Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (75)

2

Джони гледаше с ужас в дълбокия каньон. Там долу, съвсем близо до реката, работеше една летяща платформа. Беше попаднала в истинска беда.

Днес бе първият ден след завръщането им от Юрейван. Бурята беше отминала и снежният ден искреше кристално чист. Но на такава височина студът винаги хапеше злобно. А в тесния каньон, както обикновено, ветровете виеха и се гонеха като побеснели.

На платформата се намираха двама шотландци. Единият бе Данълдийн, а другият — чернокос младеж на име Андрю. Те се опитваха да приберат падналата от триста метра в замръзналата река подвижна стълба. Дълга двадесет метра и направена от метални пръти, тя беше пробила леда и сега над повърхността стърчеше само единият й край.

Бяха го закачили с кука, спусната от летящата платформа. Опитваха се да измъкнат стълбата и да я издигнат обратно горе. Очевидно някъде под водата се бе заклещила. При тези движения изпод леда избликваха водни струи, които моментално замръзваха по нея и така още повече увеличаваха тежестта й.

Знаеше много добре с каква цел рискуват. Опитваха се картината отстрани да изглежда така, сякаш са много заети и работата не е спряла нито за миг. Автоматичният разузнавателен самолет щеше да прелети над главите им всеки момент. Останалите членове на работната група стояха на ръба на скалата и оправяха омоталите се по време на бурята кабели, въжето и барабаните. Само Данълдийн и Андрю бяха слезли с летящата платформа, за да покажат, че се опитват да извадят падналата стълба.

Джони пристигна спешно с малкия пътнически самолет, за да измисли някакъв нов начин да изкопаят златото. Не беше взел втори пилот. С него пътуваше само историкът доктор Макдърмот. Той бе настоял да дойде на обекта, за да опише достоверно епичната буря. При набирането на доброволци този възрастен шотландец смяташе, че ще е много полезен. Беше безкрайно ерудиран, опитен и ценен като преподавател по литература, но нямаше никаква подготовка за тежката работа, кипяща в момента на обекта. Не притежаваше нито достатъчно физическа сила, нито необходимите умения. Джони разбираше, че не разполага с време, за да вземе от лагера някой друг — млад, пъргав и обучен шотландец.

За връзка използваха радиопредаватели с малък радиус на действие. Подобни бяха монтирани в кабините на всички машини. Можеха да се използват за установяване на контакт на разстояние до километър и половина. Планините на изток не позволяваха радиовълните да бъдат уловени отвъд тях. Предавателят на платформата беше включен.

— Отпусни контрата на макарата, Андрю! — викаше Данълдийн. — Двигателите прегряват.

— Блокирала е от замръзналата вода!

— Андрю! Освободи куката от стълбата!

— Дори не помръдва, Данълдийн! Това нещо се е заклещило под леда.

В слушалките се чуваше воят на претоварените двигатели.

Джони подозираше какво ще се случи. Платформата беше попаднала в капан и не можеше да излети. Нямаше възможност и да кацнат в ревящите ледени води. Всеки момент щеше да избухне в пламъци.

Управлението на тези платформи беше много просто и лесно. Те имаха куполообразни кабини от оловно стъкло, но тяхната я бяха свалили и върху Данълдийн се изливаха фонтани вода, която замръзваше както по него, така и по пулта за управление.

Разузнавателният самолет щеше да прелети в небето над главите им само след секунди. Трябваше да отнесе информация, че на обекта кипи трескава работа. Не биваше да се разбере за катастрофата. Джони вече чуваше двигателите му, чийто шум ставаше все по-ясен и по-ясен.

Грохотът на въздушната вълна от свръхзвуковата скорост щеше да разкъса въздуха всеки момент. Веднага щом отмине, трябваше по някакъв начин да изтеглят от платформата двамата нещастници.

— Доктор Мак — изкрещя Джони към задната част на самолета. — Приготви се! Ще ставаш герой!

— О, Господи! — отвърна докторът.

— Отвори страничната врата и хвърли две спасителни въжета! Провери дали са закрепени здраво за скобата!

Възрастният човек започна да рови безпомощно из купищата кабели и въжета, чието предназначение не разбираше.

— Дръж се! — изкрещя Джони.

Той пикира надолу в бушуващите въздушни маси между двете стени на каньона. Крилата на самолета почти ги докоснаха.

Стомахът на доктор Макдърмот се преобърна. Виждаше кафяво-белите скали през отворената врата, те профучаха пред разширените му от ужас очи с шеметна скорост. Едва се задържа на краката си.

Джони включи бордовия предавател.

— Данълдийн — извика той в микрофона, — пригответе се за напускане на платформата!

Чу се тътенът от преминаването на разузнавателния самолет.

Данълдийн вдигна глава нагоре. Джони разбра защо го прави — за да бъде забелязан от разузнавателния самолет и Търл да си помисли, че това е самият Джони.

Двигателите на платформата вече димяха. От нея излизаше синкав пушек на фона на водните фонтани.

Водата под леда беше под налягане и използваше всяка пукнатина, за да излезе на свобода.

Андрю блъскаше по покритата с лед лебедка с един огромен чук. Изведнаж го захвърли и грабна бутилка със запалителен газ, като се опитваше да отвори клапата, за да пререже с пламъка кабела. Но тя също бе замръзнала.

Джони свали самолета на седем-осем метра над платформата и натискаше копчетата като луд, за да го задържи в това положение. От горящите двигатели на платформата се издигаха кълба дим. Те вече стигаха до кабината на самолета и в нея се дишаше трудно.

— Доктор Мак! — изкрещя Джони. — Хвърли спасителните въжета!

Възрастният мъж почти се бе оплел в тях. Не можеше да ги отдели едно от друго. Най-после намери един свободен край и го хвърли през вратата.

С големи усилия успя да размотае петнадесетина метра. Завърза другия край за една скоба толкова здраво, колкото можеше. Джони маневрираше, за да спусне въжето точно над блъсканата от водните струи платформа.

— Не мога да намеря друго свободно въже! — изплака докторът.

Джони изкрещя в микрофона:

— Хванете се за въжето!

— Хайде, Андрю! — извика Данълдийн.

Седем-осем метра от него лежаха върху платформата, пред очите им то се покриваше с лед.

Андрю уви около ръката си част от висящото във въздуха въже.

— Не го увивай така! — крещеше Джони.

Ако Данълдийн увисне под него, тежестта му ще затегне примката и тя ще му откъсне ръката или поне ще я счупи.

— Вържи го за дръжката на чука!

От двигателите на платформата вече излизаха буйни пламъци.

Андрю успя да откърти от пода тежкия чук. Уви два пъти въжето около дръжката му.

— Сега се хвани здраво! — пак извика Джони.

Андрю сграбчи хлъзгавата дръжка с двете си облечени в ръкавици ръце.

Джони издигна самолета седем метра нагоре. Андрю увисна във въздуха, като под него се вееше другият край на въжето.

— Капитанът напуска кораба си последен! — каза Данълдийн и се вкопчи в него.

Джони започна плавно да набира височина. Знаеше, че от рязкото ускорение двамата мъже можеха да се изпуснат и да отидат под леда.

Андрю, който се държеше за дръжката на чука, висеше на около осем метра под корема на самолета, а Данълдийн, хванал се за другия край, на петнадесет метра.

— Мисля, че скобата започва да се измъква! — отново изплака доктор Макдърмот.

Заледените ръкавици на мъжете сигурно бяха много хлъзгави. Беше невъзможно да издържат тристата метра до ръба на площадката. Джони гледаше с ужас реката отдолу.

Летящата платформа избухна с оранжеви пламъци.

Самолетът се разтресе от взривната вълна.

Джони погледна към висящите мъже. Пламъците бяха стигнали до Данълдийн. Кожените му дрехи горяха!

Насочи самолета надолу към реката. Боравеше умело с уредите за управление. Спусна го на петнадесет метра над снежната повърхност. Дали ледът беше достатъчно дебел?

Спусна се още малко и Данълдийн падна в дълбокия сняг. Джони го влачи тридесетина метра по замръзналата река, за да изгаси пламъците.

На единия бряг забеляза малка тясна площадка.

Трябваше да приближи самолета само на тридесетина сантиметра от стената на каньона, за да остави на нея Данълдийн.

Ръцете на Андрю се плъзгаха по замръзналата дръжка на чука милиметър по милиметър. Накрая не издържаха и се разтвориха. Падна от три метра височина. Ако не беше Данълдийн, който го хвана навреме, щеше да се прекатури през ръба на площадката.

Джони отчаяно се бореше с вятъра. Обърна самолета и се приближи до тях с отворена врата.

Двамата пропълзяха през нея, а доктор Макдърмот им помагаше.

Андрю издърпа въжето и затвори вратата. Джони излетя нагоре, набра шестстотин метра височина, направи завой и кацна върху площадката на върха.

Доктор Макдърмот, заеквайки, се извиняваше през цялото време:

— Не можах да намеря второ въже — повтаряше той.

— Недей да мислиш повече за това — успокояваше го Данълдийн. — Дори се повозих в снега като с шейна.

Докторът разкопча обгорелите му дрехи и го огледа. Изпитваше истинско облекчение, че Данълдийн само е поопърлен и няма никакви тежки изгаряния.

— Имах такъв шанс да стана герой — вайкаше се доктор Макдърмот. — А аз го проиграх!

Джони слезе от самолета и се приближи до ръба на пропастта. Останалите го последваха. От преживяното напрежение по лицата на членовете на работната група бе избила студена пот. Гледката беше страховита, дори да се наблюдава само отстрани.

Джони клатеше глава и гледаше надолу в тристаметровата бездна. На дъното стърчеше забитата в леда стълба. Летящата платформа вече бе изчезнала под него. Снегът около мястото на катастрофата беше почернял от експлозията и изпъстрен с отломки.

Джони се обърна към Данълдийн и останалите:

— Направихме всичко, каквото можахме.

Почти в един глас началникът на смяната и Данълдийн се възпротивиха:

— Нямаме право да спрем работата точно сега!

— Край на цирковите номера! — отвърна Джони. — Вече няма да висим от ръба на тази скала и да треперим през цялото време. Елате с мен!

Те го последваха. Той посочи право надолу:

— Тази жила продължава и навътре в скалата. По дължината й има каверни, пълни със злато, разположени на всеки тридесет метра. Ще изкопаем шахта. След това ще направим галерии под земята, които да стигат до стената, и така ще измъкнем златото от обратната страна.

Всички мълчаха.

— Но онази цепнатина там… не можем да използваме взрив. Лицевата страна на скалата ще се отдели.

— Можем да работим само с пробивни машини. Ще дълбаем успоредни канали, а след това с вибрационни чукове ще разкъртим скалата. Сигурно ще ни коства повече време, но трябва да работим упорито. Няма да е лесно да стигнем до златото.

Да се доберат до него под земята? Това им се стори гениална идея. Началникът на смяната и Данълдийн започнаха да изготвят график за докарването на необходимата техника за копаене и извозване на скалната маса. Заля ги вълна на облекчение. Долетя другата смяна и когато чуха за новите планове, изпаднаха във възторг. На никого не се нравеше да виси във въздуха над зейналата пропаст и в края на работния ден да няма почти никакъв резултат от труда му.

— Организирайте всичко и започнете още преди следващия полет на разузнавателния самолет — каза Джони. — Търл може да е луд, но все пак е миньор. Ще разбере какво правим и няма да предприеме нищо. Ще изгребваме скалата лъжичка по лъжичка и затова работата не трябва да спира през всичките двадесет и четири часа. И без това в такова отвратително време под земята ще се работи много по-лесно. Ще използваме изкопаната маса за подравняване на площадката. Къде е теодолитът, за да видим в каква посока и къде точно да започнем да копаем?

Чу се шум от самолетни двигатели — Данълдийн отиваше в базата, за да докара още хора и машини.

„Все пак може и да успеем“ — помисли си Джони.