Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (73)

5

Търл отиваше на срещата. Беше уморен и изнервен. Управляваше бронирания си земеход с една лапа, а другата държеше върху спусъка на заредените тежки оръдия.

Все още не бе разбрал какво прави Джейд на Земята. Агентът на Имперското бюро за разследване беше разпределен на една от най-ниските длъжности в бригадата за сортиране на руда. Търл не посмя да се намеси в неговото назначение. Сортировачът на руда работи само когато има материал, и то обикновено в края на смяната. Това означава, че през останалото време може да ходи където си иска, въпреки че е на работа. Търл не се осмеляваше да монтира около него апаратура за подслушване и наблюдение, защото след десетилетия служба в ИБР Джейд беше истински професионалист.

Опита се да му пробута секретарката си Чърк. Обеща й какво ли не, само да успее да вкара Джейд в леглото си, докато носи една миниатюрна камера, скрита под бенката й. Но той не й обърна никакво внимание. Продължаваше да се мотае наоколо с наведена глава и да играе ролята на типичен служител, който не се интересува от нищо. Какво друго можеше да се очаква от него? ИБР винаги работеше така.

С треперещи лапи Търл прерови и пощенските пратки за родната планета. В тях нямаше нищо от Джейд. Нямаше нови доклади, нищо необичайно в обикновената кореспонденция. Търл прекара цели нощи в истински мъки, докато се потеше над пощенските пратки. Не откри нищо.

Ходеше като сомнамбул, главата му се въртеше, опитваше се да разбере дали ИБР не е изобретило някакъв нов начин за свръзка. Нито компанията, нито Имперското правителство бяха измислили нещо ново през последните сто хиляди години. Някои от съобщенията се записваха върху телепортираните късове руда. За тази цел се използваше специална руда, но той не откри в пратките и следа от нея.

Обикновено Имперското правителство се интересуваше само от количествата суровина — то получаваше процент от печалбата. Понякога обаче се намесваше, когато имаше сериозно престъпление или данни, че то може да бъде извършено.

Търл не можеше да разбере какво прави Джейд. От два месеца насам, откакто знаеше, че на планетата има внедрен агент с подправени документи, нямаше и минутка спокойствие.

Изпълняваше задълженията си с необичаен ентусиазъм и усърдие. Започваше разследванията на часа. Отговаряше веднага на запитванията. Скри или унищожи всички компрометиращи го документи. Дори лично прегледа и зареди с гориво и амуниции двадесетте бойни самолета край лагера, за да създаде впечатление, че си гледа съвестно работата и поддържа бойна готовност.

За животните направи най-обикновен доклад. В мините има опасни участъци и стръмни наклони, където не могат да работят психлоси. И „Нъмф издал заповед“ за провеждането на експеримент. Търл заловил няколко животни, за да провери дали могат да бъдат обучени да работят с по-прости машини. Те не са опасни, всъщност са безкрайно глупави и запаметяват много бавно. Това не струва на компанията абсолютно нищо, а ако експериментът се окаже успешен, печалбите ще скочат веднага. Засега обаче изгледите за успех не са много големи. Животните не се обучават да работят с бойни машини, нито им се предоставя информация за истинската металургия. Причините — правилата на компанията не позволяват, а и те са прекалено глупави, за да разберат тези неща. Хранят се с плъхове — вредители, които се срещат навсякъде на планетата.

Пусна доклада без каквото и да е обозначение за спешност. Смяташе, че се е застраховал срещу всякакви заплахи. Надяваше се наистина да е така.

Поне по петнадесет пъти на ден вземаше решение да изтреби животните и да върне машините в гаража. И по петнадесет пъти решаваше да продължи, да изчака още малко.

Инцидентът с часовите го обезпокои, но не защото имаше убити — за плановете му бяха нужни много трупове, а понеже докато поставяше тялото на единия от тях в ковчега, забеляза върху гърдите му жигосан знак, който показваше, че е криминален престъпник. С три прави линии Имперското правителство белязваше престъпниците. Всяка от тях означаваше, че „лицето няма право на юридическа защита, на правителствена помощ и на работа“. Беше съвсем ясно, че отделът на родната планета не си гледа работата. По този случай изготви един съвсем безобиден доклад.

Закратко го обзе надеждата, че Джейд вероятно разследва същия случай, но когато накара един свой приятел да го спомене пред него уж случайно, той не прояви никакъв интерес.

Търл просто не можеше да разбере какво търси Джейд и защо е тук. Напрежението и несигурността около него го бяха довели до ръба на истерията.

И тази сутрин, направо изневиделица, животното беше станало причина козината на врата му да настръхне от ужас.

Всеки ден, както обикновено, Търл преглеждаше снимките, направени от автоматичния разузнавателен самолет. Изведнаж пред очите му попадна една снимка на мината, върху която имаше съобщение.

Ясно личеше как близо до жилата животното беше опънало под напора на вятъра огромен надпис с размери четири на четири метра. Беше прострян върху разчистена от животните равна площадка. Пишеше на психлоски:

С П Е Ш Н О

Предстояща среща жизнено важна.

Същото място. Същото време.

И което беше най-лошото — брезентовото покривало на една от машините беше закрило част от съобщението. Имаше още един ред и той започваше така:

Зима…

Останалото не се четеше.

Очевидно глупавото животно не беше разбрало, че част от съобщението му не се вижда.

С треперещи нокти Търл се опита да намери друга снимка с целия надпис. Нямаше.

Обхвана го паника.

Ужасът му премина в гняв. Сетне се поуспокои, защото се сети, че единственият разузнавателен самолет на Земята е под негов контрол. Предупредителната сигнална система, монтирана под крилата му, не беше регистрирала нищо обезпокоително. Той следеше пристигащите ежедневно снимки и знаеше с точност до милиметър как напредва работата. Явно заловеното от него животно постоянно работеше там, без да се отделя от групата. Всички си приличаха, но Търл смяташе, че винаги може да разпознае по русата брада и по високия му ръст това, което беше обучил сам. Успокои се, че животното бе много заето и нямаше време да ходи никъде другаде.

Работата напредваше бавно, но той като миньор разбираше затрудненията. Вярваше, че ще успеят да се справят и без него. Всъщност до деветдесет и втория ден на следващата година оставаха още четири месеца.

Преодоля паниката си и накъса снимките. Не трябваше да попадат в лапите на Джейд.

По никакъв начин той не биваше да заподозре връзката на Търл с проекта. За момент си представи, че съобщението е започвало с неговото име, и съжали за прибързаното унищожаване на снимките. Трябваше да ги разгледа по-внимателно. Може би първата дума е била „Търл“?

Наистина той не умееше да се вглежда в себе си и не усещаше, че полудява.

Тъмнината се спускаше над танка като черен воал. Търл управляваше само с помощта на уредите, без светлини. Теренът беше ужасен. Някога тук е имало град, но сега зееха единствено дупките на изоставените, отдавна изчерпани мини, експлоатирани от компанията преди векове.

Върху екрана на скенера се появи нещо — точно пред него имаше живо същество.

Лапата му се отпусна върху спусъка, готова да го дръпне всеки миг. Внимателно се увери, че се е отдалечил достатъчно от лагера, и хълмът и древният град го прикриват. След това включи слаба светлина и огледа местността пред себе си.

Животното го чакаше на уговореното място, яхнало някакъв див кон, който се плашеше от танка. Бледата светлина на фаровете обгърна ездача. Имаше още някой! Не, това беше само друг кон… върху гърба му беше вързана голяма торба.

Търл провери със скенерите цялата околност. Не, нямаше никой. Той отново погледна животното. Лапата му трепереше само на милиметри от спусъка. То не изглеждаше изплашено.

Кабината на танка беше херметично затворена и пълна с дихателен газ, но все пак Търл беше с маска. Ремъкът й го стягаше и той я нагласи по-удобно.

Взе един малък радиопредавател и го пусна през амбразурата навън. Той падна на земята до танка. В лапите си Търл държеше друг.

— Слез от коня и вземи предавателя! — нареди му той.

Джони се спусна от гърба на полуопитомения кон и се приближи към танка. Взе уреда, като не преставаше да се взира през малките амбразури, за да види Търл. Не успя, защото вътре беше тъмно, а и стъклото беше направено така, че да бъде прозрачно само от едната страна.

Търл попита по радиопредавателя:

— Ти ли уби часовите?

Джони вдигна своя до лицето си. Трябваше да съобразява бързо. Търл беше толкова особен!

— Всичките ми часови са живи — каза той и това беше самата истина.

— Знаеш за кои часови говоря! За онези в лагера.

— Случило ли се е нещо? — поинтересува се Джони.

При този въпрос Търл едва не припадна. Той наистина не знаеше случило ли се е нещо, какво щеше да се случи и защо. Все пак се овладя.

— Последната част на съобщението не се четеше — каза той обвиняващо.

— О, така ли? — попита Джони невинно. Той я беше закрил нарочно, за да бъде сигурен, че Търл ще дойде на срещата. — Там пишеше: „Зимата наближава, имаме нужда от съвета ти.“

Търл едва се сдържаше.

— Съвет ли? За какво? — той знаеше за какво.

Беше почти невъзможно да се изкопае това злато, но все пак трябваше да се намери начин. Пък и той наистина беше миньор. Всъщност в училище беше най-добрият. А и всеки ден получаваше снимките от разузнавателния самолет. Знаеше, че няма да могат да монтират платформата върху огъващите се метални пръти.

— Нужна ви е сгъваема миньорска стълба. Ще я намерите в изпратеното оборудване. Приковете я към външната стена и работете от нея.

— Добре — отвърна Джони. — Ще опитаме така, както казваш — беше успокоил Търл и разговаряше с него за нещо, което наистина го интересуваше.

— Имаме нужда и от защитна екипировка, в случай че попаднем на уран — продължи той.

— Защо?

— В тези планини има уран — отговори Джони.

— И в златото ли?

— Не, не мисля така. По-скоро в долините наоколо — Джони реши, че ще е по-добре да убеди Търл да не идва по тези места, а и трябваше да разбере още толкова много. Не можеше да си позволи да изложи мъжете на риска от радиация без необходимите защитни средства. — Виждал съм как телата на много хора се покриват с мехури под неговото въздействие — добави той и това беше истина, макар да не се беше случвало с никой от сегашните му другари.

Това изглежда развесели Търл.

— Да не ме будалкаш?

— С какво можем да се предпазим от урана?

— На планета като тази — каза Търл — винаги има радиация в малки дози. Ето защо тези дихателни маски са снабдени с оловни стъкла. Ето защо всички куполи са направени от същото оловно стъкло. Но вие нямате.

— Оловото предпазва ли от радиация?

— Ще трябва просто да рискувате — усмихна се Търл. Той се забавляваше и най-после се почувствува по-добре.

— Не можеш ли да пуснеш светлините малко по-силно? — попита Джони. Той остави торбата върху предния капак на танка и тя глухо изтрака.

— Не искам никакви светлини!

— Да не би да подозираш, че ни следят?

— Не. Този диск, който се върти на покрива, открива вълни с всякакви честоти и ги неутрализира. Не се тревожи, никой не може да ни следи.

Джони погледна към купола на танка. В слабата светлина се виждаше нещо, което приличаше на отворено ветрило. То се въртеше.

— Хайде, засили светлината — каза Джони.

Търл погледна екраните пред себе си. Те не регистрираха никаква наблюдателна апаратура.

— Ще спра танка под онова дърво.

Бавно придвижи машината под прикритието на дърветата, а Джони крепеше с една ръка торбата с руда върху предния капак. Психлосът спря и включи прожектор, който освети предната част на танка.

Джони изсипа върху капака около четири-пет килограма руда. Тя искреше под светлината. Беше бял кварц, примесен с чисто злато, то проблясваше като купчина скъпоценни камъни. Златото беше повече от три килограма.

Търл се взираше през предната амбразура. Преглъщаше алчно.

— Там има цял тон от това — каза Джони. — Но не зная дали ще успеем да го изкопаем, въпреки че жилата е открита.

Търл седеше онемял и гледаше златото през стъклото. Джони го разпръсна, за да заблести още по-силно.

След това отново вдигна радиопредавателя:

— Ние изпълняваме нашата част от сделката. Ти също трябва да изпълниш своята.

— Какво искаш да кажеш? — попита Търл. Беше усетил обвинителните нотки в гласа му.

— Обеща да даваш храна, вода и дърва на жените.

— Обещания! — промърмори Търл и повдигна рамене с безразличие.

Джони започна да събира златото обратно в торбата.

Това не остана незабелязано за Търл.

— Спри! Откъде знаеш, че никой не се грижи за тях?

Джони остави златото. Застана така, че светлината да пада върху лицето му. Почука с показалец челото си.

— Има нещо, което ти не знаеш. Някои хора проявяват парапсихически способности. И аз, и двете жени притежаваме такива способности — нямаше как да признае на Търл, че е разбрал от разузнаването и от липсата на огън в клетката. В любовта и войната всички средства са позволени, както би казал Робърт Лисицата. В случая ставаше въпрос и за двете.

— Искаш да кажеш, че можете да установите контакт и без радио, така ли? — Търл беше чел за тези неща, но не му бе и хрумвало, че те могат да имат такива способности. Проклети животни!

— Точно така — потвърди Джони. — Ако никой не се грижи за нея, ако тя не се чувствува добре, аз винаги разбирам! — и отново се почука по челото.

— Приготвил съм една торба — продължи той. — В нея има храна, вода, кремъци и дърва, топли дрехи и една малка палатка. Ще я вържа върху покрива на танка, а ти, щом се върнеш, ще я оставиш в клетката. Тя трябва да се почисти отвътре и отвън, нужно е да се поправят водопроводите.

— Причината е в резервоара — оправдаваше се Търл. — Изпразнил се е и трябва да бъде напълнен, но напоследък бях много зает.

— И разкарай тези часови! Няма нужда от тях!

— Как разбра, че има часови? — попита Търл подозрително.

— Ти сам ми съобщи преди малко — отвърна Джони по радиопредавателя. — А парапсихическите ми способности подсказват, че те я притесняват.

— Нямаш право да ми нареждаш по този начин! — озъби се чудовището.

— Търл, ако не се погрижиш за момичетата, може просто да ми хрумне да отида при часовите и да им кажа това, което знам!

— Какво?!

— Просто няколко думи. Естествено няма да те обесят, но всички ще ти се подиграват.

Търл си обеща наум, че по-скоро ще разкара часовите.

— Наистина ли ще разбереш, ако не направя тези неща? — поинтересува се той.

Джони застана под светлината и отново се почука по челото.

Тази заплаха разбърка още повече мислите на Търл. Уж между другото той попита:

— Какво ще направите със златото, ако не ми го дадете?

— Ще го задържим за себе си — отговори Джони и отново започна да го прибира в торбата.

Търл изръмжа заплашително. Кехлибарените му очи просветнаха в тъмната кабина.

— Проклет да бъда, ако ви оставя да направите това! — изкрещя той. Трябваше да ги стисне в лапите си, да ги притисне към стената. — Слушай какво! Чувал ли си някога за автоматичните бомбардировачи? Ха, така си и мислех, не си. Е, нека тогава ти кажа, животно, че мога да вдигна във въздуха един такъв бомбардировач и да го пратя където си поискам — над базата ви, над селището, мога да ви избия всичките! И то само с обикновено дистанционно управление. Не си въобразявай, че си в безопасност!

Джони стоеше изправен и гледаше в тъмните непроницаеми амбразури на танка, докато от радиопредавателя го заливаше тази вълна от заплахи.

— Ти, животно — изръмжа Търл, — ще изкопаеш това злато и ще ми го предадеш до деветдесет и първия ден на следващата година. В противен случай ще избия и тебе, и всички останали животни на тази планета! Чуваш ли ме? Всички! — гласът му се издигна в истеричен крясък и той внезапно спря задъхан.

— А ако не се справим до деветдесет и първия ден? — попита Джони.

Смехът на Търл прозвуча като лай. Вече наистина усещаше, че трябва да се овладее. Разбираше, че не се държи нормално.

— Ще ви платя както подобава — извика той.

— Ако изпълниш своята част от сделката — каза Джони, — ще ти доставим всичкото злато.

Добре, помисли си Търл. Отново беше излъгал животното. Май наистина беше успял.

— Сложи торбата върху танка — разреши му той великодушно. — Ще напълня резервоарите с вода, ще наредя да се почисти клетката и ще махна часовите. Но никога не забравяй за моето дистанционно управление! Ако направиш някоя глупост, момичетата ще хвръкнат във въздуха.

Джони привърза скъпоценната торба към покрива на танка. Успя незабелязано да откачи устройството за неутрализиране на вълните и го скри зад едно дърво. Навярно Търл щеше да помисли, че е било съборено от някой нисък клон. То можеше да се окаже доста полезно.

Той беше изключил светлините и Джони прибра обратно златото в торбата. Знаеше, че чудовището няма да посмее да го вземе със себе си.

Потегли, без да се сбогува, и изчезна в тъмнината.

Малко по-късно, когато вече бе на разстояние няколко километра, от една шахта се показа Данълдийн. Той беше наблюдавал цялата сцена и ръцете му, които стискаха автомата, се бяха изпотили от напрежение. Знаеше много добре, че е безсилен срещу танка с това оръжие, но не бе очаквал Търл изобщо да не си покаже носа навън. Разбира се, нямаше да го застреля, но все пак можеше да направи нещо, ако момичетата бяха мъртви и се бе опитал да отвлече Джони. Данълдийн изсвири късо. Сякаш изпод земята изникнаха десетина шотландци, като спускаха предпазителите на автоматите си.

Робърт Лисицата се показа иззад една стара стена и тръгна надолу по хълма. Джони все още стоеше безмълвен и гледаше към лагера.

— Демонът — каза Робърт — е на прага на лудостта. Забелязахте ли как мисълта му непрекъснато се отклоняваше в различни посоки? И този истеричен смях! Нещо го е разтревожило страшно много, а ние не знаем какво.

— Не бяхме чували за автоматичните бомбардировачи — намеси се Данълдийн.

— Но вече чухме — натърти Робърт Лисицата. — Мактайлър, ти най-добре познаваш демона. Не мислиш ли, че наистина е побъркан?

— Смяташ ли, че имаше намерение да те застреля още щом те видя? — попита Данълдийн. — Ти се справи много добре, Мактайлър!

— Той е опасен — каза Джони.

Два часа по-късно видя огъня — мъничка светлинка в далечната клетка. По-късно един разузнавач потвърди, че часовите ги няма, и обеща лично да провери дали Криси вече има вода.

Тяхната задача ставаше много по-опасна и по-рискована — бяха изправени срещу един луд. Познаваха много добре коварството на Търл, но лудостта му беше непредсказуема.