Симона Спарако
Никой не знае за нас (7)

Дълги години, чак до четвъртия месец на бременността си, ходех на басейн. Плувах и участвах в курс по водна аеробика. Това беше ежедневното ми разтоварване. Защото водата отмива мислите, дори най-натрапчивите.

В залата беше задушно, миришеше силно на хлор. Когато разбрах, че съм бременна, си позволявах само от време на време да отида да поплувам и щом усещах, че сърдечният ми ритъм се учестява, веднага спирах.

От ръба на басейна наблюдавах отражението си върху трепкащата небесносиня водна повърхност. Слагах си очилата и скачах в коридора, отреден за най-бавните плувци. Водата поглъщаше всички звуци. Сякаш някой дърпаше шалтера на света. Съществуваше само моето дишане, милиардите малки мехурчета, излизащи от носа ми и плъзгащи се по врата и бузите.

Когато хващах ритъма, следвайки потока от безобидни мисли, винаги се движех плътно вдясно, дори с риск да се ударя в шамандурите и да се одера. Ужасявах се от мисълта, че бих могла да докосна някого, който плува в моя коридор. Затова винаги отивах в басейна, когато имаше най-малко хора, например рано сутрин. Там ставах още по-нетърпима към човешките същества. За да мога да плувам, трябваше да игнорирам тяхното присъствие. Да не мисля за миризмите им, за слюнките им, за кремовете, с които се мажеха, за мазнините, стичащи се от косите и телата им във водата. Трябваше да си представям, че съм сама.

Често към края на отсечката сърцето ми казваше: „Карай по-бавно, ти си на трийсет и пет, а за твоя вид е прието да ражда деца на двайсет“.

В басейна идваше и Теодоро, мъж със синдрома на Даун. Всички, включително и аз, се отнасяхме с него така, сякаш още бе дете, макар че бяхме горе-долу на една и съща възраст.

Падаше си по мен. Дълго стоеше неподвижно и ме наблюдаваше със стиснати устни. И ако погледнех към него, той веднага правеше гримаса, която отначало ми се струваше неестествена и насилена, но после се научих да я разпознавам: това беше неговият начин да се усмихва на света, като съкращава едновременно всички мускули на лицето си.

Понякога се озовавахме в един и същи коридор и тогава трябваше да пренебрегвам факта, че носът му винаги течеше и от устата му постоянно излизаше слюнка. В негово присъствие отхвърлянето на другите ми се струваше погрешно, несправедливо. Когато не издържах повече, излизах от водата и сядах на ръба, обзета от срам. Говорехме си за незначителни неща и се оправдавах, че съм уморена или че водата е много студена.

 

 

Когато присъствието на Лоренцо започна да се очертава през банския ми, Теодоро започна натъжено да гледа към корема ми. Един летен ден доби смелост и ме попита:

— Нали не си прекалила с яденето?

Аз му се усмихнах внимателно, съжалявах го. Принадлежах на друг мъж, но дори да бях свободна, никога нямаше да съм с него.

— Какво е — момче или момиче?

— Казаха ми, че може би е момче.

— И как ще го наречеш?

Той задаваше въпросите си директно и искрено, дори и най-неделикатните.

— Лоренцо.

— А харесва ли ти?

— Кой?

— Лоренцо.

— Името ми харесва много, а момчето още не съм го видяла.

— Обаче ти не си омъжена, не носиш халка.

— Така е, не съм.

— Но харесваш някого.

— Да речем, че с бащата на Лоренцо много се харесваме.

— Но ти не го обичаш.

— Напротив. Обичам го малко.

Намерението ми никога не е било да го заблуждавам, но исках да си мисли, че го намирам за привлекателен. И в някакъв смисъл беше вярно. Никой не ме беше гледал така, както ме гледаше Теодоро. Аналитичният му изучаващ поглед далеч не беше по детски невинен.

В басейна винаги съм ненавиждала хлора, който правеше косата ми чуплива, и студения допир на водата сутрин рано, когато още бях изтръпнала от съня. Мразех и това, че трябва да поздравявам всички и да водя безсмислени разговори с непознати, като че ли не ми стигаха читателите на рубриката ми, на които трябваше да отговарям, или абсурдните хора, които ми се налагаше да интервюирам. Мразех сауната, турската баня, мокрия под, по който всеки път рискувах да се хлъзна и да си счупя врата. Мразех и това, че понякога през зимата управата забравяше да пусне отоплението. Но най-много от всичко ненавиждах Надя, съседката по шкафче, която ме обсаждаше със сплетни и закачки в съблекалнята.

— Видя ли как те зяпа Теодоро?

Повечето пъти я слушах с половин ухо и не й отговарях.

— Луче, извинявай… Как мислиш, дали имат същите инстинкти като нас?

Често се правех, че не я забелязвам, защото въпросите й ме ужасяваха.

— Разбирам, че се женят помежду си, но какво ще направи, ако не срещне някоя, която му харесва? Имам предвид някоя като него. Горкият. Макар че някъде бях чела, че са стерилни. Всички мъже и половината от жените. Виждаш ли, природата прави грешка, но после по някакъв начин се опитва да я поправи.

Онзи ден я погледнах право в лицето и подтиквана от силен инстинкт да й дам урок, реших, че е редно да я осведомя:

— Теодоро се е разделил с приятелката си преди няколко месеца, но със сигурност ще си намери друга — казах. — Освен това има работа. Той е свястно момче. Ако някой път си поговориш с него, ще спреш да си блъскаш главата напразно.

Надя не знаеше нищо за мен, нито можеше да предположи, че зад маската на сдържаната жена, с която си взема душ, се крие журналист, свикнал да изслушва. Но знаеше, че бях бременна, защото коремът ми изпъкваше и щеше да е смешно да се правя, че страдам от колит. И така единствената ми открита страна беше най-уязвима.

Вярна на стереотипа, тя реагира толкова коварно и агресивно, както може да се очаква от жена, разказваща на курса по водна аеробика как изневерява на мъжа си по няколко пъти на месец.

— Знаеш ли, че с амниоцентеза днес може да се открие дали детето, което очакваш, страда от синдрома на Даун? — запита, посочвайки леко с глава към корема ми, но толкова многозначително, че от думите й да ми се догади. После реши, че не е достатъчно, и добави: — Ще си направиш ли такова изследване? След трийсет и пет ти го плаща държавата, наясно ли си?

— Обмисляме го — отговорих, докато бързо хвърлях в сака нещата си: хавлията, банския, двете кърпи, джапанките, шампоана.

— Щом човек го прави, значи иска да знае. А щом иска да знае, значи желае да има възможност за избор, нали така?

— Или да се подготви за бъдещето, което го очаква — отвърнах и енергично затворих ципа на сака, готова да тръгна към изхода, както си бях с мокра коса.

— Човек не може да се подготви за подобно нещо — изкоментира Надя, като сбърчи устни.

Не мисля, че в думите й се съдържаше само жестокост. Имаше още нещо. Нещо ужасно. Може би нещо ужасно човешко. Табу, върху което още преди векове е оставен печатът на мълчанието, защото има риск да разбули пред самите нас част от скритата ни природа. Някоя истина, която би ни попречила да се развием, да се научим да лъжем, да съжителстваме в граждански общества. Макар и избрани да замъглят съзнанието на една бременна жена, думите на Надя идваха от дълбините на времето. Бяха запечатани от смолата в кехлибара, бяха изсечени върху скалата, като останките на фосил. Бяха нашата предистория, нашето вчера, нашето време преди миг.

Докато си обличах якето, тя реши да нанесе последния удар:

— Не мога да си представя — прошепна — как някой може да отнеме живота на създание като Теодоро.

Усещах как гърлото и бузите ми парят, изпитвах отвращение от престореното й, нарочно разигравано пред мен изумление. Отвращаваха ме дългите й остри нокти, лакирани в цвят тъмна слива. Отвращаваше ме марковият й бански костюм и бялата гумена шапка с форма. Отвращаваше ме силният й водоустойчив грим.

— Трудно е да си представиш дете, което още не се е появило на бял свят — заключих аз, обърнах се, без да й кажа довиждане, и тръгнах към изхода. Бях разочарована, че не намерих нещо по-силно, с което да я затапя, тъкмо аз, дето прекарвам времето си в съчиняване на текстове, пълни с житейски максими. Какво се случи с острия ми ум, точния ми поглед за нещата, чувството ми за хумор?

Излязох от съблекалнята, а стомахът ми се бунтуваше. Изкачих се по стълбата към преддверието и кимнах на момичето от рецепцията. Въздухът пред сивата правоъгълна сграда беше влажен и студен. Побързах да се пъхна в колата и прибрах косата си в качулката на анцуга. Щом седнах, започнах да дишам дълбоко и усетих как някаква атавистична болка се пробужда в тялото ми, премества се към пикочния ми мехур и се превръща в серия леки контракции. Кратки и повтарящи се, от които усетих повече страх, отколкото болка. Това се оказа последният път, когато стъпих в басейна, защото на следващия ден доктор Джили ми забрани каквито и да било физически усилия.

 

 

Ако е вярно, че мястото говори много за обитателите си, то кабинетът на доктор Пиаца разказва историята на забележителната му кариера, пълна с паметни срещи, папски благословии и най-престижни награди. Има многочленно семейство: жена му е с бухнала руса коса, пристрастена е към костюмчета от две части и бижута; децата му вече са големи — има двама сина и дъщеря, които се усмихват широко пред обектива в деня на дипломирането си. Погледът на доктор Пиаца обаче не предвещава приятен разговор. Когато изключва ехографа и го отдалечава от корема ми, той издава приглушен звук, който казва всичко или обратното на всичко.

Вече е седнал зад ореховото бюро, на което освен семейните снимки има тумбеста настолна лампа в стил либърти. По цялата стена зад него е разположена библиотека, преливаща от дебели книги все от реномирани издателства, а между тях тук-там се виждат белите гипсови глави на гръцки философи. Доктор Пиаца се е навел над черната папка с изследванията ми, отстрани има химикалка и малко дебело тефтерче. Той е около шейсетгодишен, има фино телосложение и носи малки очила. Косата му е тънка и сякаш специално поставена върху кръглия му лъскав череп. Разлиства няколко пъти всички медицински изследвания.

Предната нощ не можахме да спим. Слънцето ни завари в леглото будни и разтревожени. И сега имам ужасно главоболие, което пулсира в дясното ми слепоочие. Държа ръцете си пред корема. Лоренцо се движи непрекъснато. Една част от мен не иска да слуша. Една част от мен не желае да съществува повече.

С нас е и майката на Пиетро — Матилде. Изражението й е строго, тъмната й коса е прибрана в гладък кок. Тя седи неподвижно от десет минути насам, стегната в антрацитносивия си копринен костюм. Тази сутрин ме поздрави с кимане, без да каже нито дума. Пиетро твърди, че е шокирана от това, което преживяваме, но що се отнася до майка му, той изобщо не е наясно. На мен ми се струва, че в жестовете й се крие ледено безразличие. Матилде е толкова елегантна и премерено учтива дори в създалата се ситуация, че направо ме ужасява. Вероятно ме мрази. Безполезно е да ме разубеждават, знам, че никога не ме е смятала за равна. Знам, че ме обвинява за всичко.

Доктор Пиаца и Матилде се познават и имат общи приятели. Ето защо тя днес е с нас и тъкмо заради нея секретарката ни е записала първия приемен час. Но и двамата сведоха репликите до задължителния минимум, имайки предвид сериозното естество на нещата.

Вече никой не се съмнява, че положението е много тежко. Дори доктор Пиаца, който след необходимите справки от изследванията и ехографа само ни потвърждава диагнозата, поставена от доктор Паджи. Когато накрая вдига поглед и внимателно ни обяснява всичко, същественото вече ни е известно, само формата, под която ни го съобщава, е по-мека.

— Госпожо — обръща се към мен с онзи тон, който предполага лоши новини, сякаш следва правила, наложени от дългогодишния му опит. — Вашият син със сигурност е засегнат от дисплазия на скелета. Но не можем да разберем напълно за какво става въпрос и на този етап не сме в състояние да прогнозираме по-нататъшното му развитие. Има сериозно забавяне на растежа, най-вече що се отнася до дългите кости. Дори да решим да направим инвазивно изследване, то може да се окаже безполезно. Патологиите от този тип са многобройни и далеч не всички са известни на науката. Впрочем — продължава той, като посочва здравния ми картон — доколкото виждам, сте правили амниоцентеза и резултатът е добър.

Пиаца продължава да говори, а аз се втренчвам в бенката в ъгълчето на устната му. Изглежда разколебан също като мен. Заглеждам се в детайлите, за да не полудея. Пиетро стиска ръката ми, без да осъзнава, сякаш натиска бутон. Благодарение на това запазвам самообладание. Проявявам разум.

Свекърва ми уточнява:

— И това не можеше да се предвиди от амниоцентезата?

— Подобни изследвания дават информация само за част от патологиите — обяснява Пиаца. — След като няма семейна обремененост, дисплазиите, както и много други вродени малформации, могат да се уловят на ехограф чак след двайсетата седмица от бременността, дори около трийсетата, или да покажат прогресираща клинична картина след раждането. Ето защо на ехографа всичко изглежда в норма.

— Следователно вие потвърждавате, че това дете няма да бъде нормално?

— Нормално… — повтаря докторът, като отново влиза в познатата успокоителна тоналност, без да показва примирение. — Нормално не е дума, с която може да се определи сложното човешко същество. Например някои от страдащите от ахондропластия са много по-интелигентни от средното ниво. Такива са фактите.

— Следователно говорим за синдрома на джуджето? — настоятелно пита свекърва ми и бърчи чело.

Пиаца премества химикалката, поставя я до бележника си и невъзмутимо отговаря:

— Може би ще има подобни белези. Както вече казах, патологичните форми от този тип, познати ни до момента, са предимно автозомни, във вашия случай не става въпрос за наследственост, а за генетична мутация, възникнала de novo, каквито се срещат често. Ако оцелее, не се знае нито колко ще живее, нито как, дали ще има увреждания на слуха, зрението или речта, дали ще има неврологични смущения. Можем само да предполагаме, не предсказваме бъдещето с кристална топка.

Кристална топка. Пословична метафора, заимствана от приказките, която звучи тъй непоносимо от устата на един специалист. Още по-непоносимо е, че говори в множествено число, сякаш неговата съпричастност ще се разсее веднага щом масивната врата на кабинета му се затвори зад нас. Вероятно и това поведение влиза в дългия му списък с правила, наложени от рутината. Свекърва ми разтегля устни в изкуствена усмивка и отново придобива восъчно изражение, нищо не може да я извади от равновесие.

Не е като мен, дето всеки момент ще се оставя да ме завлекат на дъното. За разлика от тях с доктор Пиаца, аз съм в непознати води, напълно загубила координати.

— И сега какво? — пита Пиетро, като издава паническия си страх.

В цялата ситуация има нещо неописуемо и неразбираемо, което му убягва. Аз също не съм способна да го разбера. Но се преструвам, че съм другаде. Погледът ми се е преместил от бенката на доктора върху сребърната рамка със снимката на трите му деца върху бюрото. Детайлите ме разсейват. Изследвам рисунъка по среброто, заоблените ъгли, велуреното гръбче и само така мога да понеса думите, които чувам. Това ме спасява.

— Ще направим отново ехография след две седмици — изрича той с неутрален тон, подсказващ „ще видим какво може да се направи“. — Да се надяваме, че ще има подобрение. Но държа да бъда ясен: ако тораксалната хипоплазия не се стабилизира, вероятността синът ви да оцелее след раждането е минимална.

Искам да си тръгна веднага. Мисля си за баба. Питам се дали не е късметлийка, че живее в измислен свой свят. Не знам какво да правя. Гади ми се, дясното ми слепоочие пулсира, страх ме е да не забележат, че вътрешно цялата се треса. Мисли, подканям се, разсъждавай. Хвани се за някоя идея и я развий. Спаси се.

Ето, сега съм герой на едно от получените писма, аз съм един от читателите си. Това не е моят живот, а една от безбройните трагични истории, разказвани ми през годините: Синът ми катастрофира с мотор… Лекарите казват, че може би никога повече няма да проходи. Много е тежко, не знам какво да правя… Изглежда, става въпрос за Алцхаймер. Говоря му, а той не отговаря. Дори не разпознава собствените си деца. Държавата още не му е отпуснала пенсия за инвалидност, а не извършват плащания със задна дата. Как да покрия всички разходи? Вие какво бихте направили на мое място?

Колко ли пъти съм се сблъсквала с подобни случаи от реалния живот на другите и все съм била в позицията на доктор Пиаца? Добре преценявах думите, като осъзнавах силата, с която влияят на отсрещния, аз също ги подбирах толкова предпазливо, както докторът използва термините от своята област. Исках да поразя с начетеност не толкова събеседника си, колкото широката аудитория и самата себе си. Проверявах пунктуацията, заменях думи, изглаждах фразите, докато не намирах подходящия отговор. Така че да звучи най-оригинално, завладяващо и блестящо. Сега знам, че няма отговор. Бих искала да съчиня най-правилното изречение и да го изпратя на себе си. Да му сложа всички точки и запетаи, може да му пъхна и някой цитат. Да придам смисъл на нещо, което не може да притежава смисъл. Но ето че в съзнанието ми се въртят само граматично неоформени мисли, откъслеци от логика, реликти от удавени думи.

— Не мога да ви препоръчам прекъсване на бременността — продължава доктор Пиаца, като скръства ръце пред гърдите си, многозначителен жест, с който демонстрира окончателното си становище. — Дори състоянието на плода да е такова, че той да не оцелее. В Италия законът позволява преждевременно прекъсване на бременността само до двайсет и третата седмица.

— Което ще рече? — пита Пиетро и ми стиска силно ръката.

— Ако влизахме в рамките на законовия срок, бих могъл да предложа предизвикано раждане. В двайсет и третата седмица и в това състояние плодът не би оцелял. Говорим за така наречения терапевтичен аборт, познат на специалистите като евгенически. Но във вашия случай сме просрочили позволените срокове.

Той все още използва формата „ние“. Сега говори за оцеляване, законност, срокове. Само че местоимението е грешно — в този кабинет няма „ние“. Или може би има, но това сме аз и Лоренцо.

— Обяснете ми по-добре — подканя го Пиетро. Той е блед, едва преглъща, нервно помръдва на стола, не е като майка си, която седи с изправен гръб и невъзмутимо изражение. — Значи, тези тежки заболявания, поразяващи човека и застрашаващи живота му, могат да бъдат открити само в напреднал стадий на бременността, когато не може да се направи аборт?

— Тук, в Италия, под прекъсване разбираме предизвикано раждане. Срокът за тази намеса е определен от положението на ембриона в утробата на майката и степента на неговата самостоятелност. Ембрион на двайсет и три или двайсет и четири седмици не може да оцелее извън матката и следователно е позволено да бъде изваден.

Докторът ни гледа и очаква някаква реакция. Но ние мълчим.

— Честно казано — продължава той, сякаш се чувства длъжен да уточни, — има случаи, при които зародишите са оцелявали, защото неонаталната медицина е напреднала, развива се с бързи темпове всяка година и по закон лекарят трябва да се възползва от всички налични средства, за да запази живота. Но нека бъдем наясно, че всеки ембрион, изваден с аборт, е обременен от сериозна патология, като добавим и всички съпътстващи усложнения от факта, че е бил изроден преди термина. Ето защо в парламента се обсъжда въпросът за ограничаването на срока за предизвикано раждане по медицински съображения до двайсет и втората седмица.

Изведнъж пред очите ми се появяват микроскопични деца, които са болни и са принудени да дойдат на белия свят по един жесток начин само за да умрат след първата глътка въздух. Или успяват да оцелеят след аборта, но растат изолирани в кувьози, чисти и строги пластмасови кореми, които ги приемат, вместо да бъдат изхвърлени.

— Ние сме в двайсет и деветата седмица — обобщава Пиетро и стиска ръката ми още по-силно. — Пред нас са два пълни месеца и отгоре. Но вие казвате, че синът ми няма да се справи, или доколкото съм запознат, ще има кратък и мъчителен живот, забавено ментално развитие или още по-лошо, интелектуален потенциал, който е много по-висок от средния?

— Така е.

— Тогава? — подскача Пиетро с очи, впити в доктора. Паниката му се превръща в изблик на гняв и дързост. Пуска ръката ми. Усещам как здравият му хват се оттегля пръст по пръст. Копчето се задейства и главоболието ми разцепва черепа на две. Полудявам. Изключвам се.

— Тогава — повтаря доктор Пиаца, повдигайки вежди — да бъде Божията воля.