Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (79)

6

В една от стаите на древното миньорско селище недалеч от жилата се чуваше само шумът от съсредоточената работа на няколко изпълнени с напрежение мъже. Отделните групи се трудеха упорито и неуморно.

Шотландците много се забавляваха, докато се нанасяха в канцелариите на „Емпайър Донтлис Майнинг Корпорейшън“. Сградата беше почти непокътната. Почистиха я основно и тя се превърна в съвсем приемливо работно помещение.

Джони подозираше, че след като залежите в мината са били изчерпани, някой е реставрирал този град. Не приличаше на другите. Опитваше се да отгатне защо изобщо са се занимавали с него, щом рудата е свършила. Но фактът си беше факт. На вратата на съседната сграда пишеше "Кръчма „Кървавата халба“. Пасторът официално забрани влизането там. Огледалата и чашите все още бяха здрави, а по стените висяха картини на танцуващи полуголи момичета и амурчета с опънати лъкове. На отсрещната страна на улицата имаше канцелария с табелка „Уелс Фарго“ и друга с надпис „Затвор“.

Всички се настаниха в "Елитен хотел „Лондон Палас“. Всеки от апартаментите носеше името на хора, очевидно някога много известни в миньорските среди. Три от възрастните вдовици вече властвуваха в кухнята, където Ангъс им беше обяснил как да боравят с печките с въглища. Имаше и течаща вода — истински лукс!

В канцелариите на „Емпайър Донтли“ бяха подредени макети на мината и някакви странни „исторически брошури“, в които се говореше за добрите стари диви времена, когато тук било само един лагер, разраствал се с дни и пълен с „лоши момчета“. Откриха и малки интересни диплянки с „План-програма за разглеждане на обектите“. В тях бяха отбелязани мястото и часът на „банковия обир“. Всички портрети на златотърсачи, миньори-пионери и „лоши момчета“ почистиха и закачиха обратно на стените.

Робърт Лисицата и двама от пилотите внимателно обсъждаха проекта за отвличане на един транспортен самолет. Засега не разполагаха с подходяща машина, за да прелетят до Шотландия и Европа. Миньорските самолетчета летяха само на няколкостотин километра. Блъскаха си главите над този проблем още от нощта, когато демонът им съобщи за бомбардировача. Смятаха за свой дълг да предупредят не само шотландците, но и остатъците от всички други народи. Действуваха много предпазливо, за да не събудят подозренията на психлосите. Единственото, което успяха да измислят, бе катастрофа във въздуха. След нея психлосите трябваше да останат с впечатлението, че самолетът им е потънал в морето. Но как да заглушат радиовръзката и как да превземат самолета в движение, все още не можеха да решат.

Друга група — двама свободни в момента началници на смени, Тор, Данълдийн и още няколко миньори — обсъждаше работата под земята. Бяха стигнали до жилата и напредваха по дължината й сантиметър по сантиметър, приближавайки се към лицевата страна на скалата. Кварцът, който вадеха, беше чист и красив, но в него нямаше и следа от злато. Джони беше направил справка и им обясни, че тези жили имат златни каверни, разположени на стотина метра една от друга, а в останалия кварц златото е с различна концентрация. Но те вече се бяха уморили да копаят минерала, в който нямаше и следа от ценния метал. Опитваха се да изчислят още колко им остава до пукнатината в скалата. Тя малко се бе разширила и това ги притесняваше.

Историкът доктор Макдърмот работеше сам. Беше облегнал стола си на стената и четеше старателно всичко, донесено му неотдавна от неговите разузнавачи от срутената библиотека на училището в един малък миньорски град.

Джони, Ангъс, пасторът и учителят се бяха скупчили над скицата на долината, направена от самия пастор.

Местата с радиация бяха наредени в една линия. В началото Джони си мислеше, че сигурно е жила уранит, която на места се издига нагоре към повърхността. Но все пак правилното им подреждане предизвикваше учудване.

— Разположени са в права линия — каза Джони, — на около тридесет метра едно от друго.

Бяха се съсредоточили над картата и мълчаха, когато към тях се приближи доктор Макдърмот.

— Открих тук нещо много интересно, Мактайлър — наруши тишината историкът, като размахваше книгата. — В справочника на чинкосите за Военновъздушната академия има грешка.

Джони повдигна рамене.

— Те често са писали различни неща, просто за да доставят удоволствие на психлосите.

— Но защо наричат академията „основна отбранителна база“?

— Предполагам — отговори Джони, — че са искали да звучи по-помпозно, защото това е била последната битка на Земята.

— И все пак „основна отбранителна база“ е съществувала — твърдеше историкът, като отново размаха книгата.

Джони я погледна. Заглавието й беше „Наредба за ръководство и провеждане на евакуация на децата от училищата в случай на ядрено нападение. Министерство на гражданската отбрана“.

— Очевидно — продължи историкът — децата е трябвало да останат в училище, докато кметът напусне града… не, не е така… а, ето го тук… „и от този момент всички заповеди се издават от основната отбранителна база“.

— Но ние не знаем къде се е намирала — обади се Джони.

Възрастният мъж пак отиде при купчината с книги.

— Знаем!

Върна се при тях с един том, в който бяха събрани „Доклади пред Конгреса за преразходите на военния бюджет“. Отвори го на едно отбелязано място и започна да чете:

— „Въпрос на сенатора Олдрич: Значи министърът на отбраната сам признава, че преразходът от 1,6 милиарда за построяването на основната отбранителна база в Скалистите планини е направен без знанието на Конгреса? Вярно ли е това, господин министре?“

Макдърмот показа страницата на Джони и затвори книгата.

— Значи чинкосите едновременно и грешат, и имат право. „Основната отбранителна база“ е съществувала и се е намирала в Скалистите планини.

Той се усмихна важно и седна на стола си.

Джони мълчеше.

Гробницата!

Железните врати и скелетите по стълбите.

Гробницата!

— Доктор Мак! — извика той. — Ела тук!

Джони му показа скицата.

— Веднаж ни разказа една история за някаква преграда от ядрени мини от Дамбъртън до Фолкърк, поставени от планинските войски на кралицата.

Историкът кимна с глава. Разглеждаше скицата.

— Намерихте ли останки от психлоски танкове? — попита накрая.

— Не — отговори Джони. — Но виж тук. Тази линия минава точно през изхода на прохода към равнината. Ядрените заряди са разположени на равни разстояния, и то в абсолютно права ивица.

— Но няма танкове… — намеси се пасторът.

— Мините никога не са избухнали — отвърна Джони. — С течение на времето просто са се разпаднали.

— Как се досети? — попита пасторът.

Джони се усмихна, беше му трудно да отговори. За да скрие вълнението си, посочи скицата. След малко каза:

— Този проход води от западната равнина нагоре към долината. Зад нея се намира каньонът, който се изкачва в планината, а в горния му край е основната отбранителна база на последното правителство на хората!

Той дорисува липсващата част на скицата.

Другите работни групи усетиха, че нещо става. Започнаха да се събират около тях.

На Джони му идваше да заплаче. Преглъщаше трудно.

— Не можех да проумея къде са изпращали изкопания уран. Знаех, че трябва да е някъде…

Пасторът предпазливо го докосна по ръката — опасяваше се, че отново може да претърпи силно разочарование.

— Очевидно не са го държали в самата база, момчето ми.

— Но архивите в нея ще ни дадат отговор и на този въпрос! — отговори Джони. — Там трябва да има карти, комуникационна система… Ще намерим отговора на място!

Ангъс продължаваше да се взира в скицата.

— О-о — мърмореше под носа си. — Замаскирани мини! А аз бях готов да започна да копая!

Робърт Лисицата събираше определените да заминат на разузнавателна експедиция в новооткритата база.

Историкът се беше заровил в нова купчина книги и търсеше информация за опасностите, които крият гробниците.

Джони седеше и гледаше в една точка.

— Недей да се тормозиш, момчето ми — каза му пасторът. — На сутринта ще разберем дали сме били прави.