Симона Спарако
Никой не знае за нас (3)

Лоренцо се появи в една юнска сутрин, когато, след петгодишни напразни опити, Пиетро беше решил да не го чака повече.

Бях се събудила рязко, принудена от някаква вътрешна необходимост, направо насила изблъскала съня. Докато бавно се връщах в реалността, за частица от секундата си забравих името. Не бях на трийсет и пет и животът ми беше като чиста страница. В компютъра ми нямаше статии за писане, нито читатели на рубриката ми, на които да трябва да отговарям. Нямаше я купчината глоби и писма от данъчните до входната врата, нито списъка с покупки, нито дрехите за химическото, нито тенджерите в кухненската мивка, преливащи от сапунена вода. Нямаше я къдравата ми коса, нямаше ги вечно подпухналите ми очи. И в този кратък безсъзнателен миг аз не бях ничия дъщеря.

После се обърнах към нощното шкафче.

Първото, което успях да фокусирам до електронния будилник, беше тестът за овулация. Бях го забравила там предната вечер и щом го видях, сякаш някой ме шамароса. Веднага си спомних коя съм и къде се намирам.

Бях в спалнята, и то в най-подходящите за зачеване дни от месеца.

 

 

Огледах набързо стаята, за да намеря онова, от което спешно се нуждаех. Погледът ми прелетя по измачканите чаршафи, по сивите стени, мина през стола, затрупан с дрехи, през купчините книги върху раклата и поставката на телевизора, докато сред всички тези неясни предмети не забелязах търсения от мен обект. Стоеше прав, обърнат към огледалото на гардероба, и воюваше с една вратовръзка.

Устните му бяха извити в гримаса, а кестенявата му коса се спускаше върху челото му. Погледнах го със смесени чувства: розова плът, преливаща от нежност и съпричастност, скрити под непробиваемата черупка на дисциплина и упорство.

После разтърках очи, отместих пухената завивка и потръпнах при контакта си с външния свят. Бях готова. Макар сексът рано сутрин никога да не ми е харесвал, се протегнах към Пиетро, хванах го за сакото и го бутнах да седне на леглото.

— Ще си изпусна полета — опита се да протестира той, но съпротивата му беше пасивна и само за момент успя да запази равновесие на мокета.

— Ако побързаме, ще го хванеш — убедих го и с решително движение го придърпах към себе си.

— Внимавай със сакото…

Остави ме да го увлека, както всеки път, обърна се и се нахвърли върху мен. Водех го към себе си и го търсех с устни. Нашите целувки бяха станали като игра на котка и мишка: езикът ми събуждаше неговия, изваждаше го от инертното състояние и го принуждаваше да отвръща повече от възпитание, отколкото от страст. Знаех за какво си мислеше. Онзи заоблен дълъг предмет от бяла и виолетова пластмаса, оставен на нощното шкафче, диктуваше сексуалния ни живот, заповядваше ни кога да изпитваме оргазъм. Бих искала да го убедя, че това не е вярно, но беше прав. Правех го заради теста за овулация. Иначе бих се сгушила под завивките и отново бих заспала. Освен това будилникът ми тепърва щеше да звъни.

Веднага щом проникна в мен и започна да се движи, се опитах да задържа с очи погледа му. Но Пиетро вече беше другаде: мислеше, че ще трябва отново да си вземе душ, да смени смачканите си дрехи и че накрая самолетът сигурно ще излети без него.

 

 

Никой не би заложил на нас. Журналистка на свободна практика и син на индустриалец. Срещнахме се благодарение на работата ми и вече шест години живеем заедно. Заслугата е на моя директор: изпрати ме да взема интервю от класическия пример за татково синче, а после оряза половината от статията, защото била политически некоректна. Започнахме да се срещаме, след като Пиетро се обади в редакцията. Покани ме на вечеря, беше любопитен да прочете пълната версия на моята статия. А аз приех поканата му от желание открито да изразя мнението си. Прочетох му своя вариант на чаша каберне, като нарочно подчертавах най-неприятните пасажи. Търсех сблъсък. Една връзка може да започне и така. С наточен между зъбите нож и желанието някой да го издърпа, за да те целуне.

Влюбихме се мигновено, но това въобще не ни изненада. Бяхме две крайности, които се докосват. Пиетро е със силна воля, много прагматичен и въпреки външния си вид е честен по един направо детски начин, освен това е романтик и идеалист. Като си мисля за него, прилагателните се навързват в логична и изчерпателна последователност. Обаче, когато се налага да говоря за себе си, несъответствието лъсва пред очите ми. Не мога да се разпозная в нито едно определение. Усещам се нестабилна, винаги на ръба да се разлея, като буйна река, разпадаща се на хиляди поточета. Възприемах другите като природни бедствия: те предизвикваха раздвижване на пластовете, малки земни трусове, водовъртежи, способни да ме засмучат. Пиетро беше първият, който промени това. Построи бентове и даде посока на движението ми. Той ме накара да се почувствам твърда: даде ми граници, в които придобих форма.

 

 

Няколко минути по-късно се обърнах, като вдигнах крака и ги опрях в таблата на леглото, за да улесня „пътя на живота“, както бях прочела в някакъв интернет форум. Пиетро ме гледаше от неговата страна на спалнята като човек, зашеметен от съня. Обърнах се към него с дежурната лицемерна усмивка, но той не ми отвърна със същото. Смутен, само въздъхна, после стана и отиде в банята.

Бях прекалено заета, за да се тревожа. Съзнателно подтиквах яйцеклетките си да бъдат любезни и гостоприемни. Така поощрявах живота.

Чух как в банята потече вода от душа. Представих си как тялото на Пиетро се разтваря като ефервесцентна таблетка под водната струя и изтича заедно с пяната през сифона на канала. Изведнъж се почувствах уязвима. Нещо бе успяло да премине през черупката и се забиваше в плътта.

Заклех се пред себе си, че го правя за последен път и от следващия ден ще заживеем нормално.

И точно в онзи момент — сега вече знам със сигурност — заченах сина ни.