Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (37)

6

Джони остави книгата, стана и се протегна. Пролетта се усещаше не само във въздуха. Снегът се беше стопил и тук-там само в най-отдалечените сенчести места се забелязваха бели петна. Въздухът беше кристално чист, а небето — чудно синьо. В крайниците и мускулите му напираше сила. Дори и в клетката през пролетта беше съвсем различно.

Изведнаж забеляза какво беше отвлякло вниманието му преди секунди. Търл беше пристигнал до клетката в един дълъг, лъскав и блестящ черен танк. Моторът му едва се чуваше, зад дулата и тесните му амбразури се таеше страхотна сила.

Търл слезе от него и земята потрепери. Беше весел и общителен.

— Обличай се, животно. Излизаме да се поразходим!

Джони беше облечен в еленова кожа.

— Не, в никакъв случай — възрази Търл. — Казах дрехи, а не кожи! Ще умиришеш целия ми земеход. Харесваш ли го?

Джони застана нащрек. Не беше нормално Търл да се интересува от чуждото мнение.

— Аз съм облечен — каза Джони.

Търл откачи въжето от кола.

— Е, добре, всъщност какво толкова? Щом ти можеш да издържиш, значи и аз мога. Сложи си дихателната маска! Проклет да съм, ако карам с маска! Вземи си и боздуганите!

Сега вече Джони наистина беше сигурен, че нещо не е наред. Сложи си колана и провери дали в торбичката има кремък и парчета стъкло за рязане. Завърза с ремък за китката си най-тежкия боздуган.

Търл прегледа бутилките с въздух и игриво подръпна еластичните ремъци, които придържаха маската към лицето му.

— А сега се качвай, животно! Качвай се! Какъв земеход, а?

Наистина е чудесен, помисли си Джони, като се отпусна в огромната седалка на мерача. Тапицерията блестеше във виолетово, таблото за управление и бутоните бяха невероятно лъскави.

— Целият е проверен, няма скрито дистанционно управление — каза Търл. Смя се на шегата си през всичкото време, докато се качваше. — Нали знаеш за какво говоря, глупаво животно? Днес няма опасност да скочим в пропастта! — натисна един бутон и вратите се затвориха херметично. Включи помпите и само за части от секундата въздухът в кабината бе заменен от дихателен газ.

— По дяволите, ама голям глупак беше! — продължаваше да се хили Търл.

Земеходът полетя към откритото пространство. Носеше се на малко повече от метър от повърхността и само за миг набра скорост триста километра в час. Ускорението почти пречупи гръбначния стълб на Джони.

Търл свали маската си и я хвърли настрани.

— Виждаш ли тези врати? Никога не натискай електронната ключалка и не се опитвай да ги отвориш, когато съм без маска, животно! Това нещо ще се разбие без управление.

Джони погледна приборите и ключалките, като внимателно запомняше чутото.

— Къде отиваме? — попита той.

— О, просто ще се поразходим. Ще разглеждаме забележителностите.

Джони беше сигурен, че това не е така. Следеше всяко движение на Търл и се опитваше да го запомни. Вече знаеше предназначението на повечето лостове и копчета.

Движеха се бързо на север, след това направиха широк завой и се насочиха на югозапад. Въпреки бясната скорост, от която контурите на пейзажа се размазваха, Джони разбра, че следват древна, обрасла с трева автострада. Ориентираше се за посоката по слънцето.

През бронираните амбразури на мерача виждаше много сгради в полето. Зад тях се издигаше висока планина. На запад се простираше равнината. Колата намали и спря на известно разстояние от най-голямата сграда. Джони погледна запустелите руини.

Търл бръкна в един шкаф и извади малка купа с кербанго. Гаврътна я, примлясна с костните си устни и се уригна. Сетне постави маската си и натисна копчето за вратите.

— Хайде, слизай! Слизай да разгледаш забележителностите!

Джони затвори клапата на бутилката с въздух и хвърли маската. Търл отпусна въжето и той можа да излезе. Огледа се. Наблизо се виждаха останки, вероятно от древни машини. Постройките пред него бяха внушителни. От тях започваше нещо като дълъг криволичещ изкоп, отдавна обрасъл с трева. Тя беше много висока и планинският вятър самотно виеше в нея.

— Какво е имало тук? — попита Джони.

Търл отпуснато и лениво се беше подпрял с лакти върху покрива на колата.

— Животно, виждаш пред себе си главната отбранителна база на тази планета от времето, когато по нея все още са се разхождали хора.

— Така ли? — бързо попита Джони.

Търл бръкна в колата и извади чинкоски наръчник. Хвърли го на Джони. Една страница беше отбелязана. На нея пишеше: „В близост до минния комплекс се намират забележителни останки от военни съоръжения. Тринадесет дни след атаката на психлосите шепа хора с примитивни оръжия са водили битка с един психлоски танк повече от три часа. Тази е била последната съпротива срещу завоевателите.“ Това беше всичко.

Джони гледаше втренчено.

Търл посочи криволичещия окоп:

— Ето там се е случило — той направи широко движение с лапата си. — Разгледай го! — и отпусна още малко въжето.

Джони пропълзя до окопа. Не можеше да разбере къде почва и къде свършва. Пред него имаше някакви камъни. Вятърът поклащаше високата трева.

— Разгледай го добре! — повтори Търл.

Джони влезе в него. И тогава ги видя. Бяха минали векове, но личеше, че парчетата желязо някога са били пушки. Виждаха се и остатъци от униформи, полузарити в пръстта.

Внезапно пред очите му изникна картината на няколко отчаяни мъже, които водят храбро едно загубено сражение. Погледна полето пред окопа и си представи как психлоският танк напредва, отстъпва, атакува и накрая безмилостно ги унищожава.

Сърцето на Джони започна лудо да бие, сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Кръвта нахлу в главата му.

Търл лениво се подпря на колата.

— Видя ли достатъчно?

— Защо ми показваш всичко това?

Зад маската смехът на Търл прозвуча като приглушен лай.

— За да не ти хрумнат разни глупави идеи, животно. Това е била най-голямата и най-силната отбранителна база на планетата. Един-единствен, нищо и никакъв психлоски танк я е направил на пух и прах само за секунди. Разбра ли?

Джони наистина беше разбрал, но не това, което си мислеше Търл. Чудовището не можеше да чете английски и не забеляза все още ясно изписаните букви върху сградата: „Академия на Военновъздушните сили на Съединените американски щати“.

— Е, хайде, слагай си маската и влизай вътре. Днес имаме да свършим още доста работа.

Джони беше схванал всичко. Това не е била „най-голямата отбранителна база на Земята“. Било е просто военно училище. И тази „шепа мъже“ всъщност са били момчета, курсанти. Те са имали смелостта да се противопоставят на психлоския танк, на смазващото му превъзходство, водели са безнадеждна битка цели три часа!

Тръгнаха. Джони отново се обърна назад и погледна окопа. Били са част от неговия народ. Мъже! Почти се задушаваше. Не са склонили покорно глава. Били са се докрай.