Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (17)

4

Джони гледаше чудовището.

Беше прежаднял, прегладнял и загубил надежда, струваше му се, че плува в море от неизвестност.

Чудовището дойде в клетката, като разтърсваше земята при всяка стъпка, и известно време стоя и гледа Джони с пробляскващи кехлибарени очи. После се разшета наоколо.

Сега проверяваше прътите на оградата, като ги разтърсваше един по един. Вероятно искаше да се увери, че са здраво закрепени. Доволно от резултата, то се затътра из клетката, като оглеждаше пода й.

Спря пред онези неща, с които се бе опитало да го нахрани. Джони ги бе изхвърлил колкото се може по-надалеч, защото изпускаха отвратителна остра миризма. Чудовището ги преброи. Аха, значи може и да брои!

Известно време внимателно оглеждаше нашийника и въжето. След това направи нещо много странно — освободи другия му край от пръта. Джони затаи дъх. Може би щеше да получи възможност да стигне до торбите си?

Не, чудовището просто закачи въжето на един друг прът. Метна небрежно примката и излезе през вратата.

Забави се малко при нея, докато връзваше теловете, с които я затваряше, и когато си тръгна, като че ли не забеляза, че един от тях се откачи.

Чудовището тежко се отправи към лагера и изчезна от погледа му.

Главата на Джони се въртеше и той си помисли, че от глада и жаждата вече му се привиждат разни неща. Не смееше да се надява, но така си беше — въжето можеше лесно да се откачи, а вратата този път беше вързана толкова хлабаво, че спокойно би могъл да се справи с нея.

Изчака, за да се увери, че чудовището наистина си е отишло.

Сега беше моментът.

С ловко движение отметна въжето и го откачи от високия кол на оградата.

Нави го около кръста си и пъхна свободния му край в колана си, за да не му пречи.

Втурна се към торбите.

Развърза ги с треперещи ръце. Надеждите му се изпариха. Мехът с вода се беше спукал вероятно още при падането и нещата вътре бяха влажни. Свинското месо, което беше увил в кожа, за да го предпази от палещите лъчи на слънцето, се беше развалило и той от опит знаеше, че е по-добре да не се докосва до него.

Погледна към вратата. Трябваше да опита.

Джони грабна от торбите си боздуган и въже, увери се, че кремъците са си на мястото в торбичката на кръста му, и пропълзя до вратата.

От чудовището нямаше и следа.

Теловете, с които беше затворена, му се видяха много дебели, но бяха стари и ръждясали. Въпреки всичко се оказаха здрави и нараниха ръцете му, докато се опитваше да ги разплете.

Накрая успя!

Натисна вратата с тяло.

Само след секунда тичаше с всичка сила през покритите с храсти дерета.

Бягаше приведен, като използваше всяко прикритие, за да не бъде забелязан от лагера, но все пак тичаше бързо.

Трябваше да намери вода. Езикът му беше подут, а устните — напукани.

Трябваше да намери храна. Беше замаян, нещата около него не изглеждаха реални и той знаеше, че причина за това е гладът.

След това трябваше да се върне в планините, за да спре Криси.

Джони тича повече от километър. Погледна назад, за да види дали има някаква заплаха. Нямаше нищо. Напрегна слуха си. Не чу ръмженето на насекомото, нито пък усети тежките стъпки на чудовището.

Измина три километра. Спря и се ослуша отново. Пак нищо. Надеждата му започна да расте.

Пред себе си видя падина, покрита със зеленина, което беше сигурен знак, че там има вода.

Когато стигна до нея, гърдите му горяха и въздухът излизаше от дробовете му със свистене.

Не можеше да си представи по-прекрасна гледка. Ручеят, който бълбукаше между дърветата, беше едно синьо-бяло петънце.

Джони се втурна напред и само след миг главата му бе в безценната вода.

Той знаеше, че не бива да пие прекалено много. Само намокряше устата си. Отново и отново потапяше главата и гърдите си в течащата вода, усещаше как тя буквално се просмуква в него.

Най-после вкусът на онова отвратително лепкаво нещо изчезна от устата му. Чак сега забеляза колко прозрачна и освежителна е водата в поточето.

Внимателно отпи няколко глътки, след това се обърна по гръб и се опита да успокои дишането си. Денят вече изглеждаше прекрасен.

Все още никой не го преследваше. Чудовището може би дори не беше разбрало, че е изчезнал. Надеждата нахлу в сърцето му с нова сила.

Далеч на северозапад, там, където свършваше равнината, започваха планините. Там беше неговият дом.

Джони се огледа. От другата страна на реката имаше срутена колиба с изкорубен покрив.

Сега най-важното за него беше да намери храна.

Пийна още малко вода и се изправи. Стисна в ръка боздугана си, прекоси потока и се отправи към колибата.

Докато тичаше, не беше срещнал никакъв дивеч. Вероятно всички животни около лагера бяха избити. Не търсеше нещо голямо, дори и един заек би го задоволил. Знаеше, че не трябва да губи време, а да продължи колкото се може по-бързо.

В колибата нещо се размърда. Той пропълзя безшумно.

Няколко големи плъха се втурнаха навън. Джони замахна, но спря. Човек ядеше плъхове само когато настъпеше страшен глад през зимата.

Но той нямаше избор. Времето беше малко и никъде не се виждаха зайци.

Взе един камък и го хвърли по стената на колибата. Отвътре изскочиха още два плъха и боздуганът му полетя като мълния право в целта.

Секунди по-късно държеше в ръцете си един действително огромен екземпляр.

Дали да се престраши да запали огън? Не, нямаше време. Но да изяде плъха суров?! Б-р-р!

Извади едно от прозрачните остри неща, които носеше в торбата си, и се върна при потока. Изчисти и изми плячката си.

Колкото и да беше гладен, му беше нужно известно усилие, за да посегне към суровото месо на плъха. Давейки се, той дъвчеше и преглъщаше с усилие. Все пак беше някаква храна.

Ядеше бавно, като се надяваше да не му стане още по-лошо.

След това отново пи вода.

Уви останалото парче месо в кожа и го прибра в торбата си. Прикри следите с пясък.

Изправи се и впери поглед в далечината, където синееха планините. Пое дълбоко въздух и събра всичките си сили, за да продължи нататък.

Нещо изсвистя във въздуха и се стовари върху него.

Джони се претърколи.

Беше омотан в мрежа.

Не можеше да се освободи.

Колкото повече се мяташе, толкова повече се оплиташе в нея. Гледаше като диво животно.

Разбра какво му се беше случило.

Иззад дърветата, без да бърза, към него се приближаваше чудовището, като намотаваше въжето, с което беше вързана мрежата.

Действуваше съвсем хладнокръвно. Не бързаше изобщо, сякаш цялото време на света беше негово.

Уви Джони в мрежата, хвана го като вързоп подмишница и тръгна тромаво обратно към лагера.