Елин Пелин
Край воденицата

Старият воденичар дядо Угрин прегледа още веднъж с голямо внимание гнилия и жабунясал улей на воденицата, разсипания градеж под него и едвам докуца с патерицата си до вратата, дето, отмалял, поседна на почивка. Силни болки защракаха счупената кост на крака му, раздвижен от тая малка разходка. Старецът простена глухо, сне шапката си и се възлегна на стената.

— Ох, ще осакатея, брее… на стари години!

Слънцето бе заседнало зад сините далечни планини на запад. Там се губеше вече последният кървав багрец и полека-лека се открояваше във вечерната дрезгавина, дълбок, лазурен и безкраен. Угасна жежък леген ден и лека вечерна хладина повея над земята. В полето нейде, отдалечено и тъжно, се вдигна до възбог последният ек на жална жетварска песен и замря. Вечерният здрач бавно и неусетно потъмня. В небесата една след друга затрепкаха светли звездици. В близкия вир закрякаха жаби и в чудната вечерна тишина някак успокоително и мечтателно трепна челиченият ек на дружната им песен. По пътя над воденицата за към село заглъхна шумен смях и говор на жътвари. По кривата пътечка въз реката мерно задрънка клопатарче.

Шумът на воденицата като че ли се засили. Дядо Угрин цвъкна няколко пъти с огнилото, запали лулата и направи усилие да стане, ала болният крак нему позволи.

— Милено… Милено… къде се дяна? — завика малко обезпокоен той и внимателно впи очи в мрачината.

— Тук съм де — обади се ясен женски глас от малката градинка зад воденицата, — Тук съм, тук.

— Хайде, прибери се, стана късно! — викна малко наставно старецът.

— Е, нека полея, жегата е прегорила всичко! — обади се Милена.

Гласът на клопатарчето мерно и бавно приближи и спря на пътя до само градината. В тъмнината светна цигара. Милена се изправи и плахо погледна нататък.

До плета, в тъмните сенки на храсталака, стоеше човек, а до него спокойно чопкаше по тръните натоварено магаре.

— Добра вечер, Милено! — обади се тихо и някак неуверено млад мъжки глас из тъмнината.

Немощни тръпки полазиха снагата на Милена. Боса, по ръкави, с малка бяла пребрадка, която прибираше буйните и руси коси, тя стоеше като самодива всред градината.

— Дал бог добро, Свилене! — отвърна тя смутено и рече да избяга.

— Много късно поливаш — обади се пак Свилен.

Милена се спря.

„Божичко, божичко!“ — помисли си тя и не отговори.

— Къде ходиш, какво правиш? Не сме се скоро виждали — заговори смело Свилен.

— Е, сега нали знаеш — работно време — отговори Милена срамежливо.

— Откак се ожени не излизаш често по свят?

— Че защо да излизам?

— Е, защо… Кой знае? Види се, у дома ти е по-добре… при Стоян! — подигравателно рече Свилен.

Милена откъсна клонче от близката върба и без да отговори, закъса с наведена глава листата му.

— Човек привикнува!… Човешкото сърце се менява! — заговори Свилен.

Той се бе подпрял на плета и пушеше. До него смирено и кротко стоеше магарето му.

Милена все тъй нервно късаше листата на клончето и не можеше да отговори. Тя сещаше колко много я обиждат думите на Свилен и и се искаше да му каже, че той не мисли право. Сърцето и силно биеше и нещо страшно вълнуваше гърдите и, задавяше думите и, очите и се наливаха със сълзи, готови да се сипнат като градушка.

— Няма що — такъв е светът! Такъв е светът — без сърце… Може тъй да е по-хубаво — продължи бавно Свилен — Люби тогава, вземи оногова, па си живей… Продай се, па си живей… Стига да ти е добре.

— Свилене, не думай така, като знаеш кой… — проговори глухо Милена.

— Не чувам.

— Като знаеш кой бе причината, та… така да стане, не кори мен — повтори пак глухо тя.

— Не чувам! Ела по-близо де, гледай каква си плашлива!

— Трябва да се прибера, че тато е болен… Днес оставих свекървата сама и дойдох тук при него — рече Милена и страхливо приближи.

— Е, няма ли да те мъмрят?

— Се ми е едно… зарад тях няма да оставя баща си така…

Свилен замълча.

— А ти, Свилене, как си, как живееш? — попита Милена.

— Аз ли? Аз съм добре, Живея, работя и пия… Веселият, лудият Свилен, дето го познаваш ти — умря. Тоя Свилен, дето сега го гледаш, е друг — намръщен, лош и пиян! — отговори Свилен и потегли от цигарата.

Слабата светлина озари кръглото му русо лице, сините му очи и Милена го видя пак хубав, какъвто бе преди години, когато тъй лудо се обичаха. И неговите думи й се сториха лъжливи.

— Какъв си ти, какъв! — укори го с пръст тя. — Май не си се променил… Чувам, с Кунка Попова…

— Че аз още тебе не съм прежалил! — настави след малко мълчание той, — И ми се струва, че няма лесно да те забравя, както ти мене… Жени сте вие и нямате за пет пари постоянство. Гласът му затрепера.

— Свилене, не говори така… ти знаеш ли колко аз те… мисля… и колко още те обичам…

Глух плач задави думите й. Тя покри лицето си с ръце.

Свилен пресегна през плета и отне едната ръка от лицето й.

— Пшьт! Сълзи не искам! — рече нежно той, — Сълзи не искам! Обичала си ме още, викаш. Само мъки… Такава глупава любов, скрита, потайна Ех!… Вятър!… Де не плачи, де! Срещнали сме се в толкова време веднъж и ти да плачеш!

— Свилене, Свилене!… Знаеш ли как ми е мъчно?… Ти не знаеш — разхлипа се Милена, — ти нищо, нищо не знаеш!

— Е, млъкни, млъкни!

Свилен опна по-близо Милена и сви крепко мъжка ръка през кръшната й снага. Тя се предаде на гърдите му и като в прежни минали дни устата им се сляха в целувка, сега вече греховна целувка.

Върбите тихо и спокойно си шушнеха нещо. Воденицата глухо гърмеше. А в синьото небе звезди една до друга трептяха, непрестанно трептяха.

От воденицата се чу немощният глас на стареца:

— Милено… Милено! Къде се дяна бре, дете?

Милена трепна.

— Ида, ида! — обади е тя високо. — Их, Свилене, колко съм мислила — божичко, защо го не срещна някъде, само да си поприказваме!

— Нима само да си поприказваме?

— Ами?…

— Е, приказвай де… да слушам…

— Ех, Свилене, какъв си! Защо се не ожениш? Чини ми се, че тогава няма толкова да ми е мъчно, няма да те мисля… Щях да привикна и с ония хора… Как ги мразя сега! Така е, човек кога излъже сърцето си! говореше Милена и гладеше с ръка челото на кроткото магаре, което спокойно и мило я гледаше.

— Марко, Марко! — заговори му тя. — Хубаво сивичко магаренце, ти никому не казвай… ти, простичко животно; колко пъти си ни бил свидетел!… Мълчи си, мълчи си, сивичък Марко!

Свилен се засмя.

Милена се беше забравила.

Немощният глас на стареца пак завика:

— Милено!… Чедо!

— Е, ида де! — обади се високо Милена и настави: — Защо ме вика сега? Нека почака… Ех, Свилене!…Не знам дали ти още ме обичаш, но аз… Стоян е добър, добър като муха… Вярвай, да го бия, ще плаче като дете и нищо, нищо няма да ми каже… ама пак го мразя… може и затова да го мразя… Ти какъв си луд, лош, ама…

— Нямахме щастие да живеем заедно и това си е! — въздъхна Свилен.

— Ти си крив за това, ти, Свилене!

— Сиромашията е крива! Нали ги говорих… В чужда къща живея… Все ратай, все ратай, заробил съм се у хората. И ти щеше край мен да страдаш повече ог мен… Защо да ти почерня младините и да отровя живота ти… Мислих, мислих… много мислих и не се реших.

— Ако ме обичаше повече, щеше да се решиш.

— Ти пак тая си знаеш!… И по-напред така ме кореше.

Старецът пак завика:

— Милено!

И забуха суха кашлица зад върбите.

— Ида, ида!

— Постой — рече Свилен.

— Свилене, пусни ме, моля ти се, късно е…

— Не, постой!

И Свилен прескочи плета.

На небето спокойно си трептяха звезда до звезда. Мрачните високи сенки на върбите тихо си шушнеха нещо, воденицата непрестанно и глухо шумеше.

— Милено — извика пак старецът. — Милено, къде се дяна? — зачести ядосано той, но дълго никой не му се обади.

Пак по някое време медното клопатарче пак мерно задрънка из пътя към село. В тишината внезапно екна тиха мъжка песен и някак странно проехтя в нощта.

Де гиди млади години,

колко се лесно минахте!