Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (26)

3

Търл беше спал зле, днес вече на два пъти участвува в различни спорове и не искаше да се впуска в трети.

Беше най-обикновен сив ден. Белите снежинки бавно се стелеха и покриваха полуразрушената малка машина за товарене на руда. Небето над зоологическата градина сякаш се бе сляло със земята. Човешкото същество изглеждаше направо смешно и нелепо в огромната седалка на мъртвия психло. Търл изсумтя.

Първата кавга беше по повод на униформената екипировка. Началникът на магазина за дрехи, една жалка отрепка на име Дърк, която не беше с всичкия си, твърдеше, че заявката е фалшифицирана. Дори добави, че доколкото познава Търл, изобщо не се съмнява в това, и има наглостта да провери достоверността й в администрацията. Сетне каза, че няма униформи с такъв размер. Нито той, нито компанията имали навика за прекрояват дрехите за дребосъци. Да, дрехи в склада има, но те са за служителите.

След това се бе обадило и животното — в никакъв случай нямало да носи дрехи във виолетово. Търл го зашлеви. Но то стана от земята и повтори същото. Само да имаше как да го притисне! По дяволите, не можеше да измисли с какво да го държи в подчинение.

Но сега му хрумна една идея. Отиде в древните помещения на чинкосите и изрови един топ син плат, от който някога шиели дрехите си. Шивачът каза, че това е боклук, но не можа да измисли други аргументи и бе принуден да се захване за работа.

Скрояването и ушиването на две униформи за животното отне един час. След това обаче то отказа да носи колан с катарамата и емблемата на компанията, както го изискваше правилникът. Почти изпадна в истерия. Наложи се Търл пак да отиде до чинкоските помещения и да рови, докато намери нещо, вероятно археологически експонат — една малка златна военна катарама с изобразен върху нея орел със стрели в ноктите. Това поне направи впечатление на животното. Очите му почти изскочиха от орбитите.

Втората кавга беше със Зът.

Отначало той изобщо не искаше да разговаря. После склони да хвърли поглед върху официалната заявка, но веднага забеляза, че бланките не са заведени и нямат входящи номера. В такива случаи имал правомощия да решава по собствено усмотрение. Накрая каза, че Търл може да получи катастрофиралата машина. Тя беше бракувана, но все пак се движеше. Всъщност това беше капката, която преля и доведе до размяна на удари.

Търл стовари лапата си върху Зът и сетне цели пет минути се дебнеха из работилницата, като си нанасяха удари и контрираха. Търл се спъна в една количка с инструменти и получи няколко силни ритника.

Беше принуден да вземе катастрофиралата машина. Вървеше до нея и я управляваше с една ръка, докато я изкара през шлюза за излизане в откритата атмосфера.

Сега бе качил животното в нея и по всичко личеше, че му предстои трета разправия.

— Каква е тази зеленилка по седалката и пода? — попита Джони. Бяха покрити с пухкав сняг, но той се топеше и не можеше да скрие бледозелените петна.

Отначало Търл не смяташе да му отговаря. Но сетне садистичното чувство отново го обзе:

— Това е кръв.

— А защо не е червена?

— Кръвта на психлосите не е червена. Тя е истинска кръв и затова има зелен цвят. А сега си затваряй устата. Ще ти покажа как да…

— Какви са тези обгорели неща по краищата на онзи голям кръг? — Джони посочи улея, в който някога бе стоял куполът на кабината.

Търл го удари. Джони почти излетя от огромната седалка, в която стоеше изправен. Сръчно се улови за ръчката на барабана и не можа да падне.

— Аз трябва да знам — каза той, когато дишането му се успокои. — Как иначе мога да бъда сигурен, че взривът не е бил предизвикан от натискането на някое от копчетата по погрешка?

Търл тежко въздъхна. Ръцете на тази твар не бяха достатъчно дълги и не достигаха до пулта за управление. Трябваше да стои изправена, за да шофира.

— Никой не е натискал никакво копче. Просто е избухнала.

— Но как? Трябва да има някаква причина.

Тогава се досети, че това е машината, която уби онзи психло в зоната за товарене на руда. Той самият бе видял и чул експлозията.

Джони разрина снега, седна в седалката и се загледа на другата страна.

— Добре — изръмжа Търл, — когато машините се управляват от психлоси, мястото на водача се покрива с прозрачен купол. Вътре се пуска дихателен газ. Ти не можеш да го дишаш, следователно нямаш нужда от кабина и тя няма да експлодира. Нали така, животно?

— Да, но защо все пак е избухнала? Ако искаш да се науча да управлявам това нещо, аз трябва да знам!

Търл въздъхна. Една дълга и разтърсваща въздишка. Всъщност бе вбесен и скърцаше със зъби. Животното продължаваше да си седи и да гледа на другата страна.

— Под херметичния купол — каза Търл — е имало дихателен газ. Те товареха златна руда и в нея сигурно е имало някоя и друга прашинка уран. Херметизацията е била нарушена, може да е имало пукнатина в самия купол. Уранът е влязъл в съприкосновение с дихателния газ и се е получила експлозия.

— Юран ли? Юран?

— Произнасяш го неправилно. Казва се уран!

— А на английски как е?

Това вече беше много.

— Как, в името на проклетата мъглявина, мога да знам? — изръмжа рязко Търл.

Джони внимаваше той да не забележи усмивката му. Уран, уран, повтаряше си наум. Уранът взривява дихателния газ!

И съвсем случайно беше научил, ме Търл не знае английски.

— За какво служат ръчките?

Търл се поуспокои малко. Поне отвратителното животно не гледаше настрани.

— Това копче е за спиране. Запомни го много добре и щом нещо не е наред, веднага го натисни. С тази ръчка се прави завой наляво, а с тази — надясно. С този лост се повдига лопатата, с този се накланя, за да се изсипе, а така се поставя под определен ъгъл. Червеното копче я фиксира в едно положение.

Джони слезе от седалката и се изправи на пода. Повдигна лопатата, обърна я, постави я под ъгъл, като надзърташе над капака, за да може да наблюдава. След това я постави в крайно положение.

— Виждаш ли онази горичка там? — попита Търл. — Тръгни към нея, но карай дяволски бавно!

Търл вървеше до машината.

— Сега спри!

Джони изпълни командата.

— Фиксирай я в едно положение!

Джони го направи.

— Сега я завърти в кръг!

Справи се и с това.

Търл смяташе машината за малка, но седалката й се намираше на около четири метра и половина от земята. Когато широката й шест метра лопата се повдигаше, тресеше се не само тя, но и земята — толкова тежък бе булдозерът.

— Сега започни да ринеш сняг — поръча Търл. — Нагласи я така, че да сваляш само десетина сантиметра от най-горния слой.

В началото на Джони му бе трудно да фиксира лопатата в нужното положение, когато машината се движеше.

Търл го наблюдаваше. Беше много студено. Не беше спал цяла нощ. Зъбите го боляха, защото Зът бе успял да го прасне веднаж много точно и силно. Той се покатери върху машината, хвана свободния край на вързаното за нашийника на Джони въже и го омота около един лост, до който той не можеше да стигне.

Джони спря да си поеме дъх.

— Защо Нъмф не обърна внимание на това, че говорех?

— Затваряй си устата, животно!

— Но аз трябва да знам. Може би произношението ми е много лошо.

— Произношението ти наистина е ужасно, но не това е причината. Ти говореше през маската, а и Нъмф е малко глух. — Това си беше чиста полицейска лъжа от устата на един шеф на сигурността.

Нъмф чуваше много добре и маската върху лицето на животното изобщо не бе попречила. Нещо друго бе отвлякло вниманието му. Нещо, за което Търл не знаеше. Той не спа цяла нощ, за да прерови архивите на Нъмф и най-после да открие нещо. Това беше много важно. Не намери нищичко, абсолютно нищичко, макар да бе сигурен, че трябва да има.

Търл просто заспиваше прав. Налагаше се да подремне.

— Имам да пиша няколко доклада — каза той. — Ти продължавай да се упражняваш с машината. Ще се върна скоро.

Извади една миниатюрна камера и я закрепи на лоста на задния барабан, така че животното да не може да я достигне.

— И да не ти хрумне да вършиш глупости. Тази машина не е по-бърза от пешеходец — закани се той и си тръгна.

Спа по-дълго, отколкото бе решил, може би защото пийна доста кербанго преди лягане. Беше почти тъмно, когато се появи с тромави забързани крачки.

Спря втрещен. Учебната площадка беше като изметена. Но не това беше потресаващото. Животното умело бе повалило няколко дървета и ги бе избутало чак до клетката си, където сега лежаха подредени. Нещо повече — то беше използвало тежката лопата, за да ги нареже на парчета по един метър и да ги нацепи.

Сега се бе свило върху седалката, за да се предпази от появилия се остър пронизващ вятър.

Търл отвърза въжето и Джони се изправи.

— За какво ти е всичко това? — попита чудовището, като посочи купчината нацепени дърва.

— Това са дърва за огрев — отговори Джони. — Сега, като съм отвързан, ще вкарам част от тях в клетката.

— Дърва за огрев ли?

— Нека да приемем, че ми е писнало да ям сурови плъхове, приятелю.

Тази нощ, след като за пръв път от много месеци насам яде сготвена храна и успя да се стопли на огъня, Джони се излегна на пода на клетката и въздъхна с облекчение.

Новите му дрехи бяха прострени върху коловете и съхнеха. Той седна с кръстосани крака и се разрови в торбата си.

Извади от нея кръглата златна плочка и я приближи до катарамата на новия колан. Започна да ги сравнява.

Птицата със стрелите беше една и съща. А сега вече той можеше и да чете.

Върху диска пишеше „Съединени американски щати“, а върху катарамата — „Американски военновъздушни сили“.

Следователно много отдавна неговият народ е бил истинска нация и е разполагал със сили, свързани по някакъв начин с въздуха.

Психлосите носеха катарами с емблемата на Междугалактическата минна компания.

С усмивка, от която Търл щеше да настръхне целият, ако беше тук, Джони си представи, че е първият и единствен член на Американските военновъздушни сили.

Постави внимателно катарамата под дрехата, която му служеше за възглавница, и дълго лежа, вперил поглед в танцуващите пламъци.