Симона Спарако
Никой не знае за нас (21)

Във всяко дете инвалид, което срещам, виждам Лоренцо.

Съчувствам на търпението и болката на родителите, хванали го за ръка, и свеждам поглед, обзета от смътното чувство на срам, че по някакъв начин съм избегнала подобна съдба. Аз трябваше да бъда на тяхното място, а не тук, в задънената улица.

Някои хора казват „Можеше да стане много по-лошо“. Разбирам какво намекват. Намекват за Пиетро и мен, хванали Лоренцо за ръка, откъснати от света и водещи ежедневна битка с обществото. И въпреки това все още не успявам да си представя, че това е най-лошото, което би могло да ни се случи. Една част от мен продължава да се измъчва от множество ако и но.

Открих нова документална поредица със заглавие Му shocking story^[1]. Шокиращи истории на хора, живеещи в крайно неприятни условия поради рядко заболяване или инвалидност. Преди не им обръщах внимание, а днес ми се струва, че навсякъде забелязвам страдалци. При всички случаи участието им в подобни телевизионни предавания ме кара да предположа, че те имат отчайваща нужда да бъдат забелязвани. Показват ни съществуването им на границите на възможното, но сякаш са в музейна витрина и животът им е изложен на критичния поглед на чужди хора. Всяка разказана история за нечия тежка участ ме тревожи и в същото време ме утешава. Как бих могла да пожелая за сина си живот под прожекторите на телевизионно предаване?

Имаше едно момиче, засегнато от рядка форма на синдрома на джуджето, което беше позволило на телевизионните камери да проследят дните й на родилка. Хромозомната аномалия й налагаше доста ограничения, тя бе прикована към инвалидна количка и имаше много здравословни проблеми. Но това не й беше попречило да си намери мъж, висок метър и деветдесет, готов да я обича и да я дари с дете. Вероятността детето да се роди със същото заболяване беше петдесет на петдесет, но тя беше решила да предизвика съдбата. Искаше да има деца. Казваше, че единственото й желание е да бъде майка като всички останали. Но мъжът й я носеше на ръце, както би носил момиченце. А сега в семейството им имаше и новородено. Едно невероятно малко момиченце, което в същото време бе прекалено голямо, защото майката не можеше да се грижи за него, без да рискува да го изпусне. Над главите им висеше огромна въпросителна: какво ли ще е бъдещето на това новородено? Дали ще има същото желание за живот като майка си? „Най-малката майка в света“, както наричаха жената, се смееше пред камерите и се пързаляше по пода в опити да хвърли топка за боулинг в коридора. След поредния неуспешен опит тя не се предаде, а с нечовешко усилие най-накрая успя да събори няколко кегли. Бях впечатлена от енергията, с която заявяваше, че е като всички останали, както и от думите й, че предпочита да не се среща с други хора джуджета, защото това я карало да се чувства неудобно. Мисля си, макар че никога няма да го изрека на глас, че изборът на тази жена е плод на чист егоизъм. Може би я подлагам на дискриминация, но когато става дума за инвалиди, съм склонна да им приписвам смекчаващи вината обстоятелства, защото те имат живот, сходен на този на праведниците. Но може и да греша. Точно тук е тънката граница между етиката и природата, в действията по инстинкт, останали ни от предците.

Пиетро се дразни, когато гледам такива предавания. Обвинява ме в мазохизъм, казва, че не вярвам в живота.

— Луче, това не е истинският живот. Това е само едно изключение — казва.

— Значи и ние сме изключение — отговарям аз. — Едно шокиращо изключение.

Докъде стигнахме? Превърнали сме се в затворници в тази голяма празна къща, на която сякаш някой ураган току-що е изтръгнал покрива. Приятелите, роднините, познатите и случайните минувачи оглеждат руините и съчувствието в погледите им изгаря и двама ни. Обезобразява ни. Вече не сме себе си, сега сме двойка в криза.

Или само аз съм в криза, защото не съм способна да се откъсна от мъката си. Пиетро я изживя по свой начин и си проправи път сред останките. Всяка сутрин пие кафе и си стяга възела на вратовръзката. Върна се на работа още на 7 януари, дори отново се занимава с фотография. Носи тежестта от загубата на Лоренцо на плещите си, движен от чувство за дълг и уважение, както би направил с тялото на някой загинал край него войник. Когато сутрин излиза с куфарчето си, ми прилича на един от героите в края на дълъг приключенски филм, минал през изпитания, но останал непоколебим, сигурен, че е изпълнил дълга си, загърбвайки двучасовата касапница и преследвания. В тези моменти му завиждам, защото е останал незасегнат от бедствието, но не проумявам как е възможно.

Аз се залавям за предметите: чистя мебелите, разтребвам масата, оправям чаршафите. Минавам с парцала пода на кухнята, изстисквам го жестоко и го хвърлям ядно на земята. Бих могла да зарежа всичко и да извикам домашната помощница, но трябва да се занимавам с нещо. Това е начин да заглуша мислите, да ги накарам да млъкнат.

Ако работех на трудов договор, дори нямаше да мога да си взема отпуск по майчинство. Сигурно щяха да ми позволят някой и друг ден болнични, защото тялото ми е уморено, наскоро е родило и костите му още се наместват. Хормоналните жлези постоянно секретират и се чувствам така, сякаш скоростното влакче ме подмята нагоре-надолу. На няколко пъти ми звъняха от редакцията. Би трябвало да се стегна и да продължа да им сътруднича, ако не искам да си загубя мястото и да превърна в пепел всичко, което градих с толкова труд. Но сега повече от всичко на света ми се струва непосилно да пиша. Гледам света през прозореца и виждам един забързан мравуняк, който не осъзнава, че всеки момент може да се появи градинарят и да вдигне всичко във въздуха.

Да пиша, да отговарям на писмата, които получавам, ми се струва лишено от смисъл. Гласът ми се наслагва върху хилядите други гласове и се получава непоносим тътен. Изведнъж се връщам назад, припомням си отново всички истории, които съм получила, и ми се струва, че никога досега не съм успяла да дам дори един смислен отговор на читателите си. Писала съм празни приказки.