Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (27)

4

Могъщата планета Психло, „владетел на всички галактики“, се къпеше в мощните лъчи на трите си слънца.

Куриерът стоеше встрани от сектор „Пристигане“ на зоната за междупланетарен транспорт и чакаше. На хоризонта бледоморавото небе се спускаше като купол над виолетовите очертания на планините. Навсякъде наоколо се виждаха заводи, бълващи дим, и енергопроводи, които олицетворяваха огромната мощ на компанията. Различни машини и транспортни средства се движеха в привиден хаос по разположените на няколко нива пътни артерии в зоната на лагера. В далечината се мержелееха пирамидалните очертания на Великия град. Лагерите на много други компании бяха разпръснати сред хълмовете — фабрики и заводи, чиято продукция заливаше цели галактики.

Кой би поискал да живее на друго място? — помисли си куриерът. Той седеше върху малкия си мотоциклет, беше прекъснал за момент ежедневната си служебна обиколка и чакаше. Кой ще предпочете доброволно да живее и да се бъхти на някаква забутана планета с недостатъчна гравитация, да носи маска, да работи непрекъснато под покрив, да кара херметично затворени машини и да копае чужда земя? Или да бъде взет в армията, за да се бие за територии, които нямаха никакво значение? Не и той, това беше сигурно.

Пронизително изсвирване разкъса тишината. Беше предупредителният сигнал за напускане на зоната. Цялата флотилия от почистващи машини се насочи изведнаж навън и тя опустя.

Куриерът прецени по навик разстоянието от него до зоната. Всичко беше наред, намираше се извън опасния район.

Мрежата от кабели и проводници затрептя с характерно жужене. Звукът се издигна в раздиращо слуха кресчендо, което завърши с мощна експлозия.

На повърхността на платформата се материализираха тонове руда, телепортирани за миг през безбрежните галактики.

Куриерът впери поглед в платформата през йонизираното пространство. Виж ти, пристигналата руда беше покрита със слой бяло вещество. Беше го виждал и по-рано. Някои твърдяха, че се нарича сняг. Пред очите му той започна да се превръща във вадички вода. Само като си помислиш, че някои работят на такава шантава планета!

Прозвуча сигналът за отбой и куриерът подкара мотоциклета си към купчината новополучена руда. След малко дойде и отговорникът по приемането на доставките.

— Я виж това! — каза куриерът. — Сняг!

Началникът беше виждал всичко, знаеше всичко и гледаше на младшите куриери с презрение.

— Това е боксит, а не сняг.

— Да, но когато пристигна, върху него имаше сняг.

Началникът се затътри към дясната част на купчината и бръкна в нея. Извади малка кутия. Стъпил върху рудата, той си отбеляза в книгата нейния номер и след това я отнесе на куриера.

Булдозерите се втурнаха към новата купчина. Началникът подаде на куриера книгата за подпис и грубо му хвърли кутията. Онзи запрати книгата към него и тя го удари по мощните гърди.

Куриерът яхна мотоциклета си и ловко си запроправя път през прииждащите машини. Насочи се с голяма скорост към Централния административен комплекс на Междугалактическата.

Няколко минути по-късно един служител влезе с кутията в ръце в кабинета на Зафин, младши помощник на заместник-директора, отговарящ за второстепенните ненаселени планети. Кабинетът беше малко по-голям от кутийка, защото под покрива на централата на Междугалактическата се бяха подслонили повече от триста хиляди административни служители.

Зафин беше млад и амбициозен.

— Защо кутията е мокра? — попита той.

Служителят бе понечил да я остави върху листовете на бюрото, но сега бързо я отдръпна, намери една кърпа и я избърса. Погледна етикета.

— Идва от планетата Земя. Там сигурно вали.

— Типично. Къде се намира това място?

Служителят се приближи тихо, натисна бутона на един прожекционен апарат и на стената се появи карта. Той нагласи фокуса, вгледа се в нея и посочи с нокът малка точица.

Зафин дори не си направи труд да погледне. Беше отворил кутията и подреждаше съобщенията на различните отдели под негово разпореждане. Подписваше тези, които се нуждаеха от резолюцията му. Беше почти свършил, когато стигна до един документ, с който трябваше да се запознае по-подробно. Погледна го с отвращение.

— Зеленият цвят означава, че е спешно — каза Зафин.

Служителят пое документа гузно и го зачете.

— Просто някакво искане за информация.

— Но незабавно и с предимство — отвърна Зафин. Взе го обратно. — В момента водим три войни, а някой си… Откъде беше?…

— От Земята — отговори служителят.

— Кой го изпраща?

Служителят отново взе искането и го погледна.

— Шеф на службата за сигурност. Казва се Търл.

— Какво е досието му?

Служителят натисна с огромните си нокти няколко копчета върху една конзола на стената. Нещо изтрака и след малко от някакъв процеп изскочи папка. Той му я подаде.

— Търл — каза Зафин. Намръщи се замислено. — Не съм ли чувал преди това име?

Служителят взе папката и я огледа.

— Преди пет месеца по нашия календар е поискал преместване.

— Желязна памет — каза Зафин. — Това съм аз.

И наистина го вярваше. Отново взе папката.

— Никога не забравям имена… — разлистваше страниците. — Това място, Земята, трябва да е отвратително и скучно. А сега оттам пристига искане със сбъркана категория за спешност.

Служителят пое папката обратно.

Зъмф се намръщи:

— Е, къде е искането?

— Върху бюрото ви, ваше превъзходителство.

— Иска да знае какви връзки… Нъмф? А?

Служителят отново се приближи до конзолата с бутони и след малко един от екраните светна.

— Директор на планетата Земя в Междугалактическата!

— Този Търл иска да знае какви връзки има той в централната администрация.

Служителят натисна още няколко бутона. Екранът пак просветна.

— Той е чичо на Найп — изговори бързо той, — помощник-директор на Счетоводния отдел за второстепенни планети.

— Е, добре, напиши го в искането и го върни обратно.

— Отбелязано е и като поверително — каза служителят.

— И ти го отбележи така — отвърна Зафин. Облегна се назад и се замисли. Обърна стола си и погледна през прозореца към града в далечината. Вятърът беше хладен и приятен. Той поохлади малко раздразнението му. След това отново се обърна към бюрото си. — Този път няма да наказваме онзи, как му беше името…

— Търл — отговори служителят.

— Търл — повтори Зафин. — Отбележи само в досието му, че не разбира от приоритетно придвижване на документи и пише глупости. Изглежда, че просто е млад и амбициозен и му липсва необходимият опит на ръководител. При нас няма място за излишни хора, които не си разбират от работата! Ясно ти е, нали?

Служителят отговори, че му е ясно, и тръгна заднешком към вратата, като държеше в лапите си кутията с цялото й съдържание. Така и написа в досието на Търл: „Не разбира от приоритетно придвижване на документи и пише глупости. Млад, амбициозен, неопитен като ръководител. Да се отклоняват всички следващи опити за контакт.“

В малката си канцеларийка служителят се ухили злобно, като си помисли, че това описание напълно приляга и на Зафин. Написа отговора на искането с четлив чиновнически почерк, без дори да се потруди да направи второ копие. Само след няколко дни отговорът щеше да бъде телепортиран на Земята.

Животът на могъщата, деспотична и арогантна планета Психло продължаваше да тече.