Нелсън Демил
Играта на лъва (13)

12.

Излязохме от „Конквистадор“ и видяхме, че се събират още коли.

— Ще се обадя в щаба и ще уредя да уведомят и увеличат наблюдателните ни постове — каза Джордж Фостър, шефът на малката ни група.

Между другото, АСЧ следи къщите на известни и заподозрени терористи, бомбаджии, техни приятели, роднини и симпатизанти. И основен материал за тази цел са ченгетата от НЙПУ, които работят в спецчастта. Федералните дават на общината повече пари, отколкото е необходимо, и всички остават доволни.

— Ще усилим подслушването на телефони — продължи Фостър, — ще се свържем с някои информатори и ще разпространим снимката на Халил във всички правоохранителни институции в страната.

Не спря да говори, докато ясно не ни даде да разберем, че командва парада, и повдигна духа на всички ни, да не споменавам, че до известна степен се подсигури за момента, в който щеше да му се наложи да оближе нечий началнически задник.

И като стана дума за това, накрая щеше да се появи някой, когото нямаше да можем изцяло да заблудим, затова предложих:

— Навярно не е зле да се върнем на Федерал Плаза и по пътя да уточним фактите.

Всички се съгласиха, че идеята е добра. Разстроените умове разсъждават еднакво.

Трябваше обаче да оставим там изкупителна жертва и Фостър знаеше коя ще е тя.

— Вие тримата тръгвайте — каза Джордж. — Аз ще остана и… ще информирам всеки, който се появи. Освен това ще повикам хората от лабораторията… Не мога да дойда с вас — прибави той, най-вече, за да убеди себе си, струва ми се. — Това е секретна служба на ФБР и…

— И не е останал никой, който да я пази — услужливо се обадих аз.

Фостър се ядоса за пръв път, откакто го познавах.

— Тук има секретна информация и… — Той избърса потта от горната си устна и заби поглед в земята.

Джордж Фостър беше наясно естествено, че господин Асад Халил е знаел за тази светая светих, че е проникнал в сърцето й и се е изсрал на пода. Освен това схващаше връзката с „предалия се“ през февруари либиец. Отгоре му щяха да се изсипят шест тона лайна и той го съзнаваше. За негова чест, Фостър каза:

— Аз нося отговорността и всичко това е по моя… по моя…

После се извърна и се отдалечи.

Господин Тед Наш, разбира се, работеше в организация, специализирана в измъкването от сипещи се лайна, и бях убеден, че ушитият му по поръчка костюм ще остане безукорно чист. Той се обърна и закрачи към патрулната кола на Симпсън.

Що се отнася до мен, тъй като съвсем наскоро бях постъпил в този екип, нямаше да имам проблеми, освен ако Наш не измислеше начин да ме натика под лайняния дъжд. Навярно тъкмо затова имаше нужда от мен. Също като Джордж Фостър, Кейт Мейфилд нямаше чадър, но идването й с мен до самолета донякъде я спасяваше.

— Нямам какво да губя тук и ще се опитам да те прикрия — казах й аз.

Тя се насили да се усмихне.

— Благодаря, но просто ще обясним какво се е случило и ще оставим Вашингтон да реши дали някой от нас е виновен.

Извъртях очи към небето, ала Кейт се престори, че не забелязва.

— Искам да продължа да работя по случая — прибави тя.

— Ще имаш късмет, ако не те върнат в счетоводството.

— Ние не правим така — спокойно ме осведоми Кейт. — Стига да си честен с тях и да не ги лъжеш, обикновено те оставят да довършиш случая, въпреки че си се прецакал.

— Наистина ли? Чувал съм, че и при бойскаутите е същото.

Тя не отговори.

Прозвуча клаксон. Тед Наш нетърпеливо чакаше на предната дясна седалка в автомобила на Симпсън. Двамата с Кейт седнахме отзад, където бяха дипломатическите куфарчета.

— Полицай Симпсън получи разрешение да ни откара в южен Манхатън — съобщи ни Наш.

— Заради вас затънах в лайната, момчета, така че вече няма значение — каза Ал.

— Ще се погрижа за това — отвърна Кейт. — Ти много ни помогна.

Няколко минути пътувахме в мълчание към един от изходите край складовете.

Накрая Наш се обърна към мен.

— Страхотно се справи, детектив.

Това ме изненада, особено използването на някогашната ми благородна титла. Изгубих дар слово и си помислих, че досега нещо не съм разбирал милия Тед. Може би трябваше да се пресегна, да разроша косата му и да му кажа: „Обичам те, стари смотаняко!“

Стигнахме до портала и ченгето от Транспортна полиция ни махна да минем почти без да ни погледне. Очевидно не всички бяха предупредени. Наредих на Симпсън да спре.

Слязох от колата и си показах картата.

— Полицай, не си ли получил заповед да спираш и претърсваш всички автомобили?

— Да… но не и полицейски.

Това ме вбеси. Пресегнах се в колата и взех едно от досиетата. Извадих снимката и му я пъхнах под носа.

— Виждал ли си този човек?

— Не… щях да си спомня лицето му.

— Колко коли минаха, откакто получи заповедта?

— Малко. Днес е събота. Най-много десетина.

— Спира ли ги да ги претърсиш?

— Да… но всички бяха големи камиони, пълни със сандъци. Не мога да отварям всеки сандък, освен ако не са наред митническите документи. А те бяха наред.

— Значи не си отворил нито един сандък, така ли?

Ченгето започваше да се ядосва.

— Имам нужда от помощ. Това може да отнеме цял ден.

— Колко коли минаха оттук, преди да получиш заповедта?

— Може би… две-три.

— Какви?

— Два камиона и едно такси.

— Имаше ли пътник в таксито?

— Не забелязах. Това беше преди заповедта — прибави той.

— Добре… — Дадох му снимката. — Този тип е въоръжен и опасен. Днес вече уби прекалено много полицаи.

— Господи!

Върнах се в колата и продължихме. Ченгето не ни накара да отворим багажника, както щях да постъпя аз, ако някой умник се бе заял с мен. Но Америка не е готова за такива случаи. Изобщо не е готова.

Излязохме на магистралата и поехме обратно към Манхатън. Известно време пътувахме в мълчание. Движението беше натоварено, но на мен не ми пукаше. Докато зяпах Бруклин през десния прозорец, казах на своите федерални приятели:

— В щата живеят шестнайсет милиона души, осем милиона, от които в града. Сред тях има двестатина хиляди новопристигнали емигранти от ислямски страни и около половината са тук в Бруклин.

Кейт и Наш не отговориха.

Що се отнасяше до Халил, ако наистина изчезнеше в това гъмжило, щеше ли АСЧ да го открие? Навярно. Общността на емигрантите от Средния изток бе доста затворена, но имаше информатори, да не споменавам за лоялните американци сред тях. Подземната терористична мрежа беше сериозно компрометирана и трябва да призная, че федералните държаха бомбаджиите под око.

Ето защо Асад Халил нямаше да се свърже с обичайните заподозрени. Човек, който бе извършил такова нещо, нямаше да установи контакт с по-глупав от себе си.

Замислих се за дързостта на Халил, която неговите симпатизанти щяха да нарекат „храброст“. Този тип щеше да е истинско предизвикателство, меко казано.

Накрая Наш се обади, без да се обръща конкретно към никого:

— Ежегодно в страната влизат около един милион нелегални имигранти. Не е чак толкова трудно. Затова смятам, че целта на нашия човек не е била да проникне в Щатите, за да извърши терористичен акт. Неговата цел са били самолетът и „Конквистадор“. Изобщо не е напускал летището и ако Транспортна полиция не го е заловила, в момента е на борда на някой самолет.

— Вече отхвърлих тази теория — отвърнах му аз. — Изостанал си.

— Аз пък отхвърлих другите възможности — напрегнато настоя той.

Спомних си случая с Плъм Айланд и нелогичните твърдения и невероятни конспиративни теории на господин Наш. Очевидно не беше особено интелигентен и нямаше абсолютно никаква представа какво означава здрав разум.

— Залагам десетачка, че Халил съвсем скоро ще се обади отнякъде, при това отблизо — казах аз.

— Съгласен — рече Наш и се обърна към мен. — Ти нямаш опит с тези неща, Кори. Терористите не са като твоите глупави престъпници. Те нанасят удар и бягат. Не се връщат на местопрестъплението и не се крият в къщата на гаджетата си с още топъл патлак и чувал с плячка, нито пък се хвалят с подвизите си из баровете. Казвам ти качил се е на някой самолет.

— Благодаря ви, господин Наш. — Чудех се дали да го удуша, или да му разбия черепа с дръжката на пистолета си.

— Теорията ти е интересна, Тед — намеси се Кейт. — Но докато не се убедим, трябва да вдигнем на крак целия отдел „Среден изток“ и да поставим под наблюдение домовете на известните и заподозрени терористи.

— Не възразявам срещу обичайната оперативна процедура — отвърна той. — Но ако този тип все още е в страната, ще го откриеш на последното място, на което смяташ, че ще се появи. Онзи през февруари изчезна като дим и никога няма да го видим. Ако между тях има връзка, значи представляват нещо ново и неизвестно. Някаква група, за която изобщо не сме чували.

Вече бях стигнал до подобно заключение. Освен това отчасти се надявах да е прав, че Халил е заминал. Нямах нищо против да дам десетачка даже на тоя гадняр, и колкото и да ми се щеше да пипна Асад Халил и да го млатя така, че и майка му да не може да го познае, всъщност исках да е някъде другаде и повече да не може да вреди на милите на сърцето ми Съединени щати. Искам да кажа, че човек, готов да убие цял самолет с хора, несъмнено крие атомна бомба в ръкава си, антракс в шапката си или отровен газ в гъза си.

— За арабски терорист ли става дума? — попита Симпсън.

— Става дума за майката на всички терористи — откровено отвърнах аз.

— Забрави това, което току-що чу — каза му Наш.

— Нищо не съм чул — отговори ченгето.

Когато наближихме Бруклинския мост, Кейт се обърна към мен.

— Струва ми се, че ще закъснееш за срещата си на Лонг Айланд.

— С колко?

— С около месец.

Не отговорих.

— Утре сутрин навярно ще се наложи да отлетим за Вашингтон — прибави тя.

Предполагам, че при федералните това е все едно да идеш при началството на Полис Плаза 1. Зачудих се дали в трудовия ми договор има клауза, която да ми позволи да се чупя. Пазех копие в бюрото си на Федерал Плаза и щях да му хвърля едно око.

Минахме по моста и се озовахме в каньоните на южен Манхатън.

Почти не разговаряхме. Явно всички напрягахме мозъчните си клетки.

В полицейските коли няма обикновено радио, но Симпсън носеше портативен апарат и го настрои на новините по „1010 УИНС“. Някакъв репортер предаваше от мястото на събитието.

— Самолетът все още е в заградената зона край една от пистите и не виждаме какво става, макар че постоянно пристигат и заминават автомобили. Преди няколко минути оттам потегли голям хладилен камион и се предполага, че превозва трупове.

Той замълча, за да постигне по-силно въздействие, после продължи:

— Властите не са направили официално изявление, но говорителят на Националното бюро по транспорта съобщи пред журналисти, че в резултат на токсични изпарения на борда наистина имало жертви. Самолетът обаче е кацнал нормално и всички можем да се надяваме, че жертвите не са много.

— Лари — попита водещият, — носят се слухове, че радиовръзката със самолета прекъснала няколко часа преди приземяването му. Чул ли си нещо за това?

— Федералното управление на авиацията не го е потвърдило официално, но неговият говорител посочи, че пилотът съобщил за дим на борда. Смятал, че е нещо химическо или вероятно пожар, предизвикан от късо съединение.

Това беше нещо ново за мен, но не и за Тед Наш, който загадъчно отбеляза:

— Радвам се, че излагат фактите точно.

Факти ли? Според мен някой просто се опитваше да измами хората.

Репортерът и водещият продължиха с ретроспекция за трагедията със самолета на „Суис еър“ и някой си спомни за саудитската история. Наш изключи радиото. Усетих, че Кейт ме гледа.

— Не знаем какво се е случило, Джон — тихо рече тя, — затова няма да правим предположения. Никакви интервюта за медиите.

— Ясно. Точно както си мислех. — Осъзнах, че трябва да внимавам какво говоря.

Помислих си също, че федералните правоохранителни и разузнавателни инстанции са нещо като кръстоска между Гестапо и бойскаутите — железният юмрук в кадифена ръкавица и прочее… „Не прави предположения“ означаваше „Затвори си устата“. Тъй като нямах желание да ме хвърлят в пандиза за година или повече, с искрена убеденост казах:

— Ще направя всичко възможно, за да изправя този тип пред съда. Само не ме отстранявайте от случая.

Нито един от колегите ми не отговори, а можеха да ми напомнят, че до неотдавна съм искал да се преместя.

Тед Наш, супершпионинът, даде на Симпсън адрес на една пряка от Федерал Плаза. Искам да кажа, божичко, та хлапето беше ченге и макар да не блестеше с особена интелигентност, можеше да се досети, че отиваме или на Федерал Плаза 26, или на Бродуей 290, новата федерална сграда срещу Федерал Плаза.

— На Федерал Плаза ли искате да отидете? — попита Симпсън.

Изхилих се.

— Просто спри, където ти казах — отвърна Наш.

Полицаят паркира близо до злощастно известната сграда на съда на Чеймбърс Стрийт и всички слязохме. Благодарих му и той ми напомни, че предницата на автомобила му е пострадала.

— Прати сметката на федералните — казах аз. — Бюджетът им е един трилион долара.

Запътихме се към южен Бродуей. Вече се смрачаваше, но от друга страна, тук сред манхатънските небостъргачи винаги цари здрач. Това не е жилищен или търговски квартал, а район на държавни учреждения, а беше и събота, така че нямаше много хора и улиците бяха сравнително тихи.

Докато вървяхме, аз се обърнах към господин Наш.

— Струва ми се, че сте очаквали днес да имаме проблем.

Той не отговори веднага.

— Днес е петнайсети април — накрая отвърна Тед.

— Да. Вчера получих потвърждение, че съм си платил данъците. Чист съм.

— Ислямските екстремисти придават огромно значение на годишнините. В календара ни има много такива дати.

— Нима? Какво е днес?

— Годишнината от нашата бомбардировка в Либия през осемдесет и шеста.

— А стига бе! Ти знаеше ли? — попитах Кейт.

— Да, но честно казано, не обръщах особено внимание.

— Никога досега не сме имали инцидент на петнайсети април, — прибави Наш, — но всяка година на тази дата Муамар Кадафи държи антиамерикански речи.

Известно време обмислях тази информация. Опитах се да реша дали ако знаех, щях да действам по друг начин. Както можете да се досетите, адски си падам да ме правят на канарче, да ме държат на тъмно и да ме залъгват с глупости.

— И сте забравили да ми кажете, така ли? — попитах колегите си.

— Смятах, че не е толкова важно — отвърна Наш. — Искам да кажа, че не беше толкова важно да знаеш.

— Разбирам. — Което означаваше „майната ти“ естествено. Но постепенно научавах федерландския език. — Откъде Халил е знаел, че ще го докарат в Америка точно днес?

— Ами, не е знаел със сигурност — каза Тед. — Но такъв човек не можеше да остане в парижкото ни посолство повече от двайсет и четири часа. Това навярно му е било известно. И ако все пак го бяхме задържали там, нищо нямаше да се промени, просто щеше да пропусне символичната дата.

— Добре, само че вие сте се хванали на играта и сте го качили на самолета точно на петнайсети април.

— Да — потвърди Наш. — Хванахме се на играта, защото искахме да го арестуваме тук на петнайсети.

— Струва ми се, че ще пропуснете тази дата.

Той не обърна внимание на забележката ми.

— Взехме изключителни мерки за сигурност в Париж, на летището и в самолета. Всъщност под прикритие на борда пътуваха двама агенти от федералната въздушна маршалска служба.

— Чудесно. Значи нищо не е можело да се прецака.

— Човек предполага, Господ разполага — без да се дразни от сарказма ми, отвърна Наш.

— Много вярна поговорка.

Стигнахме до двайсет и осем етажния небостъргач, наречен Федерал Плаза 26, и Тед ми каза:

— Ще обясняваме двамата с Кейт. Ти ще отговаряш единствено на въпросите.

— Може ли да ви противореча?

— Няма да имаш основание. Това е единственото място, на което се казва само истината.

Тримата влязохме в огромното министерство на истината и справедливостта.

Петнайсети април вече смърдеше поради две причини.