Симона Спарако
Никой не знае за нас (46)

Форум розоваградина.com, 10 септември, 11:12

Утринна светлина:

Днес вече не гледам на вас от ръба над пропастта, с парализирани над клавиатурата ръце и неспособна да се обърна към вас с думи така, че да ме опознаете. Вие ме приехте в това кътче, пълно със съкращения като ТПБ^[1], ДПБ^[2], СА^[3], в този забравен и пренебрегван забулен ъгъл от света, и ми разказахте за болките си, за вашите кошмари, превърнати в реалност, подробно описвахте съботните си вечери, филмите, гледани в неделя следобед. Днес ми се струва, че мога да ви видя, да различа вашите истински лица. Зад всички аватари и смешни псевдоними прозират вашите сълзи, страхове, надежди. И срамът.

След дълго време отново отварям страницата на този форум, но усещането е същото: сякаш си потапям главата в аквариум. Но вече мога да дишам под вода, не се страхувам от тишината или от грохота, който могат да предизвикат думите ми. И дишам, както винаги, вдишвам изначалната амниотична течност, която ни заобикаля, а от останалия свят ни делят все същите дебели стъкла, закалени и нечупливи, но тъй прозрачни.

В края на живота си Франсис Скот Фицджералд пише: „Аз съм всичко, което съм направил, и всичко, което съм написал“. Аз също спадам към хората, за които писането е занаят, може би не притежавам завидната оригиналност и талант на Фицджералд, но често съм си позволявала да се меся в живота на другите и да раздавам правосъдие. Рубриката с читателски писма, която водех в списанието, беше като стая с множество врати, оставени отворени без свян. И аз влизах през тях като очакван гост също толкова безсрамно, но и някак натрапнически. Колко ли много хора, а не литературни герои, съм подложила на критика, отнесла съм се с тях несправедливо, грубо, подиграла съм им се или съм ги обидила. Но коя съм аз, че да знам всичко. Как бих могла да разбера желанието на една петдесетгодишна майка да има дете, изкуственото оплождане, хапчетата, приемани след интервенцията, и децата със синдром на Даун, които се раждат после. Какво знам аз за всички онези, които живеят в нашия свят, но не могат да минат по тротоара, защото пътят им е препречен от паркирана кола. За всички онези родители, които заспиват с трън в сърцето: какво ще се случи, когато нас ни няма? Кой ще го защитава? Какво ли знам аз за живота в самата мен.

Реших отново да вляза там, но този път да стъпвам на пръсти. Пръстите ми сега са свободни и бързо скачат по клавиатурата, а това отдавна не ми се беше случвало, но този път ще ви разкажат за мен. За неизползваната стая на сина ми, за обсебващия ме страх да я отворя и да преместя нещата му, макар още да бяха с опаковките и етикетите от магазина и никой не ги беше докосвал. Онези дни бяха като непрестанно люшкане между гнева и вината. Питах се как е възможно толкова много да желая някого, да го отглеждам в себе си и вместо да му дам светлината на деня, да оставя мрака да го погълне. Не можех да го приема.

Представях си погледа му върху мен и точно с този поглед най-напред успях да се помиря. Защото бях сигурна, че няма да е нужно да умее да говори, за да повтаря една-единствена дума: защо. И аз никога нямаше да мога да му отговоря.

Лоренцо беше първият ми важен избор. Той ме промени изцяло, но не се отричам от него. По-скоро имам нужда да пиша за това и да го разкажа на всеослушание. Да сваля невидимото було на мълчанието, което е покрило главите ни като със заклинание, за да мога отново да се погледна в огледалото и да отхвърля тежестта на вината, която носим на плещите си от хилядолетия, защото всички ние сме Еви, Медеи и Антигони, но само ние познаваме скритите вродени тайни на майчинството и усещаме най-дълбокия смисъл на своя избор. За да го сторя, трябва да започна на нова страница, да изплета нов текст, който бавно расте в мен и ме разгражда, както водата разтваря цимента, но паралелно с това ме дарява с прозрението, че никога досега не съм писала истински.

Вече съм готова. Готова съм за живота. Няма да го чакам сред завивките, със сведена глава и крака, опрени в таблата на леглото. Няма да претендирам, че животът е мое изконно право. Просто ще го живея. Ще живея своя живот, пълен и непредвидим, без да се питам дали някой ден от него ще може да се роди нов живот. Ще се грижа за него като за цвете, силно и устойчиво, без да знам дали е от онези видове, които дават плодове.

Напоследък често ми се случва да влизам в стаята на сина си. Сега тя е мой кабинет. Запазих всички негови вещи в един сандък на тавана. Понякога гледам бюрото с компютъра, белия диван, стените, боядисани в топъл пастелен цвят. В тази стая няма нищо детско, което да ми напомня за него, но все пак тя ще си остане завинаги стаята на Лоренцо. Не обещавам нищо. Не знам дали и кога детството ще смени цветовете по стените и по тях отново ще се появят мечета. Сега разбрах, че в това наше необяснимо пътуване няма нищо сигурно, можем само да продължим напред и винаги да намираме причина да вървим с гордо вдигната глава.

Всичко започва от майките. От онази далечна ласка, която ухае на мляко и грижа.

Сред ароматите на всички парфюми, с които се заливаше, майка ми не притежава свое ухание или поне аз не го разпознавам, защото откакто ме е родила, тя никога не ме е прегръщала. И все пак нейните очи винаги са били в моите, нежни и ужасяващи, каквито могат да бъдат само очите на една майка. Баба ми е на деветдесет и седем години и от доста време е погълната от безформен мрак, но в него живее нейната майка и тя, с изкривената си уста и странните си очи, които не са нито живи, нито мъртви, разговаря с нея с думи, понятни само на тях. Моят син никога не видя лицето ми и ако се беше родил, сигурно нямаше да ме разпознава. Моята милувка беше иглата, спряла сърцето му, а млякото ми тръгваше, когато чувах плача на чужди деца, но изтичаше напразно. Той започна живота си в мен и умря в мен.

Всичко започва от майките. И винаги се връщаме при майките, след като завършим пътя си.