Симона Спарако
Никой не знае за нас (43)

Остават няколко минути до четири. Пиетро трябва да се появи всеки момент. Отново съм насаме в нашето гнездо. Гледам затворената врата към стаята на сина ни, сякаш съм дрозд с борова игличка в човката. Единствената разлика е, че задачата ми свърши, очакването ми бе напразно.

 

 

Поемам си дълбоко дъх и отварям тази врата веднъж завинаги.

Стаята на Лоренцо.

 

 

Не знам какво очаквах или от какво се страхувах, но не се чувствам съсипана от видяното.

Зад прага има просто една празна стая, миришеща на боя и застоял въздух. Дупката на тавана си стои. Там трябваше да виси полилей с формата на облачета, но така и не го купихме. В дъното, до прозореца без пердета, шкафчето с Мечо Пух е толкова прашасало, че изглежда избеляло. Стените на синьо-бели ивици си стоят невъзмутимо, пресечени от тапетния фриз с нарисувани храбри пълчища от мечета. В чекмеджетата на гардероба още са подредени дрешките на Лоренцо, там са и всички подаръци, които получихме през последните месеци.

Това е стаята на детето, което не се роди, макар за кратко да ме направи майка завинаги.

На шкафчето за повиване намирам нещо, което преди не беше тук. Нещо, което с месеци е очаквало да вляза в тази стая. На плота е оставен фотоапаратът на Пиетро.

Включвам го, влизам в архива и първата снимка, която се появява, е на гробището в Уест Норууд. Общ изглед на грижливо поддържана английска градина. Би могла да е на къща или училище, ако тук-там не се забелязваха малки мраморни плочи. Продължавам бавно да сменям снимките. На една от тях се вижда как Пиетро носи в ръце белия ковчег на сина ми, докато влиза в църквата на гробището. На друга стои същият свещеник, който дойде на Бъдни вечер в родилната зала в клиниката в Лондон, за да го благослови. Ръцете му са сключени за молитва и гледа тъжно в обектива.

Лицето на Пиетро не присъства на нито една от снимките. Но усещам присъствието му по-силно от всякога.

Чак сега разбирам колко упорито ме е чакал. През цялото това време нито веднъж не помислих за него, за неговите рани, за болката му. Всеки път, когато се опитваше да говори за това, аз избягвах темата. Но той не настояваше. Не ме упрекваше, не протестираше, само чакаше да бъда готова.

Отново гледам белия ковчег и усещам как сълзите се търкалят по бузите ми. За първи път, откакто го заченах, усещам, че най-накрая мога да го видя. Лоренцо, моя син.

Той не е онова хубаво русо момченце, което изпълваше сънищата ми на бъдеща майка, нито малкото същество, увредено и страдащо, в което вероятно щеше да се превърне. Той е светло петно. Виждам само силуета му, заобиколен от златен ореол. Земен и небесен зародиш, излъчващ спокойна постоянна светлина. И не е в тази стая, но също така не витае около мен като безплътен дух, който очаква да се прероди според убежденията на Винклер. Той е там, в двора на английското гробище, и в същото време е вътре в мен.

Досега не бях осъзнала, че всичко е толкова просто, нито го бях приемала като факт. Но вече знам. Знам също, че скоро ще започна да го търся в светлините на нощта, във внезапния порив на вятъра, в самотата на спомените, в свежестта на пролетните залези.

Но най-вече знам, че в някой не толкова далечен ден ще се науча да се убеждавам в очевидното.

 

 

Някъде в къщата мобилният ми звъни. Този звук ме изтръгва от вцепенението, разтърсва ме. Тичам към хола да го намеря, трескаво разхвърлям възглавниците по дивана. Все още съм зашеметена, чувствам се като в просъница. Когато го намирам, вече е твърде късно: изпуснала съм обаждане от Пиетро.

Оставил ми е съобщение на гласовата поща: „Исках да мина да те видя, но закъснях, рискувам да изпусна самолета. Ще ти се обадя, като кацнем, при теб ще бъде сутрин. Извини ме, но ми пада батерията… чуваш ли? Чао.“

Това е неговият глас. Познатият тембър, типичните за него паузи. Но мислите му вече са другаде. Точно сега, когато исках да го прегърна и да го притисна към себе си с цялото си тяло. Точно сега, когато толкова имам нужда от него.

Отпускам се безсилно на дивана, а ръцете ми тежат, като че са от камък. Краката си обаче усещам гумени.

Точно сега. Точно сега, когато ми се струва, че отварям очи, след като дълго съм се взирала в мрака.

Очертанията и сенките от заобикалящата ме действителност отново са на фокус и добиват плътност. Виждам жестове, които преди се разтваряха в ежедневието: начина, по който напоследък Пиетро всяка сутрин разбъркваше захарта в кафето си, сякаш в чашата му има пясък; или как си стягаше възела, докато гледаше през прозореца изгряващото слънце и пристягаше вратовръзката, сякаш му идеше да се удуши с нея. Чак сега успях да прозра неговото отчаяние и безсилие, които се подаваха зад всички тези почти незабележими жестове.

Може би не е прекалено късно.

Ако изляза веднага, може да успея да го хвана.

Намъквам си обувките, грабвам чантата и ключовете. Блъскам вратата зад себе си.

Асансьорът е зает, но аз продължавам да натискам копчето, макар че това едва ли ще го извика по-бързо. Накрая вратата се отмества и в кабината виждам не друг, а Пиетро. Лицето му изглежда помръкнало и уморено, сакото му е измачкано, косата му е разрошена. До него е куфарът на колелца.

Сигурно е забелязал промяната в мен, защото изведнъж лицето му се разтваря като цвете, сложено във вода.

— Да ми кажеш довиждане ли дойде?

— Не. Не мога да замина.

Аз едновременно плача и се смея. Той забелязва, че държа в ръце фотоапарата му. Не се ядосва на сълзите ми, защото разбира, че вкусът им е различен отпреди.

Вратата на асансьора започва да се затваря, но краката ни я пресрещат и й пречат.

Потъвам в прегръдката му като във водовъртеж, като се опитвам да го следвам.

Няма нужда да си казваме нищо.

Все още сме ние. Парчета от мозайка, които не си пасват съвсем, но по някакъв начин успяват да пресъздадат картината перфектно. Готови сме да се предадем пред очевидното. Пред факта, че дори толкова различни, нашите кожи си принадлежат така, сякаш в някой друг живот са били неделима част от едно тяло. Както и косите, слюнката, кръвта, костите.

Пиетро ме гледа. Сега се смее. Хваща дръжката на куфара и казва:

— Да си вървим у дома.