Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (25)

2

Нъмф беше неспокоен. Когато шефът на сигурността влезе, той погледна боязливо към вратата.

— Бунт ли?

— Засега нищо — отвърна Търл.

— Какво криеш там зад гърба си? — посочи с глава Нъмф.

Търл издърпа с въжето Джони пред себе си.

— Исках да ви покажа един екземпляр от човешкия вид — каза той.

Нъмф се наведе напред през бюрото си и се втренчи. Пред него стоеше странно полуголо животно без никаква козина. Две ръце, два крака. Все пак имаше малко косми по главата и по долната част на тялото. Гледаха го две странни леденосини очи.

— Не го оставяй да се изпикае на пода — предупреди Нъмф.

— Погледнете ръцете му — каза Търл, — може да работи с тях…

— Сигурен ли си, че няма признаци на бунт? — попита Нъмф. — Новината беше съобщена тази сутрин. Нямам никаква информация за реакцията в мините на двата континента.

— Сигурно не им е приятно, но все още никой не се е разбунтувал. Ако погледнете внимателно ръцете му…

— Много внимателно ще следя добива на руда — прекъсна го Нъмф. — Могат да се опитат да го намалят.

— Нищо не може да се направи. Не достигат работници — отговори Търл. — В ремонтната база не са останали никакви механици. Всички са прехвърлени в производството.

— Чух, че на родната планета се ширела безработица. Може би ще трябва да поискам попълнения оттам.

Търл въздъхна. Тъп чиновник.

— С тези орязани заплати, без премиални и на такава отвратителна планета не мисля, че ще има много желаещи. А това животно тук би могло…

— Да, прав си. Трябваше да обявя свободните работни места, преди да намалим заплатите. Сигурен ли си, че няма признаци на бунт?

Търл реши да премине направо към целта.

— Най-добрият начин да се предотврати бунтът е да се обещае повишаване на производителността. Мисля, че в срок от една година бихме могли да заменим половината от външните попълнения, които работят като оператори на машини, с тези същества.

По дяволите, не беше постигнал нищо!

— Не се е изпикало на пода, нали? — Нъмф се наведе напред, за да се увери лично. — Това нещо наистина вони отвратително.

— Миризмата идва от нещавените кожи, с които се облича. Няма други дрехи.

— Дрехи ли? Нима то носи дрехи?

— Мисля, че би носило, уважаеми господин Директоре. Но засега има само кожи. Всъщност донесъл съм и някои заявки за… — той се приближи до бюрото и ги остави, готови за подпис. Да го притисне, да го притисне. Но не разполагаше с нищо, с което да изнудва този стар глупак.

— Току-що наредих да почистят кабинета — каза Нъмф. — Сега цялото помещение трябва да бъде проветрявано отново. Какви са тези неща? — добави той, като погледна заявките пред себе си.

— Искахте лично да се убедите, че това същество може да управлява машина. Едното искане е за общи нужди, а второто — за булдозер.

— Всичките са с щемпел „спешно“.

— Хората са обезверени. Трябва веднага да им върнем надеждата, ако искаме да предотвратим бунтовете.

— Точно така. — Нъмф четеше подробно бланките, сякаш не бе подписвал хиляди такива.

Джони стоеше търпеливо. Важното бе да запомни всяка подробност в това помещение. Вентилаторите за дихателен газ, материалът, от който бе изработен куполът, съединенията между отделните му части.

Психлосите не носеха маски в лагера и той за пръв път виждаше лицата им открити. Приличаха на човешки, но клепачите и устните им бяха от кост. Имаха огромни кехлибарени очи, които светеха като вълчи през нощта. Вече можеше да познава настроението им по промяната в чертите на лицата.

По коридорите срещнаха няколко психлоси. Те гледаха Джони с нескрито любопитство, а погледите, отправени към Търл, бяха враждебни. Но доколкото можеше да долови, отношенията между всички тях не бяха особено приятелски.

Накрая Нъмф вдигна очи.

— Наистина ли мислиш, че едно такова същество би могло да управлява машина?

— Казахте, че искате да се убедите със собствените си очи — отговори Търл. — Нужна ми е машина, за да го обуча.

— О-о — проточи Нъмф, — то още не е обучено! Тогава откъде си сигурен, че може да се научи?

По дяволите, помисли си Търл. Този глупак беше много по-тъп, отколкото си бе представял. Но внимание! Нъмф беше притеснен. Той криеше нещо. Интуицията му на шеф на сигурността не го лъжеше. Натиск, трябваше да го притисне. Само да разбереше какво е — и Нъмф щеше да падне в лапите му. Трябваше да си отваря очите и ушите.

— Научи се много бързо да работи с една машина-самоучител, многоуважаеми господин Директоре.

— Машина-самоучител ли?

— Да, вече може да чете на собствения си език, както и на езика на психлосите.

— Невъзможно!

Търл се обърна към Джони:

— Поздрави многоуважаемия Директор на планетата!

Джони прикова поглед върху Търл и не каза нищо.

— Говори! — каза Търл на висок глас и прибави малко по-тихо: — Да не би да искаш да ти сваля маската от лицето?

Джони каза:

— Мисля, че Търл иска да подпишете заявките, за да мога да бъда обучен как да управлявам тези машини. Ако и вие искате това, ще трябва да подпишете.

Все едно, че не беше казал нищо. Нъмф продължаваше да гледа през прозореца, сякаш си мислеше за нещо съвсем друго. След малко ноздрите му трепнаха.

— Това животно наистина вони.

— Щом подпишете, ще го изведа веднага.

— Да, да — отвърна Нъмф и завъртя няколко подписа.

Търл бързо грабна бланките и понечи да излезе.

Нъмф отново се наведе през бюрото си:

— Не се е изпикало на пода, нали?