаха пламъци и той се затича натам.

Тази нощ, помисли си Асад, бе започнала с грях и завършваше с адски огньове. Похотта го беше накарала да съгреши, а грехът водеше към ада. Навсякъде около него бушуваха пожари. Самият дявол наказваше него и Бахира. Но милостивият аллах бе пощадил живота му и докато тичаше, той се молеше да спаси и семейството му.

После се помоли за семейството на Бахира и за великия вожд.

Докато пресичаше развалините на Ал Азизия, шестнайсетгодишният Асад Халил разбираше, че дяволът и аллах са го подложили на изпитание и че тази нощ на грях, смърт и огън го е направила мъж.