Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (45)

5

Всъщност не се смееше светът на Психло, а само Търл.

Когато Джони се събуди, сутрешното слънце изпълваше клетката. Търл стоеше край масата, която донесе вчера, прелистваше книгите и се смееше гръмогласно.

Джони се изправи ведно с постелите си.

— Свърши ли с тези, животно?

Джони отиде до изкуствения басейн и си наплиска лицето. Преди месец беше убедил Търл да не спира водата и сега тя винаги беше чиста. Видя му се ледена, затова пък го освежи.

Нещо изтрещя във въздуха и за момент си помисли, че е някаква експлозия. Но беше само разузнавателният самолет, който премина над главите им.

От няколко дни редовно правеше сутрешни полети. Кър му обясни, че това е разузнавателен самолет. Той правеше снимки през цялото време на полета и психлосите го използваха за откриване на нови рудни залежи. Контролираше се с дистанционно управление.

Това чудо прелиташе над главата на Джони, откакто се помнеше. Но той го смяташе за природно явление, нещо като метеорите, Слънцето или Луната. Самолетът преминаваше всеки ден, а онези, които беше виждал, се появяваха през няколко дни. Не се чуваха, като се приближаваха, и за разлика от него не гърмяха така, когато минаваха точно над тебе. Кър не можа да му обясни точно каква е причината за това, но очевидно имаше връзка със скоростта. Бяха много бързи. По време на полет не можеш нито да ги отклониш, нито да ги спреш. Докато направят пълна обиколка около Земята и се върнат обратно, само следиш маршрута им. Значи този, ако изобщо беше като другите, обикаляше планетата всеки ден. Трясъкът му беше безкрайно неприятен.

Търл погледна нагоре, но се направи, че не го забелязва. Тези полети хич не се харесваха на персонала.

— Защо лети всеки ден? — попита Джони с поглед, вперен в небето.

От отговора щяха да зависят плановете му за бягството. Самолетът не беше боен, а само правеше снимки, но и това беше достатъчно.

— Попитах — изръмжа Търл — свърши ли с тези книги?

Шумът от разузнавателния самолет заглъхваше и той вече приличаше на малка точица в далечината, над равнината на изток. Беше се появил откъм планините.

Джони си приготви закуска от студено месо и вода. Търл събра книгите подмишница и се отправи към вратата на клетката.

Изведнаж спря и каза с привидно безразличен глас:

— Ако наистина се интересуваш толкова от планините, в библиотеката на онзи град на север има цяла релефна карта. Искаш ли да я видиш?

Джони прикри спонтанния си интерес и продължи да дъвче, сякаш нищо не е чул. Винаги, когато Търл беше любезен, трябваше да се внимава, защото тогава кроеше нещо. Но Джони не би си позволил да пропусне този шанс.

Беше правил хиляди планове, как да накара Търл да го изведе с колата. Щеше да бъде много просто да отвори вратата и да вкара въздух в кабината, да натисне аварийната спирачка и да насочи пистолета към него. Беше рисковано, но трябваше да опита.

— Днес нямам никаква работа — каза Търл. — Обучението ти с машините свърши. Можем да се разходим до града. Ти ще разгледаш релефната карта, а аз ще половувам. Ако искаш, ще потърсим и конете ти.

Джони не можеше да повярва, че Търл ще си губи времето в безцелни разходки. Дали чудовището не беше надушило намеренията му?

— И без това искам да ти покажа нещо — каза то. — Така че си събери парцалите, защото след около час ще мина да те взема, за да се повозим. Трябва да проверя още някои подробности. Ще се върна. Бъди готово и ме чакай, животно.

Джони беше смутен. Това предложение го свари малко неподготвен и объркваше плановете му, но той започна да гледа на него като на неочаквана възможност, пратена му от съдбата. Трябваше да избяга и да се върне в родното си село. Имаше две много важни причини — да спре Криси, защото тя щеше да спази обещанието си и да тръгне, а втората — да убеди хората да се преместят на по-безопасно място. Оставаха само още две седмици до момента, в който разположението на съзвездията щеше да бъде същото, както когато тръгна преди една година.

Прибра в торбата малкия пистолет, сложи голямо парче говеждо и привърза към глезена си инструмента за рязане на метал. Облече еленовите кожи.

Бе изминал един час, когато към клетката се приближи някакво превозно средство и спря. Джони го погледна и се зачуди какво става. Не беше познатият му земеход Марк III, а най-обикновен камион за транспортиране на техника и машини. Имаше херметично затваряща се кабина. Задната му част беше голяма и открита, оградена с капаци. От тях стърчаха подпори, разположени на равни разстояния една от друга. Единствената прилика с познатия му танк бе, че нямаше колела, а се носеше над земята на височина близо метър.

Джони разбра, че това може да се окаже благоприятно за плановете му. Нямаше нито топлинни детектори, нито оръдия.

Търл излезе от камиона и отключи клетката.

— Хвърли си нещата отзад в каросерията, животно! И ти ще пътуваш там.

Той откачи въжето и прехвърли Джони през задния капак. Извади джобен оксижен и завари свободния край за кабината.

— Така няма да съм принуден да дишам отвратителната миризма на всичките ти кожи!

Докато влизаше в кабината, се тресеше от смях. Свали маската си и включи системите. Изведнаж Джони разбра, че нямаше начин да обезвреди Търл. Отвън вратата не можеше да се отвори.

Камионът се понесе. Беше по-бавен от танка и не толкова стабилен, защото пътуваше без товар.

Джони се държеше здраво, свил се зад кабината. При скорост над сто и петдесет километра в час въздухът свистеше над главата му във вертикалните подпори на каросерията.

Мислеше бързо. Би могъл по някакъв начин да превземе камиона. Управлението му не беше много по-различно от останалите. Беше сигурен в това, защото успя да види контролното табло. Всички машини на психлосите се управляваха с ръчки и копчета.

Какво облекчение щеше да изпита, когато свали нашийника! Сърцето му биеше в очакване. Ако не допуснеше някаква грешка, щеше отново да бъде свободен!