Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (86)

7

Когато на изток зората се разпукна, Джони приближи до ръба и погледна надолу в бездната.

В чисто бялата кварцова жила нямаше и следа от злато. Виждаше се като на длан.

Търл щеше да разбере всичко, когато разузнавателният самолет премине над нея. Все още беше тъмно, но щом се развиделеше съвсем, новата купчина скални отломки там долу щеше ясно да покаже какво се е случило.

Джони се опита да предвиди реакцията на Търл. Не можеше да отгатне точно, но той сигурно щеше да изпадне в нервна криза.

Колко ли оставаше до полета на разузнавателния самолет? Надали беше много.

Въздухът дори не помръдваше, сякаш всичко беше застинало. Сутрешният вятър още спеше. Зората се отразяваше от заобикалящите ги величествени върхове.

Джони махна на един от пилотите да го последва и се затича към летящата платформа. Отлепи я от земята, приближи ръба на бездната и се спусна към дъното като куршум. Увисна над него.

Включи прожекторите и освети откъртилите се скали. Те бяха пробили леда и образуваха втори изкуствен бряг на реката. Прожекторите на платформата заиграха по отломките. Срутването беше огромно.

Той с надежда търсеше сред камъните някаква следа от жилата.

Нямаше нищо!

А трябваше да има цял тон злато! Сега то беше затрупано под планина от камъни, възможно бе и да е на дъното на реката.

При падането откъртената скала се беше натрошила и върху купчината дори можеше да се кацне. Той започна да обмисля дали не ще успее да я изравни и да направи площадка. Но тази работа щеше да отнеме часове, а ветровете щяха да задухат скоро.

Трябваше да се примири със загубата. Златото беше изчезнало.

Сутрешният вятър вече се усещаше. Не биваше да остава долу. Може би щеше да успее да направи нещо при някое от кратките утринни затишия, но сега не разполагаше с повече време.

Изстреля платформата нагоре и тя с вой се понесе към повърхността. Вихрите я блъскаха от всички страни. Приземи се успешно.

Каза на Робърт Лисицата:

— Нареди на всички да се върнат обратно в града.

Джони нервно ходеше напред-назад. Пасторът го гледаше със съчувствие.

— Все още не сме победени, момчето ми — каза му той. Хората изглеждаха сломени от неуспеха.

Робърт Лисицата наблюдаваше Джони. Двамата пилоти бяха заели местата си и спасената от затрупването група бе в самолета, те успокояваха Данълдийн.

— Сетих се! — извика внезапно Джони. — Ще се справим!

Робърт Лисицата и пасторът се приближиха до него.

— Търл — каза Джони — не знае докъде стигаше подземната галерия и дали не сме започнали да копаем скритата в скалата жила. Но щом види белия кварц там долу, ще разбере, че не сме се добрали до нея и тя е полетяла към дъното. Тор! — извика той. — На какво разстояние от пукнатината се бяхте приближили?

Тор извика началника на смяната и започнаха да изчисляват.

— На около метър и половина — извика накрая той от самолета.

— Ще я взривя — каза Джони. — Сега вече можем да си позволим да използваме взрив. С експлозия ще разкрия отвора и ще изглежда, че галерията е била много по-дълга и всъщност сме били достигнали до жилата! Бързо преместете самолета, дайте ми експлозив и пистолета за пробиване на дупки!

Той бързо определи какви взривни вещества ще са му нужни. Двигателите на самолета със спасените миньори работеха, той беше готов за излитане.

— Докарайте веднага следващата смяна! — извика им Джони. — Разполагаме с много малко време до появата на разузнавателния самолет. Излитайте веднага! — вече се беше съмнало и те можеха да потеглят. Самолетът изрева и се отлепи от площадката.

Джони се захвана за работа още преди да дойдат новите работници. Взе нужните инструменти и се спусна долу в галерията. Започна да си проправя път сред отломките и срутените камъни.

Машините на предишната смяна бяха още там. Лампите светеха. Джони взе бормашината и започна да пробива дупки с дълбочина петнадесет сантиметра по краищата на бялата кварцова жила. Двама шотландци грабнаха инструменти и се втурнаха да му помагат. Веднага разбраха, че прави дупки за експлозив.

Докато вършеше тази работа, Джони накара свободните хора от спасителната група да изкарат от галерията останалата техника и да я качат на повърхността. Щяха да имат нужда от нея, не биваше да я оставят затрупана долу. При земетресението беше пострадала само радиостанцията. А галерията можеха и да вдигнат във въздуха.

Джони се изненада, че самолетът се върна толкова бързо. Радиовръзката с повърхността беше възстановена и той им съобщи от какво има нужда.

Малко по-късно пристигнаха и експлозивите. Той започна да поставя в дупките мощните, предварително отлети в нужната форма заряди. След това монтира детонаторите и запечата отворите на дупките с неутрализиращ материал. Експлозивите бяха заложени така, че взривната вълна да бъде насочена навън, към лицето на скалата.

Джони даваше нареждания по станцията, докато го изтегляха нагоре. Там го чакаха приготвените въжета и екипировката. Запъти се към ръба на пропастта, закопчаваше ремъците в движение. Робърт Лисицата настояваше някой друг да свърши тази работа, но той не му обърна внимание. Никой досега не беше работил с такъв огромен заряд експлозив, само Джони можеше да се справи с него.

Спуснаха го надолу с малък кран и обезопасително въже. Спускането беше лесно, защото след земетресението лицето на скалата вече нямаше обратен наклон. Щом стигна жилата, той даде сигнал и блокираха макарата.

Започна да търси малката дупка, като се отблъскваше от стената с меките си мокасини. Беше успял да я пробие преди това откъм галерията.

Ето го мъничкия отвор — той бележеше центъра на жилата, около който кръгово беше разположен експлозивът.

Спуснаха му пистолета за пробиване на дупки. Това беше най-опасният момент от цялата операция. Вибрациите на инструмента можеха да предизвикат взрив от другата страна на стената. Ако това станеше, вълната щеше да го помете. Но той не разполагаше с никакво време и се захвана за работа въпреки риска.

Джони оплете въже от взривния шнур. Нагласи пистолета на минимална ударна сила и започна да пробива. Докато кранът го спускаше и издигаше над тристаметровата бездна, опаса жилата с въжето от взривния шнур и го прекара през ушите на забитите клинове.

Свърза го с електрическия кабел, чийто свободен край изтегли на повърхността.

Нямаше време. Оставаше най-много половин час до преминаването на разузнавателния самолет, а дотогава димът от експлозията трябваше да се е разсял.

Изтеглиха електрическия кабел за задействуване на детонаторите чак до самолета. Той нареди всички да се качат на борда, за да не пострадат, ако от скалата се отцепи по-голямо парче.

— Готови! — извика Джони.

Натисна контактния ключ.

От скалата изригнаха пламъци и дим. Парчета кварц и скална маса полетяха към другата страна на каньона.

Земята потрепери.

Но скалата остана цяла!

Джони издигна самолета на височината, на която щеше да прелети разузнавачът.

От нея много ясно се виждаше черната дупка в скалата. Наистина изглеждаше, като че ли галерията е стигнала до жилата.

След като се приземиха, започнаха да се движат около машините — създаваха впечатление, че имат много работа. Димът от експлозията се разсейваше бавно в планинския въздух.

В далечината се чуха двигателите на приближаващия разузнавателен самолет.