Симона Спарако
Никой не знае за нас (34)

Започна да се стопля. Тази година горещините настъпиха по-рано и ни изненадаха като приливна вълна.

Неделя е. Опасен ден, който се ниже мудно. С Пиетро гледаме телевизия. Преди рекламите вървеше научнопопулярен филм. Ако не греша, разказваше за ритуалното ухажване на някакъв бозайник, но не помня кой точно. Доколкото си спомням, обясняваха причините, подтикващи женската да избере един определен индивид сред много мъжки. Освен нуждата от защита, съществува също инстинктът за запазване и подобряване на вида. Затова женските обикновено избират онзи, който изглежда най-здрав и генетично обещаващ. В момента върви реклама на бебешко пюре и едно русо дете се смее от екрана. Виждам деца навсякъде. И всичките ми изглеждат толкова красиви. Тъй непоносимо красиви и здрави.

Имам нужда от душ.

В банята виждам нов календар, окачен на стената.

Той е от същата серия като стария: по страниците са изобразени акварелни пейзажи в традиционен провансалски стил. Предния го купихме от един антиквар в Оранж^[1]. Чудя се как ли Пиетро се е сдобил с този.

Отворен е на месец март. Ако човек се вгледа внимателно, може да забележи малки знаци, отбелязани с молив. Вземам календара и го разлиствам, като се опитвам да разбера написаното. Това са звездички, сложени на определени дати, подбрани без видима причина.

Усещам погледа на Пиетро, който минава през вратата и се спира върху мен. Чука и пита:

— Там ли си?

Отговарям с да. Но гласът ми е приглушен, сякаш идва от дъното на кладенец.

Бих могла да отворя и да му благодаря за неочаквания подарък, да го попитам какви са тези звездички, но не го правя. Виждам как с всеки изминал ден магията между нас изчезва. Насилвам се да вярвам, че тя още съществува, докато сякаш присъствам на сърцераздирателна сцена: виждам как Пиетро се е навел над любовта ни като над бездушно тяло и се опитва да го съживи. Единственото, за което се моля, е да не се предаде.

— Отивам да се поразходя. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Не.

Усещам колебанието му, може би иска да влезе и да ме нашамароса. После чувам стъпките му по коридора. Затръшва гневно входната врата. Държа календара в ръце, въртя го напред-назад, докато накрая не забелязвам един надпис на задната корица. Нещо като кратка бележка под линия, чиято функция е да разкрие значението на звездичките.

Там пише: „Всеки път, когато на устните ти се появи усмивка“.