Л. Рон Хабърд
Бойно поле Земя I (1)

1

— Човекът — каза Търл — е един застрашен вид.

Косматите лапи на братята Чамко увиснаха над широките клавиши на развлекателната лазерна игра. Изпъкналите костни клепачи на Чар се спуснаха върху жълтеникавите му очи, а това означаваше, че е заинтригуван. Дори сервитьорката, която сновеше безшумно и събираше мръсните паници, се закова на мястото си.

Търл не би могъл да направи по-голямо впечатление дори ако беше хвърлил чисто голо момиче от плът и кръв в средата на стаята.

Прозрачният купол на залата за отдих на Междугалактическата минна компания хвърляше черни отблясъци над и около тях, а носещите му греди бяха посребрени от бледата светлина на единствената земна Луна. Тя навлизаше във втората си четвърт през тази лятна нощ.

Търл повдигна кехлибарените си очи от огромната книга — в масивните му лапи тя изглеждаше като детска играчка, и обиколи стаята с поглед. Изведнаж осъзна впечатлението, което бе предизвикал. Развесели се — това нарушаваше монотонността на десетгодишната му служба в този забравен от боговете минен лагер, намиращ се на края на света в една от малките галактики.

С още по-професорски глас, достатъчно гърлен и ръмжащ, Търл повтори мисълта си:

— Човекът е един застрашен вид.

Чар го изгледа намръщено:

— Какво, по дяволите, четеш?

Търл не се стресна от тона му. В края на краищата Чар беше само един от многото началници в мината, докато той беше началник на службата за сигурност.

— Не съм го прочел, а сам стигнах до този извод.

— Все някъде трябва да си го прочел — изръмжа Чар. — Що за книга е това?

Търл я повдигна така, че да може Чар да види задната й корица. Там беше написано: „Общ доклад за геоложките находища, том 250 369“. Като всички подобни книги, тя беше огромна, но изработена от почти безтегловен материал, особено за планета с ниска гравитация, каквато беше Земята. Поради малката си тежест транспортът на това истинско технологическо чудо не се оскъпяваше.

— Р-р-р — изръмжа Чар с отвращение. — Трябва да е стара поне двеста-триста земни години. Ако искаш да се ровиш из разни книги, мога да ти предложа новия доклад на управителния съвет на директорите, в който се казва, че изоставаме с доставката на тридесет и пет партиди боксит.

Братята Чамко се спогледаха, след което отново съсредоточиха вниманието си върху резултата от играта — убиваха живи земни насекоми, затворени в камера с въздух. Но следващите думи на Търл ги отвлякоха от заниманието им.

— Днес — каза той, като пропусна покрай ушите си предложението на Чар за нещо по-делово — получих данните от безпилотния разузнавателен самолет, според които в долината под планинския връх има само тридесет и пет човека. — Търл посочи с лапа очертания от лунната светлина силует на планинската верига.

— Е, и какво? — попита Чар.

— Ами порових се из книгите от чисто любопитство. Някога в тази долина е имало стотици хора. А цялата планета е била населена с хиляди и хиляди — продължи Търл с още по-професорски тон.

— Не бива да се вярва на всичко, което пише в книгите — възрази Чар. — По време на последното ми назначение, мисля, че беше на Арктур 4…

— Фактите в тази книга — прекъсна го Търл натъртено — са предоставени от Отдела за култура и етнология на Междугалактическата минна компания.

Клепачите на по-големия от братята Чамко се раздвижиха.

— Не знаех, че имаме и такъв.

Чар размърда ноздри.

— Той бе разформирован преди един век. Решиха, че финансирането му е просто излишно прахосване на пари. Само дрънкаха за екология и други подобни глупости.

Той се обърна тежко към Търл:

— Измисляш как да си уредиш извънреден отпуск, а? Подозирам, че ще си имаш неприятности с мен, ако не си седиш на задника. Сигурно ще поискаш цял куп неща — екипировка, дихателен газ, разузнавателни самолети. Предупреждавам те, че няма да получиш нито един от моите работници.

— Я по-кротко — рече Търл. — Аз просто казах, че човекът…

— Чух какво каза. Назначиха те, защото си хитрец. Точно така, хитрец. Но не си умен. Само хитрец. И аз вече разбирам какво целиш — търсиш си повод да отидеш на лов. Кой нормален психло ще си губи времето с онези същества?

По-малкият от братята Чамко се ухили:

— Писва ми, когато само копаеш, копаеш, копаеш, а след това товариш, товариш. Ловът може да се окаже много забавно нещо. Май никой не е ходил от…

Чар се обърна рязко към него. Приличаше на танк, който насочва дулото си към целта.

— Не виждам какво забавно може да има в това, да преследваш тези отвратителни същества. Че ти виждал ли си поне едно от тях? — Той се изправи на крака и подът изскърца. Посочи с лапа малко над пояса си и каза: — Ей дотук са ми! Почти нямат козина, освен по главата. На цвят са мръснобели, като бели охлюви. Много са крехки и се чупят, когато се опиташ да ги пъхнеш в чувал.

Чар изръмжа с отвращение и взе една купа, пълна с кербанго.

— Толкова са хилави, че не могат да вдигнат това, без да си изсипят червата. А и не стават за ядене. — Той погълна кербангото наведнаж и потръпна доволно.

— А ти виждал ли си ги? — попита по-големият Чамко.

Чар седна, като разтресе купола и подаде празната купа на сервитьорката.

— Не — каза той, — живи не съм срещал. Но съм виждал в шахтите на мината костите им и съм слушал за тях.

— Някога са били хиляди — каза Търл, без да обръща внимание на началника. — Хиляди! По цялата планета.

Чар се уригна.

— Не се учудвам, че са измрели. Та те дишат този кислородно-азотен въздух. Смъртоносна смес.

— Вчера ми се пукна маската — каза по-малкият Чамко. — Цели трийсет секунди си мислех, че ще умра. В мозъка ти се забиват гръмотевици. Истинска отрова. Мечтая да се върна у дома и да се разхождам без маска и екипировка. У нас дори гравитацията ти позволява да се движиш по-стабилно, всичко е в красив пурпурен цвят и няма и следа от цялата тази зеленилка. Татко постоянно ми казваше, че ако не се държа като добър психло и не казвам „уважаеми господине“ на когото трябва, ще свърша в някое затънтено място като това. И беше прав. Така и стана. Твой ред е, братко.

Чар се отпусна назад и загледа Търл.

— Ама ти наистина ли ще ходиш на лов за хора?

Търл погледна към книгата. Отбеляза докъде беше стигнал с огромния си нокът и започна да почуква с тома по коляното си.

— Мисля, че бъркаш — каза замечтано. — Все пак е имало нещо в тези същества. Тук пише, че преди да се появим ние, градовете им са били разпръснати по всички континенти. Имали са летящи машини и кораби. Дори са успели да изстрелят някои неща в Космоса.

— Откъде си сигурен, че не е била някоя друга цивилизация? — попита Чар. — И откъде знаеш, че не е била някоя откъсната от света колония от психлоси?

— Не, не е било така — отговори Търл. — Един психло не може да диша този отвратителен въздух. Със сигурност са били хора. Точно така пише и в изследването на онези от културния отдел. Чел ли си в нашите учебници по история, как сме се озовали тук?

— Ъ-ъ, не — каза Чар.

— Очевидно хората са изпратили в Космоса някаква сонда, която дала пълна информация, как да се стигне до това място. В нея имало снимки на човек и всичко останало, което е нужно. Тя била уловена от психлоска станция. И знаеш ли какво открили?

— Ъ-ъ — опита се да отговори Чар.

— Сондата, а и самите снимки били от метал, който е голяма рядкост навсякъде и струва цяло състояние. И Междугалактическата платила на правителството шейсет трилиона галактически кредита за координатите и концесиите. Една газова атака и ето ни тук.

— Приказки, приказки — каза Чар. — За всяка планета, която сме издълбавали отвътре, има измислена по една такава смехотворна история. За всяка.

Той се прозя широко и устата му заприлича на пещера.

— Всичко това е било преди стотици, може би преди хиляди години. Забелязал ли си, че фантастичните истории на Отдела за обществени отношения са толкова назад във времето, та да не могат да бъдат проверени?

— Аз обаче ще изляза навън и ще си хвана едно от тези същества.

— Без мои служители и екипировка — каза Чар.

Търл надигна огромното си туловище, прекоси скърцащия под и се запъти към стаята си.

— Ти си напълно полудял.

Двамата братя Чамко се върнаха към играта и продължиха да поразяват обречените насекоми, които едно след друго избухваха в облачета дим.

Чар гледаше към празната врата. Сигурно и шефът на службата за сигурност знаеше, че нито един психло не може да отиде в онези планини. Търл трябва наистина да е луд. Там горе има смъртоносен уран.

Търл се движеше шумно към стаята си и не се смяташе за луд. Беше много умен, както винаги. Пусна слуха така, че да може да контролира положението, когато задействува собствените си планове. Те щяха да го направят богат и силен — и щяха да го измъкнат от тази проклета планета.

Човешките същества щяха да разрешат проблемите му. Само едно да хванеше и всички останали ще са негови. Акцията бе започнала, и то добре, смяташе той.

Търл заспа с мисълта за своето интелектуално превъзходство.