Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (105)

7

Докато се разиграваше тази сцена, в подземните хангари Зът не преставаше да беснее.

Още след телепортирането бе настъпил истински хаос.

Носеше се мълвата, че причина за всичко са хората. Хората! Зът беше на друго мнение. Тези глупави червеи не можеха да направят нищо. Разбира се, че това са толнепите, долетели от своята звездна система. Не, Зът нямаше да се остави да го объркат, колкото и да беше зает да ругае Търл. Толнепите бяха блокирали системите за телепортиране, за да завземат Земята и да овладеят останалите значителни количества руда. Те бяха опасни противници, последната война на психлосите с тях завърши без победител. Не бяха високи, ръстът им беше наполовина от психлоския. Можеха да дишат всякаква атмосфера. Най-лошото бе, че отровният газ изобщо не ги плашеше. Точно заради това сега трябваше да подготви за излитане един бомбардировач за атака от малка височина „Марк-32“. Той беше най-тежко въоръженият самолет от всички в хангара.

По дяволите Търл! Нали той отговаряше за безопасността на лагера! Къде бяха резервните бойни самолети? Ами танковете? Ръждясваха под земята. А бойните резерви на другите мини? Бяха струпани на едно място!

Проклетият Търл! В лагера нямаше нито гориво, нито боеприпаси. Зът несправедливо обвиняваше Търл, защото правилникът на компанията забраняваше те да се съхраняват в лагера. Складът бе на около километър оттук и две групи психлоси бяха избити при опита си да достигнат до него. Това също доказваше, че са изправени срещу толнепите. Поразените психлоси направо експлодираха и изгаряха в зеленикав пламък. Само толнепите можеха да изобретят такива оръжия!

Трябваше с часове да се рови из старите самолети и земеходи, да търси използваеми горивни капсули и боеприпаси. Намери няколко, но не можеха да разчитат само на тях.

Стигна се дотам да се сбие с онези проклети глупаци, братята Чамко. Те приготвяха за бой един тежко въоръжен танк. И двата танка, напуснали хангарите преди него, бяха вдигнати във въздуха. Този бе от типа „Башър“, наричаше се „Ще премажем всичко по пътя към славата“. Оръдията му поразяваха цели, отдалечени на километри, и бронята му беше непробиваема. Братята също събираха стари горивни капсули и муниции. Имаха глупостта да твърдят, че нападателите са хокнери от Дуралеб, а те бяха унищожени от психлосите още преди двеста години!

Сбиха се заради капсулите. Накрая пристигна Кър, това отвратително надуто джудже, и раздели горивото поравно. Търл беше виновен и за боя!

Горивната капсула не ставаше за този модел самолет. Зът загуби ценно време, докато разбере, че опитите му са напразни. По дяволите Търл!

Освен това хората му вече два часа се мъчеха да преместят проклетия бомбардировач. Търл щеше да плати за това!

Все пак успя да намери помощник-пилот — един от новопристигналите, който имаше значителен опит с „Марк-32“. Разбира се, също беше глупак, но какво можеш да очакваш на планета второ качество като тази? Той пък разправяше наляво и надясно, че нападателите са болбоди. Беше чул тази измишльотина в кръчмите в Имперската столица. Там се приказвало, че болбодите замисляли поход.

Зът си приготви дихателна маска с цяла раница резервни бутилки газ, един пистолет и няколко пакета с храна, които натъпка по джобовете си. Не забрави да пусне в ботуша си любимия си гаечен ключ. Беше му вършил доста работа при много сбивания.

Двигателите на „Марк-32“ запалиха лесно и веднага замъркаха. Само след секунди щеше да излезе навън и да сложи край на нападението. По дяволите Търл!

Зът освободи магнитните спирачки и подкара самолета към изхода. Беше страхотен. Наричаха го „Удари врага, убий го“. Механиците се разбягаха пред него. Хангарите бяха пълни с психлоси, които се опитваха да вкарат в боя още самолети, но просто нямаше с какво. А и онзи проклет бомбардировач препречваше вратата!

При нормални условия през нея едновременно можеха да излитат по три самолета. Дори и четири. Но бомбардировачът беше толкова голям и широк, че я блокираше цялата. Само да му падне Търл, ще си разчисти сметките с него! Заради глупостта му не можеше да изведе самолета навън.

Зът се надвеси от люка и извика на началника на смяната:

— Разкарай тоя мръсен бомбардировач! Още преди два часа ти казах…

— Не иска дори да помръдне! — оправдаваше се задъхано началникът на смяната. Посочи с трепереща от напрежение лапа: четири влекача се опитваха да го издърпат. — Не се премества дори на сантиметър!

Зът метна раницата на гърба си и скочи долу.

— Ти си наистина пълен кретен! Защо не си освободил магнитните спирачки? Не виждаш ли, че огромните ски, на които е стъпил самолетът, са залепнали за платформата! Толкова ли си неграмотен!

— Тези бомбардировачи са много стари — опита се да се защити началникът, вцепенен от ужас под гневния поглед на Зът.

Той се втурна към вратата на бомбардировача. Беше наистина огромна. Някога през нея са влизали по няколко контейнера смъртоносен газ едновременно. Някой се беше сетил да постави една подвижна стълба до нея и Зът се изкачи бързо, тежката раница се поклащаше на гърба му. Беше заключен! Разбира се, че колкото и да дърпа, няма да може да я отвори — беше блокирана.

— Къде е ключът? — изкрещя Зът.

— Беше у Търл — отвърна началникът на смяната, — а той е изчезнал. Не можем да го открием!

Проклет да бъде Търл!

— Проверихте ли в кабинета му?

— Търсихме го навсякъде! Дори…

В този момент един тънък писклив глас успя да надвика врявата в хангара:

— Хееей!

Сега пък се беше домъкнала Чърк. Зът я изгледа враждебно. Патка глупава!

Я чакай, тя държеше огромен ключ.

— Намерих това в бюрото му — каза Чърк с неуместно кокетство.

— А другите? — извика й Зът. — Къде са ключовете за компютъра?

— Беше само един — изчурулика тя.

Зът се стресна. Ако това нещо избухнеше в хангара… Трябваше да го премести на всяка цена! Механиците му подадоха ключа.

Огледа го. Най-обикновен, с три зъба, грапав. Дръжката му бе напукана. Поне Търл да бе направил нов! Как не, той беше зает винаги с толкова важни неща!

Вкара го в ключалката. Беше страшно тежък. Опита се да го превърти, докато ругаеше през зъби Търл. Какъв глупак!

Ключът се разпадна, но като по чудо вратата поддаде.

Зът захвърли парчетата на пода на хангара. Замалко щеше да уцели Чърк. Е, вратата най-сетне беше отворена.

Той напрегна мускули, за да я изтика навътре. Ръждясалите панти заяждаха. Тя се отвори със скърцане и пред очите му зейна вътрешността на огромното туловище.

Зът извади фенера. Вътре нямаше никакво осветление, защото бомбардировачи като този се управляваха автоматично, не се предвиждаха пилоти. Това бяха бездушни тонове броня и смъртоносен газ, задвижвани от огромни двигатели.

Чак сега се сети, че можеше да вземе гориво от него. Е, вече беше късно.

Насочи се към кабината за управление почти пипнешком. Трябваше да спре заложената програма. Не можеше да влезе! И тази врата беше бронирана! Нямаше ключ, а металът щеше да устои на всякакви инструменти. Проклетият Търл!

Освети вътрешността с фенера. Намери ръчката, с помощта на която се освобождаваха магнитните спирачки, когато самолетът трябваше да се премести от едно място на друго в хангара.

Посегна към нея.

Внезапно тя се премести, преди той да успее да я достигне!

Ясно чу превключването на релето в кабината.

Замръзна на мястото си и очите му се разшириха от ужас. Хвърли се към вратата.

Рязкото потегляне го събори на пода. Опита се да допълзи до отвора.

Нямаше да успее!

Бомбардировачът излетя и вратата се люлееше на няколко метра от земята. Зът не посмя да скочи.

Въздушната струя я блъскаше и щеше да го премаже.

Зът изпусна тежка въздишка, внезапно обзет от ужас. По дяволите Търл!

Е, поне сега можеха да изкарат бойните самолети и да сложат край на коварното нападение на толнепите.

Трябваше да се бият, а получаваха половин заплата и премиите бяха спрени.

Разбира се, че Търл беше виновен и за това!