Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (40)

9

Машините сновяха с гръм и трясък из зоната за междупланетарно телепортиране под палещите лъчи на пролетното слънце. Всеки новопристигнал кораб стоварваше рудата и тя веднага се разпръсваше по земята. Булдозерите я избутваха с тежките си лопати към конвейерната линия. Огромните кофи вдигаха страхотен шум, спираха за момент във въздуха, преди да изсипят товара си. Вентилаторите продухваха рудата от праха. Потокът течеше неспирно към зоната.

Джони седеше сред този грохот, прикован с въже към пулта за управление на машината за анализиране на запрашеността. Беше покрит с прах и кал, почти бе оглушал от невъобразимия шум.

Наредиха му да следи за наличието на уран във всяка нова пратка руда на конвейера. Перките на вентилатора вдигаха във въздуха малки частици. Джони трябваше да натиска един лост и към вихрите прах се насочваше лъч. Когато върху контролното табло светнеше виолетова светлина, дърпаше няколко лоста и рудата отиваше направо в зоната, а при червен сигнал лентата спираше и се обявяваше тревога. В този случай тя трябваше да бъде изхвърлена много бързо.

Не работеше сам. Кър, помощник-началник на експлоатационния отдел на рудника, надзираваше работата му. Той носеше предпазен шлем, който покриваше цялата му глава, но струите прах и мръсотия попадаха право в незащитеното лице на Джони. Той нямаше дори предпазни очила. Кър го блъсна по гърба, за да му подскаже, че тази кофа руда може да продължи по линията, и Джони натисна лостовете.

Шефът на сигурността избра много внимателно Кър. Търл имаше свои съображения, когато прецени, че той е най-подходящ да обучава животното на работа с минна техника.

Психлото беше висок само около два метра и беше истинско джудже сред останалите психлоси. Наричаха го „плямпалото“, защото дърдореше непрекъснато, но никой не си правеше труда да го слуша. Нямаше никакви приятели, въпреки че постоянно се опитваше да си намери. Той се справяше чудесно с машините, но всички го смятаха за пълен глупак. Тези причини бяха достатъчни Търл да се спре на него, а освен това го държеше в ръцете си. Беше хванал Кър с две служителки в една постройка извън лагера при доста компрометиращи обстоятелства. Снима ги, но никъде не съобщи официално за случая, и Кър и служителките му бяха безкрайно благодарни. Имаше и още нещо — Кър беше криминален престъпник и щеше да бъде арестуван само няколко дни преди да получи назначението си на Земята. Търл беше уредил името му тук да бъде сменено. Преди да му дойде идеята да използва за плановете си животни, той дори бе решил да измисли нещо с Кър, но беше наистина невъзможно който и да е психло да се качи в планините, и се видя принуден да се откаже от намеренията си и да му се довери.

Но все пак можеше да бъде използван. Сега пак дърдореше нещо с приглушен от предпазния шлем глас.

— Трябва да бъдеш сигурен, че си уловил и най-малката радиоактивна прашинка. Дори и един изотоп не бива да проникне на платформата.

— Защо, какво ще стане? — изкрещя Джони.

— Както ти казах преди, на Психло ще се възпламени искра и платформата за телепортиране там ще бъде повредена от експлозията. След това ще си имаме големи неприятности. Прахът е опасен. Трябва да сме сигурни, че в него няма никакъв уран!

— Случвало ли се е досега? — опита се да надвика шума Джони.

— По дяволите, не! — изръмжа Кър. — И никога няма да се случи.

— Само прахът ли е опасен? — попита Джони.

— Само прахът.

— А голямо парче уран?

— Апаратурата не може да го регистрира.

— А нещо друго може ли?

— Никога не транспортираме уран.

Разбираха се доста добре. В началото Кър си мислеше, че животното наистина е странно, но то беше добре настроено към него, пък и той нямаше никакви приятели. То постоянно задаваше въпроси, а Кър обичаше да говори. По-добре да те слуша едно животно, отколкото никой. Освен това правеше услуга на Търл и това го застраховаше от евентуални разкрития.

Търл довеждаше животното всяка сутрин, връзваше го за машината и вечер си го прибираше. Кър беше получил разрешение да го премества на други машини, но беше предупреден за тежките последствия, ако то успее да избяга.

Операторът, който обикновено работеше на този пост, беше много доволен да се отърве макар и временно от него. Работата беше изключително опасна, през последните десетилетия бяха загинали няколко психлоси. Наистина получаваше възнаграждение за опасен труд, но то беше премахнато при общото намаляване на заплатите.

Товарът беше обработен. И последната кофа руда беше извозена и животът в зоната сякаш спря за момент. Щатният оператор се върна и започна подозрително да оглежда поверената му машина.

— Счупи ли нещо? — попита той и посочи с нокът към Джони.

— Още нищо не се е счупило — опита се да го защити Кър.

— Чух, че вдигнало във въздуха един булдозер.

— О, това булдозерче вече бе експлодирало — каза Кър. — Спомняш ли си го, преди няколко месеца то уби Уалър.

— А, за него ли става дума? Казват, че на купола на кабината му имало пукнатина колкото косъм.

— Да — отвърна Кър, — същият.

— Аз пък мислех, че животното го е взривило.

— Не, това го измисли Зът, за да оправдае лошата поддръжка на техниката.

Въпреки всичко щатният оператор провери внимателно цялата апаратура за откриване на уран.

— Какво толкова се притесняваш за нея? — попита го Джони.

— Хей! — извика операторът. — То говори на психло!

— Проверява, защото на шлема си може да има пукнатина — обясни Кър на Джони, — а е възможно да си оставил прах върху лостовете за управление.

Джони погледна оператора.

— Случвало ли се е да избухне защитен шлем?

— Гръм и мълния, не! Все още съм жив, нали? И няма да допусна близо до мен да избухне дихателен газ. Слизай от машината ми, идва нов товарен кораб!

Кър отвърза Джони и го отведе под сянката на един от стълбовете на енергопровода.

— С това обучението ти в зоната за телепортиране приключва. Утре с тебе започваме да се учим на истинска работа в мината.

Джони се огледа.

— Каква е онази малка къща там?

Кър проследи погледа му. Тя представляваше малък купол, на задната му част бяха разположени спираловидни охладители.

— О, това е моргата. Компанията изисква всички мъртви психлоси да бъдат телепортирани на родната планета.

Джони прояви интерес.

— Защо — от сантименталност или от семейна привързаност?

— Не, по дяволите, не става дума за такива глупости. На някого е хрумнала щурата идея, че ако враждебно настроена раса се добере до телата на мъртви психлоси, ще разбере тайната на нашата обмяна на веществата. Щяло да бъде опасно. А от практическа гледна точка това си е едно преброяване на персонала. Не искат никакви мъртви души във ведомостите за заплатите. Някой може да прибере паричките. Имало е много такива случаи.

— Какво става с тях, с труповете?

— Просто ги събираме и по разписание ги телепортираме като всички останали товари. Погребват ги на родната планета. Компанията разполага със собствено гробище.

— Сигурно планетата ви е доста хубава.

— Абсолютно си прав — Кър се усмихна широко. — Няма ги тези проклети маски и куполи. Дихателен газ колкото щеш! Цялата атмосфера е от чист дихателен газ. Гравитацията е истинска, а не като тази тук. Всичко е в разкошен виолетов цвят. Женски навсякъде! Ако Търл уреди нещата, когато се върна, ще имам поне десет жени и по цял ден ще си пийвам кербанго и ще се търкалям с тях.

— Нали докарвате дихателния газ на Земята?

— Да, той не може да се произвежда на други планети. Само на Психло. В него има елементи, които се срещат само там.

— Няма ли опасност дихателният газ на Психло да свърши?

— Не — отговори Кър, — съставките му са навсякъде — в скалите, дори в ядрото на планетата и то постоянно отделя все повече и повече от тях. Виждаш ли онези барабани?

Джони погледна пирамидата от барабани, очевидно съвсем наскоро телепортирани от Психло. Товареха ги няколко камиона, снабдени с кранове. Първият влизаше в транспортния кораб с няколко варела в каросерията си.

— Тези барабани заминават през океана — поясни Кър.

— Колко рудника има там? — попита Джони.

Кър се почеса по врата под ръба на предпазния шлем и отговори:

— Мисля, че са шестнадесет.

— Къде се намират? — уж случайно се поинтересува Джони.

Кър понечи да повдигне рамене, но изведнаж се сети нещо. Бръкна в страничния си джоб и извади купчина листове. Беше използвал една карта, за да си води служебни бележки. Цялата беше изпомачкана и омазнена, но означенията върху нея бяха съвсем ясни. Джони за пръв път виждаше карта на цялата планета.

Кър движеше нокът по нея и броеше.

— Да, шестнадесет са, с две подстанции. Това е всичко.

— Какво е подстанция?

Кър посочи стълба. Такива стълбове, подредени в редици на равни разстояния един от друг, достигаха чак до хоризонта.

— Този енергопровод се захранва от една водноелектрическа централа на хиляди километри оттук. Използват древен язовир. Компанията смени цялата техника и машинария в централата и днес тя ни осигурява нужната енергия за телепортирането. Това е подстанция.

— Има ли работници там?

— А, не. Само автомати. На континента отвъд океана има още една такава подстанция. Тя също е автоматична.

Джони погледна картата. Беше силно развълнуван, но не го показваше. Преброи пет континента. Всяка мина беше точно отбелязана. Посегна и взе една писалка от предния джоб на Кър.

— С колко машини ще ме обучаваш още?

Кър се замисли за момент.

— Ами… остават сондите, подемните машини…

Джони пое картата и я сгъна така, че върху гърба й да остане празно място. Започна прилежно да записва изброяваните машини.

Когато Кър свърши, той му върна писалката и уж съвсем случайно прибра картата в торбата си.

После се изправи и се протегна. Облегна се назад и каза:

— Разкажи ми още нещо за Психло. Сигурно е много интересно място.

Помощник-началникът на експлоатационния отдел продължи да бъбри безгрижно. Джони слушаше много внимателно. Информацията беше безценна, а прошумоляването на сгънатата карта в торбата му при всяко движение го изпълваше с нови надежди.

Когато трябваше да се изправи сам срещу цялата империя на Психло и да освободи своя народ, и най-нищожните сведения бяха безценни.

Невъобразимият шум на мощните машини ги погълна отново.