Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (68)

8

Докато уж случайно обикаляше из лагера на гърба на Уиндсплитър, Джони се чувствуваше много неспокоен и нервен. Това, което вършеше, бе много опасно, но ако някой го наблюдаваше отстрани, никога не би могъл да се досети, че има нещо нередно. Днес бе една от датите, когато се извършваше телепортиране. Всичките служители в мината бяха забързани, раздразнителни и претоварени с работа.

Джони беше скрил камера в едно дърво, откъдето се виждаше площадката, а в торбата си беше мушнал дистанционно управление. В камерата имаше диск, на който можеше да се запише повече материал от обикновено, но все пак и неговите възможности бяха ограничени. А трябваше да се документира всичката полезна информация. Робърт Лисицата в никакъв случай не би одобрил неговите действия, защото операцията не беше сложна и представляваше най-обикновено разузнаване. Ако Търл забележеше камерата или дистанционното управление в торбата му, това нямаше да остане без последствия.

Джони отложи доклада си при Търл, като се възползва от заповедта да се яви „след една-две седмици“. Разбра точната дата на телепортирането случайно от бъбривеца Кър.

Той беше дошъл по негова молба да провери двигателя на един самолет. Джони искаше да разбере дали е повреден или просто не е достатъчно мощен за работа в планината.

Кър дойде в базата мърморейки — все пак не беше обикновен механик, а началник. Но не можеше да откаже, тъй като го бе пратил самият Търл.

Настроението на дребния психло обаче бързо се оправи, след като Джони му подаде малък златен пръстен. Един от разузнавачите го беше намерил на пръста на труп, отдавна превърнал се в прах.

— Защо ми даваш това нещо? — попита Кър, изпълнен с подозрения.

— Приеми го като сувенир — отговори му Джони. — Няма никаква стойност.

В действителност беше много ценен. Равняваше се на месечната заплата на един психло.

Кър го стисна със зъби. Беше чисто злато.

— Сигурно ще искаш нещо от мен — реши той.

— Не — отговори Джони. — Имам два такива и затова ти давам единия. Доста отдавна бутаме вагонетката заедно и се разбираме добре.

Миньорите психлоси използваха този израз, когато искаха да покажат приятелското си отношение към някого, който им е помогнал в беда.

— Точно така — съгласи се Кър.

— Току-виж съм те помолил и да очистиш някого — добави Джони.

Това накара Кър да прихне. Той можеше да оцени добрата шега. Пусна пръстена в джоба си и се зае с мотора.

Половин час по-късно отиде при Джони, който седеше на сянка.

— Нищо му няма на мотора. Ако е загрял, било е от претоварването. Трябва да внимаваш с него. Продължиш ли да го товариш по същия начин, може да избухне в пламъци.

Джони му благодари. Кър също застана в сянката на сградата. Започнаха да си приказват, но през повечето време бъбреше Кър. Разправяше нещо за това, как графикът го притиска, а Джони от време на време му подхвърляше въпроси, чиито отговори живо го интересуваха.

— Какво ще се случи на деветдесет и първия ден от следващата година?

— Откъде си чул за това?

— Видях го написано в мината.

Кър почеса мазната козина на врата си.

— Сигурно си прочел погрешно. Трябва да е било написано деветдесет и втория ден. По график това е датата за телепортиране. Само след седем дни ще имаш възможност да разбереш за какво става дума. Истинска лудница.

— Е, какво чак толкова особено има?

— Сигурно си присъствувал поне на две телепортирания, докато беше затворен в клетката. Нали знаеш, че се извършват само два пъти в годината?

Той беше прав, но тогава Джони още не беше чувал нищо за процеса на телепортиране. Придаде глупаво изражение на лицето си.

— Става дума за бавно телепортиране — обясни Кър, — а не на руда. Пристигат нови служители и старите си заминават. Включително и мъртвите.

— Мъртвите ли?

— Да, изпращаме телата на загиналите психлоси у дома. Отчитат ги прецизно заради заплатите, а и не искат да попаднат в лапите на чужда раса, предполагам. Тъпите правила на компанията създават много главоболия. Поставят ги в ковчези, държат ги в моргата… Глупости, Джони. Виждал си моргата. Защо ли ти разправям всичко това?

— Е, по-приятно е, отколкото да работиш — каза Джони.

Кър се разсмя бурно.

— Да, прав си. Както и да е, бавното телепортиране представлява триминутно натрупване и след това „Гудбай!“. В този ден на всеки шест месеца от родната планета тук пристигат нови служители и между двете планети се установява линия на напрежение. Два часа след задействуване на системата ние изстрелваме обратно онези, които трябва да се върнат, и телата на мъртъвците.

— Знаеш ли — продължи той, — по-добре не се мотай около това място, когато се извършва обикновено междупланетарно телепортиране. Понякога те виждам да обикаляш там с коня си. За обикновените пратки и рудата няма опасност, но ако живо същество попадне в зоната, при прехода ще бъде разкъсано на парчета. Ще се разпадне на части. При бавното телепортиране телата остават цели, независимо дали са мъртви или живи. Ако искаш да отидеш на Психло, Джони, не се опитвай да пътуваш с рудата!

Той отново се разсмя, защото си мислеше, че шегата му е много забавна. Едно човешко същество, което диша въздух и е свикнало със слабата гравитация на Земята, не би издържало на Психло повече от две минути.

Джони също се смееше. Той нямаше никакво намерение да ходи на Психло.

— Наистина ли заравят телата на мъртъвците на вашата планета?

— О, да! С имена, надгробни знаци и всичко останало, както си му е редът. Така е записано и в работния договор. Е, гробището е извън града, в едно старо бунище, и никой не ходи там. Но все пак в договора е включено и погребение. Глупаво е, нали?

И Джони мислеше така.

Кър си тръгна в много добро настроение.

— И не забравяй да ми кажеш кого искаш да убия!

Когато стартираше със стария си камион, се давеше от смях. Джони погледна нагоре към прозореца, зад който Робърт Лисицата записваше разговора, и подвикна:

— Спри го!

— Готово — каза Робърт, като се наведе от перваза и погледна надолу. Джони продължи:

— Мисля, че вече знам как Търл ще изпрати златото на Психло. В ковчезите!

Робърт Лисицата кимна с глава в знак на съгласие.

— Да, всичко си идва на мястото. Тук ще ги напълни със златото и по всяка вероятност когато се прибере у дома, през някоя тъмна психлоска нощ просто ще ги изкопае, без никакви свидетели наоколо. Мръсен вампир!

И сега Джони, яхнал Уиндсплитър, обикаляше около площадката, за да се сдобие с необходимите му данни за процеса на телепортиране. Сигурно щеше да дойде ден, когато ще му потрябват.

Новите служители от Психло още не бяха пристигнали. Търл сновеше наоколо, за да организира нещата. Беше подготвил за посрещането медицински персонал и необходимите административни звена. Знаеше, че броят им ще е доста голям, тъй като Нъмф печелеше от всеки новопристигнал работник и беше успял да осигури доста „допълнителна помощ“.

Техниците проверяваха мрежата от кабели, опасваща площадката. Над контролния купол се появи бяла сигнална светлина. Джони подкара Уиндсплитър нагоре по хълма и натисна дистанционното управление, за да задействува камерата.

Запримигва червена светлина. Зави сирена. Високоговорителят излая: „Отдръпнете се!“

Кабелите започнаха да жужат. Джони погледна психлоския часовник, който беше прекалено голям за него, и си отбеляза времето.

Шумът постепенно се засилваше. Земята и дърветата трепереха от вибрациите. Пулсирането на електрическото напрежение се чувствуваше и във въздуха.

Всички служители се бяха отдалечили от платформата. Машините и двигателите бяха изключени. Чуваше се само нарастващ рев.

Над купола блесна пурпурна светлина.

Зоната на платформата се огъваше вълнообразно. Изведнаж върху нея се материализираха триста психлоси.

Стояха скупчени един до друг, всеки със своя багаж. На лицата си имаха дихателни маски. Започнаха да се раздвижват, като оглеждаха обстановката наоколо. Един падна на колене.

Бялата светлина запримигва на равни интервали.

— Задръж координатите! — прозвуча от високоговорителя.

Медицинският персонал от лагера изпрати двама души с носилка за припадналия. Към платформата се приближиха носачите. Те трябваше да помогнат за багажа. Административният отговорник за операцията по посрещането строи новодошлите на поляната до площадката, след това ги поведе в редица по един.

Търл взе списъка от отговорника на групата и заопипва униформите им за скрити оръжия или друга контрабандна стока. Работеше бързо. В ръката си държеше детектор и с него проверяваше багажа. От време на време вадеше по някой предмет и го хвърляше върху растящата купчина от забранени вещи. Действуваше, без да губи време. Отстрани изглеждаше като огромен танк, който се нахвърля върху противника и когато успее да откъсне нещо от него, се отдръпва.

Част от персонала подреждаше новодошлите в групи, след това ги насочваше към товарни самолети или към спалните помещения. Току-що пристигналите психлоси приличаха на полузаспали великани, свикнали с подобни неща. Нищо не можеше да наруши безразличието им и дори не протестираха, когато Търл вземаше нещо от багажа им. Не спореха с посрещащия ги персонал, не се противяха, но и не му помагаха.

Докато стоеше горе на хълмчето, Джони си мислеше, че тази маса от апатични същества не може да има нищо общо с живите и интересуващи се от всичко шотландци.

Изведнаж вниманието му бе привлечено от нещо. Търл беше проверил около две трети от редицата, когато внезапно спря. Разглеждаше един от новодошлите. Отстъпи назад и махна с ръка на останалите да минават, без да ги проверява. Пусна всички.

Няколко минути по-късно новопристигналите вече се намираха в спалните помещения на лагера или в самолетите, които щяха да ги извозят до другите мини на планетата.

Високоговорителят пак избоботи: „Координатите са фиксирани и готови за преминаване във втора фаза!“ Бялата светлина върху контролния купол отново замига. Самолетите включиха двигателите и излетяха.

Джони разбра, че не бива да се допуснат смущения в честотата на координатите. Колкото и малко да знаеше за процеса на телепортиране, съобрази, че когато настъпи моментът, не бива да работят никакви двигатели или машини. Това беше много важно. Координатните системи на двигателите на самолетите можеха да повлияят на координатната система на устройството за телепортиране.

Малкият двигател, работещ на този принцип, е нещо съвсем различно от съоръжението, с което рудата се прехвърля от планета на планета. Ето защо психлосите превозваха рудата на Земята със самолети.

Очевидно ако близо до площадката работи двигател, докато всички тези кабели жужат и се натрупва необходимото напрежение, той ще обърка изстрелването на пратката, защото ще наруши координатната система на локалното пространство.

Джони разбра, че в момента присъствува на съгласуване и задържане в едно положение на пространствените системи на Земята и на Психло. Координатите трябваше да бъдат фиксирани и контролирани поотделно. Представяше си как в контролния купол лапите на операторите натискат копчетата с отсечени движения, за да задържат Земята и Психло в една линия за второто изстрелване.

Точно то го интересуваше, но очевидно нямаше да стане веднага. Изключи камерата с дистанционното управление.

След известно време — той го засече по часовника и разбра, че е точно час и тринадесет минути, бялата светлина върху купола отново започна да мига. Високоговорителят пак изръмжа: „Готови за повторно изстрелване! Посока към Психло!“

За тази телепортация май беше нужно много по-голямо количество електроенергия, отколкото си мислеше. Електротехниците бяха подсилили електрическите стълбове с допълнителни събирателни шини. Във въздуха продължаваше да се носи слабото жужене.

Машини за почистване се движеха по площадката и събираха останките и боклуците след пристигането на новите работници.

Джони забеляза, че край детекторите на конвейера и останалата техника няма никой. Съоръженията изглеждаха изоставени и пусти. Беше се надявал да получи възможност да мине покрай машината за обезпрашаване с пробата от кварцовата жила, която държеше в джоба си, за да провери дали в нея наред със златото има и уран. Но нямаше късмет. В момента тя просто не работеше.

Търл се приближи тромаво към моргата. Джони включи камерата. Около площадката психлосите отново се раздвижиха. По високоговорителя прозвуча: „Координатите са фиксирани и готови за втората фаза!“ Все още координатните системи на планетите бяха подредени в една линия.

Джони си представи далечната планета, намираща се на няколко вселени разстояние оттук, пурпурна и натежала като огромен мехур, който трови и потиска толкова светове. Разбираше, че в момента точки от нейното пространство са свързани с това на Земята. Психло, един паразит, по-голям от организма, в който се е впил. Алчен, лаком, безмилостен свят, където дори не съществуваше думата „жестокост“.

Търл отключваше моргата. Малки товароподемни кранове минаха покрай него и влязоха вътре. Държеше в ръцете си списък и ги наблюдаваше отстрани.

Излезе първият. Търл погледна затворения ковчег и сравни номера му със списъка. Кранът с огромния ковчег в челюстите си бързо се насочи към площадката, където хвърли товара си. Той се стовари върху нея с тъп звук, заклати се насам-натам и застана неподвижно.

От моргата излезе втори кран с друг ковчег. Търл отново сравни номерата и този също замина към площадката. Последваха трети и четвърти, които повториха същата операция. Първият кран се беше върнал и вече изнасяше нов ковчег.

Джони проследи цялата операция, докато накрая върху платформата бяха струпани безразборно всичките шестнадесет ковчега.

Край моргата от обикновен товарен земеход при Търл слязоха неколцина служители и се подредиха веднага в редица. Той провери дрехите и личните им вещи. Бяха дванадесет. Щом проверката свърши, камионите ги откараха заедно с багажа им към платформата.

Бялата светлина спря да мига.

— Координати за първа фаза! — изрева високоговорителят. — Всички двигатели да се изключат!

Дванадесетте заминаващи си психлоси стояха изправени или седяха върху купищата багаж. Край тях се търкаляха нахвърляните ковчези.

Изведнаж Джони осъзна, че никой не се сбогува, нито маха за довиждане. Това, че тези същества си заминаваха у дома, не означаваше нищо за никого. Може би не съм прав, помисли си той, като се вгледа по-внимателно. Операторите на машините дърпаха ръчките и натискаха копчетата по-нервно от друг път. Лицата им бяха скрити зад маските, а и работеха доста далеч от него, но Джони усещаше, че завиждат на заминаващите.

Зад купола започна да мига червена светлина. Прозвуча вой на сирена. Високоговорителят излая: „Отдръпнете се!“

Жиците и кабелите зажужаха. Джони погледна часовника си.

Листата на дърветата трепереха. Земята под него вибрираше. Жуженето постепенно прерастваше в рев.

Изминаха две минути.

Появи се пурпурна светлина.

Пространството около площадката се замъгли и затрептя, сякаш през него преминаваха топлинни вълни.

Работниците и ковчезите бяха изчезнали. Джони усети вълнообразното движение и трептенето на кабелите. Сякаш всичко се връщаше в предишното си състояние.

Чу се друга сирена. Проблясна бяла светлина. Високоговорителят изръмжа: „Телепортирането завърши. Можете да включите моторите и да се завърнете към нормалната си работа.“

Търл заключваше моргата. Пое бавно нагоре по хълма. Джони изключи камерата с дистанционното управление и потегли. Търл го зърна, въпреки че изглежда мисълта му беше заета с нещо друго.

— Недей да се мотаеш наоколо! — отсече той.

Джони насочи коня си към него. Бавно, с дрезгав гърлен глас Търл каза:

— Не трябва да те виждат наблизо втори път. А сега изчезвай!

— Ами момичетата?

— Аз ще се погрижа за тях. Аз ще се погрижа.

— Исках да ти докладвам…

— Затваряй си устата!

Търл се огледа. Страхуваше ли се от нещо? Приближи се към коня, подпря се с една лапа на гърба му и погледна Джони право в очите:

— Утре ще дойда да те видя. Отсега нататък не се приближавай насам.

— Аз…

— Връщай се отново в базата с колата си. Веднага!

Търл изчака, за да се убеди, че ще тръгне.

Тази нощ тайната операция за прибиране на камерата от дървото беше много рискована. Но завит с топлозащитното наметало, за да не бъде уловен от детекторите, Джони се справи успешно.

Какво ли замисляше Търл?