Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (84)

5

Нещастието дойде с голямото земетресение на тридесет и втория ден от новата година.

Малко след полунощ Джони се събуди от трусовете. Нещата върху бюрото му в стаята на хотел „Лондон“ танцуваха и дрънчаха. Той седна в леглото. Все още се чуваше продължителният тътен на стихията.

Старата сграда се тресеше.

Грохотът от земетресението се усилваше. След половин минута последва втори, по-слаб трус и всичко свърши.

Това не беше нещо необичайно за Скалистите планини. Изглежда в старото миньорско селище нямаше никакви поражения.

Стреснат, но не и изплашен, Джони се облече, обу мокасините си, метна върху раменете си наметалото от кожа на пума и се затича през снега към „Емпайър Донтлис“.

Лампата на часовия светеше. Младият шотландец натискаше сигналния звънец на системата за свръзка с мината. Тя действуваше с лазерен лъч с определена честота, който не можеше да бъде уловен отвъд планините.

Шотландецът вдигна поглед. Беше леко пребледнял.

— Никой не отговаря!

Той ожесточено натискаше копчето, сякаш силата на ръката му можеше да помогне на лъча да стигне до тях.

— Може би приемателната антена е пострадала при земетресението?

Само след няколко минути Джони събра спасителната група в самолета.

Бяха приготвили въжета, лебедки, одеяла и стимулиращи медикаменти.

Напрегнатите лица гледаха неотклонно към мината, въпреки че тя все още беше твърде далеч. Притесняваха се за всички — Тор, началника на смяна Дуайт и останалите петнадесет мъже.

Дори звездите в тъмната нощ бяха скрити от невидими облаци. Не беше никак лесно да се пилотира в близост до планините. Меката зелена светлина на приборите за управление изпълваше кабината на издигащия се самолет. На екрана на локатора се виждаха неясните контури на планините пред тях. Джони фокусира образа. Вторият пилот направи някои корекции и уравновеси самолета. Джони трябваше да разчита преди всичко на зрението си, за да избегне първия планински склон. Включи мощните прожектори. Те осветиха снежния склон и той издигна самолета над него.

Напоследък го безпокоеше фактът, че нещата се развиват прекалено добре.

Най-после бяха постигнали истински напредък. Все още не бяха готови, но беше истинско чудо, че са направили толкова много.

Той търсеше в тъмнината пред тях следващия склон, като поглеждаше към екрана на локатора. Господи, каква тъмница! Свери курса по компаса. Мъжете зад него бяха напрегнати и мълчаливи. Почти можеше да долови мислите им.

Върхът на хълма прелетя край тях, този път в опасна близост. Къде ли беше следващият?

Автоматите, които в началото смятаха за безполезни, се оказаха най-подходящото оръжие. С много изобретателност намериха начин да пригодят уж неизползваемите боеприпаси. Избиха оригиналните капсули на гилзите и чрез внимателно експериментиране успяха да ги заменят с други, използвани в мините. Първоначално мислеха, че ще им е нужен и барут, но зареденият с него автомат се пръсна, за щастие без жертви. Оказа се, че взривателната капсула е в състояние да изстреля куршума с достатъчно голяма скорост.

Джони направи остър завой, за да избегне внезапно изникналата скала. Издигна самолета малко по-високо. Не можеше да набере по-голяма височина, защото рискуваше да пропусне мината, особено ако тя бе потънала в тъмнина. Пък и оттам би трябвало да забележат неговите светлини и да сигнализират. Трябваше да лети ниско. Беше опасно, но нямаше друг избор.

След това пробиха малки дупчици на извадените от гилзите куршуми и облечени в защитни антирадиационни комбинезони, вкараха в тях зрънца радиоактивен материал, взет от тактическите ядрени оръжия. Отново запушиха отворите с разтопено олово. По този начин можеха винаги да носят със себе си муниции, без да се излагат на облъчване. Тези куршуми бяха страхотни. Направиха експеримент с дихателен газ в една стъклена бутилка и той избухна мигновено.

Височината беше прекалено малка. Джони успя да различи един самотен храст върху хребета. Издигна малко самолета. Не бяха се отклонили от курса. Трябваше да намали скоростта. Две злополуки за една нощ щяха да са твърде много.

Куршумите можеха да пробиват не много дебела броня. Улучената бутилка с дихателен газ, поставена на разстояние сто метра, избухваше така, че взривната вълна стигаше чак до тях.

Всички свободни от работа шотландци бяха органзирани в специална бригада — занимаваха се с производството на новите куршуми. Вече имаха цели сандъци с тях.

Почистиха и лъснаха до блясък петстотин автомата с пълнителите. Те стреляха безотказно.

С тях не можеше да се атакува танк или дебелото бронебойно стъкло на лагерните куполи, но щяха да са смъртоносни за психлосите на открито. Тъй като в кръвта им имаше дихателен газ, те буквално щяха да експлодират.

Той забеляза реката, която излизаше от дефилето. Намали скоростта и прелетя над нея. Прожекторите на самолета играеха по неравния лед, покрит със сняг.

Бяха толкова щастливи и доволни от автоматите, че веднага се захванаха да оправят и базуките. Намериха ядрени снаряди и ги пригодиха така, че да могат да бъдат изстрелвани от базуките. Вече имаха и ядрено бронебойно оръжие, оставаше им да поправят още няколко десетки бойни глави.

Да, всичко вървеше прекалено добре, за да бъде истина.

Площадката до мината беше тъмна.

На нея не се виждаше никой.

Приземи самолета.

Спасителната група изскочи от него.

Светлините на миньорските лампи заиграха на всички страни.

Един от групата изтича до ръба на бездната и в непрогледната тъмнина прозвуча слабият му глас:

— Джони! Лицевата страна на скалата се е откъснала!