Симона Спарако
Никой не знае за нас (42)

Форум розоваградина.com, 25 април, 17:11

Клелия:

Здравейте, момичета, нова съм в този форум, писах тук преди няколко месеца, после се отдръпнах. Точно преди година на този ден бях на кръстопът. Помня болката и страданието, които изпитвах тогава — те блокират дишането и образуват топка в стомаха, която тежи все по-непоносимо. Помня сълзите, изплакани в самота. После дойде изборът. Избор, подсказан ми от сърцето…

Тук съм, за да ви прегърна. Де да можех да ви прегърна една по една. Цяла година тихичко четях вашите постове и всяка от историите ви ме върна към моментите, които самата аз изживях, докато чаках… Моят избор беше различен от вашия, но това не ме прави по-добра. Аз съм ЕДНА ОТ ВАС. Никой няма правото да съди другите или да поставя себе си на пиедестал. Просто сърцето ме заведе в друга посока.

Моето специално момиченце, с пухкаво лице и прекалено окръглени очи, които приличат на очите на всички специални деца, всеки ден ме учи на нещо. Но също така всеки ден ми причинява болка, защото е трудно да понесеш мисълта, че колкото повече расте, толкова повече ще се влошава.

Като малка не съм си представяла бъдещето по този начин…

Нито съм си представяла дъщеря си такава. Но пътят на живота невинаги следва въображението. Майка ми е била многообещаваща тенисистка, но моето раждане я е накарало да се откаже от бляскава спортна кариера. По-голямата ми сестра трябваше да завърши гимназия и после да следва в университет, но днес е безработна майка и й се налага да чете книги, за да е в крак с времето. Ние сме бледи копия на нереализираните мечти на родителите си, а ето че сме станали майки. Без да сме получили инструкции за употреба, нито рецепти за отглеждане. Последвали сме инстинкта си, поне сме опитали. Любовта невинаги е следствие от желание. Има хора, чиито съдби цял живот остават отчаяно свързани с тези на родителите им, само така те могат да преодоляват страховете си, враждебността и предразсъдъците на околните. Като оставим настрана въпроса дали са били планирани или желани, те са способни да задължат родителя да признае съществуването им и неистово да изискват обичта му. Така беше и с дъщеря ми, която първо пожела да живее, после претендираше за грижите и вниманието ми и накрая обсеби любовта ми.

Понякога се оглеждам и осъзнавам, че можеше да не съществувам на този свят, гледам и нея, тя е още толкова малка, а имаше риск въобще да не се появи, къпя я и я слагам на леглото да я подсуша, допирам лицето си до мекото коремче и вдишвам аромата й. В тези моменти разбирам, че нищо не би могло да ме направи по-щастлива. Тя ухае толкова хубаво.

Вярно е, че хвана живота ми и го промени до неузнаваемост, направи го тъй различен от желаното, но този аромат притежава силата да ме накара да забравя, да повярвам, че съм постъпила правилно. Да се почувствам специална. Като нея.

Все пак никога няма да забравя онези мъчителни дни, каквито сте преживели и вие. Всяка дума, използвана за описанието им, ми къса сърцето, защото съм живяла с очакването и усещането ми е до болка познато. Не знам дали ще пиша отново тук или това ще бъде последното ми послание. Засега искам да ви пожелая от все сърце: бързо върнете усмивките на лицата си! Бъдете силни! Прегръщам ви.