Симона Спарако
Никой не знае за нас (26)

Във форума жените по принцип често се оплакват от мъжете, от спътниците в живота, които не ги разбират. Пиетро отива да се гмурка, а аз се измъквам с извинението, че ще ходя на рейки, и си оставам в стаята. Не отивам при Винклер, влизам в интернет и започвам да чета мненията в блога.

Жена с псевдоним Сирена признава, че се чувства като извънземна, сякаш говори на друг език. Вече не разбира приятеля си. Той я ядосва и когато тя плаче, я имитира или я обвинява, че преувеличава. От месеци не спят заедно. Марика81 я успокоява, че тя е чакала цели шест месеца и в началото й се е наложило даже „да се оставя да я насилват“. Боляло я е и не е могла да се къпе. Използвала е лубрикант, предписан от гинеколожката. Дори са ходили на консултация при психолог.

„Със или без помощта на психолог се иска време“ пише Лулуотчаяние. Освен това, след всички разходи по домакинството, „ни липсва само психолог, дето взема по сто евро на сеанс! Защото държавата не плаща за екстри… И таз добра!“ Ако ходи на психолог, родителите й ще сметнат, че се е побъркала и се нуждае от клинично лечение.

Лулуотчаяние и Марика81 са се запознали извън форума и са се сприятелили. Лулуотчаяние уведомява виртуалните си приятелки, че в неделя ще сготви кускус за вечеря и би желала да й отидат на гости. Няколко й отговарят. Има и такива, които са готови да й гостуват.

 

 

На следващия ден по алеята край хотела разпознавам пурпурното сари на доктор Винклер. Невъзможно е да сменя посоката, освен ако не се върна. Срещаме се по средата.

— Добър ден, Луче — поздравява ме вежливо.

— Добър ден.

— Вчера не дойдохте на рейки.

— Съжалявам — оправдавам се аз. — Бяхме заети през целия ден.

— Срещнах мъжа ви, той спомена ли ви?

Кимам.

— Разбирам смущението ви, но имате пълната ми подкрепа.

Сините му очи ровят в мен. Сякаш търсят нещо. По-скоро потвърждение, защото погледът му е на човек, който няма нужда от отговори. Благодаря му. После се опитвам да тръгна към плажа, но Винклер няма намерение да ме пуска:

— Онзи ден по време на сеанса усетих нечие присъствие.

След като е разбрал, че не съм ненормална майка, ще ми пробута мистика, за да ме утеши. Усещам, че с това само ще ме раздразни.

— Неслучайно сте дошли тъкмо тук, в Тайланд, в сърцето на будизма. Целта на нашите пътувания никога не е произволна, винаги има причина за заминаването.

— Пиетро избра да дойдем в Тайланд — обяснявам. — Аз дори не съм вярваща.

Вече усещам известно любопитство накъде ще тръгне разговорът.

— Не е необходимо някой да е вярващ, за да знае, че прераждането е в основата на будистката религия.

Съгласявам се с кимане, но този път правя и малък жест на нетърпение.

— Според вярванията на будистите — продължава Винклер — душата на зародиша след аборта също има право на реинкарнация. Но може да стане така, че да не се прероди веднага и да остане известно време около майката, в очакване да се върне на света чрез нова бременност.

Очаквах нещо подобно, но все пак успя да ме смути.

— Наистина трябва да вървя, Пиетро ме чака.

— Не исках да ви тревожа — добавя той, като ми прави място да мина. — Мислех, че е добре за вас да знаете, че Лоренцо… нали така беше името на детето? още не е оставил душата ви. Той още е с вас.

Лудост. Истинска лудост. Не си заслужава да стоя и да го слушам. Този път съм категорична:

— Трябва да вървя. Довиждане, доктор Винклер.

С бързи стъпки се отправям към плажа.

 

 

Единственото, в което съм наистина сигурна, щом мисля за сина си, е колко ми липсва неговата плът. Давам си сметка за това, когато виждам малки деца. Най-вече крачетата, закръглените пръстчета и бедра. Веднага се сещам за кривите крака на Лоренцо. Усещам остра болка в гърдите. Това няма нищо общо с душата. Става въпрос за чисто плътско желание да го прегърна.