Симона Спарако
Никой не знае за нас (16)

Ориенталските черти на доктор Уилсън му придават младежки вид, но той е светило в областта и сигурно е минал шейсетте. Косата му е гъста, прошарена и грижливо сресана. Кожата му е гладка и опъната, сякаш в източните части на планетата гените не се съобразяват особено с хода на времето.

Той внимателно изследва здравния ми картон. После дълго ме преглежда в кабинета си без прозорци в англосаксонската болница, видимо екипирана с най-модерната диагностична апаратура. Поне ако съдим по големината на екрана на ехографа и яснотата на детайлите, предавани в контрастна картина.

Въпреки азиатския си произход и обучението си в различни части на света, Уилсън, който е съчетал древното знание и модерната медицина, също не разполага с кристално кълбо, за да се прави на ясновидец. Той се придържа към онова, което вижда. Всичко е въпрос на милиметри. Така че развитието на събитията остава непредвидимо. Наблюдавам всяко негово колебание, почесването на брадичката, докато изучава образа на сина ми на монитора, сякаш попаднал някъде извън мен, а не скрит точно под сърцето ми. Той все още е под опънатата ми кожа и прозрачния гел, който позволява на сондата достъп до корема ми.

Докторът леко ме удря под пъпа и Лоренцо реагира, раздвижва се, рита, като дава възможност на сондата да го улови в по-прецизен кадър. Махнал е ръчичките от устата си и сега успявам ясно да различа лицето му. Изглежда толкова спокоен и безстрашен. Плува в амниотичната течност, полюлявана от дишането ми, и може би е убеден, че границите на света се свеждат до стените на матката ми. Те са меки, топли и солидни. Не е като мишле в клетка, той е просто едно бебе.

Сега си давам сметка колко глупава е била мисълта, че доктор Уилсън ще погледне данните от изследванията и ще опровергае мнението на всички останали лекари. Да долетим чак дотук, за да научим облекчени и възмутени, че става въпрос за банален случай на забавяне растежа на плода или нещо подобно. Нещо, което е поправимо. Но дори и вездесъщият Уилсън не може да постави диагноза. Профилът на торакса на Лоренцо го кара да се задълбочи в търсене на проблема. И той свиква в кабинета си други трима свои колеги светила на консилиум.

Те влизат един след друг. Първо идват двама мъже — единият е нисък и набит, другият кльощав. След тях пристига негърка на около четирийсет години. Всички носят бели престилки. Не губят време в любезности, нареждат се в полукръг пред монитора. Анализират образа, сочат с пръст някои области, разговарят. И те се спират на същите части от костната система, които преди това озадачиха Уилсън. Това са микроскопични детайли, които ми изглеждат съвсем нормални. Костите на Лоренцо. Къси и тънки скелетни костици, каквито има всяко новородено, но точно в тази разлика от няколко милиметра се крие неговата — и нашата — съдба.

 

 

След подробното обсъждане с колегите накрая доктор Уилсън взема думата. Той говори с подчертан британски акцент, гълта гласните и не разбирам какво казва. Говоря английски от доста време, но в момента съм глухоняма. Уилсън и колегите му ми приличат на чудати и изкривени фигури, които са непонятни за мен, също като фантастичните герои на Луис Карол — Чеширския котарак, Белия заек, Гъсеницата, Царицата на сърцата. А аз съм Алиса в страната на ужасите.

Монотонният глас на медицинското светило ме кара да настръхна. Както и безизразните и студени очи на колегите му.

— Скъпа? — вика ме Пиетро. Той е разбрал, че всеки момент ще припадна. — Разбра ли какво каза докторът?

Клатя глава отрицателно.

Пиетро се обръща към Уилсън:

— Is it letal?

— Could be.^[1]

Отново това „възможно е“ и липсата на сигурност. Имаме нужда от отговор, но никой не се осмелява да ни го даде. Може би съществува някакъв интервал на грешката и рискът от изказването на категорично мнение е прекалено голям.

Пиетро се смалява неузнаваемо пред доктора и сякаш е мобилизирал цялата си енергия. Чувам ги да говорят за дисплазия на скелета. Уилсън се съгласява, но поведението му е като на Гъсеницата: не изключва възможността Лоренцо да умре от задушаване по време на раждането, нито смята, че ще доживее юношеска възраст. Единственият несъмнен и твърдо установен факт е, че тораксът му притиска сърцето и белите дробове и дори състоянието му да не се влоши, съществуването му ще бъде мъчително. Пиетро ми превежда, повтаря на няколко пъти думата болка на английски, докато накрая не задава въпроса си директно, както му е присъщо в решителни моменти. Иска да знае дали има изход от ситуацията. Дали имаме време да прекъснем бременността и да спестим на Лоренцо каквото и да било страдание. Уилсън разменя погледи с колегите си и стигат до единодушно решение. Предупреждават ни, че операцията ще бъде много скъпа. Пиетро клати глава и заявява, че това няма значение, може да си позволи да похарчи огромна сума. Докторите, изглежда, се колебаят. След два дни е Коледа и ни съветват да действаме незабавно, раждането да се предизвика преди празниците. Пиетро се обръща към мен.

— Разбра ли? Съгласиха се на прекъсване — ми казва с видимо облекчение. — За доброто на детето ни съветват да го направим сега.

После пак продължава на италиански:

— Не беше толкова лесно да се съгласят, Луче. Сега остава ти да дадеш съгласието си.

Журналистът в мен регистрира факта. Тук не е като в Италия, английският закон не слага ограничения пред бременните за времето на аборта и поставя на първо място майката, щом става въпрос за сложни и нелечими случаи. Това трае само миг, после мозъкът ми изпада в ступор. Около мен стъклените шкафове са пълни с лекарства и хирургически инструменти. Науката ме предава, изоставя ме. Очакват моя отговор, но не знам дали съм в състояние да понеса подобна тежест. Тежестта на разума. Който ми казва, че моят син е прекалено слаб, за да живее, но и прекалено силен, за да умре. Той отново рита, може би раздразнен от прегледа, на който беше подложен, но никой, освен мен не може да го усети.

Излез, Лоренцо. Моля те, докажи ми, че тези учени грешат, че самата им наука е погрешна. Че ти ще се справиш със смъртта, с болката. Че ще се научиш да обичаш, ще пораснеш. Може да станеш математически гений или философ, или ненадминат художник. Заедно ще се борим с предразсъдъците, с противниците. Ще се постараем в името на един по-добър свят.

Търся Пиетро. Моля го с поглед, умолявам го. Но Пиетро е непреклонен, дори ме упреква:

— Ако видят, че се колебаеш, ще ни отпратят у дома, Луче. Както каза Марина, нямаме много време.

Излез, Лоренцо. Появи се на бял свят сега. Покажи ми, че всичко това има смисъл, че не си дошъл в мен поради грешка или заради вина, която трябва да изкупвам, че не си моята присъда.

 

 

Отново поглеждам към Пиетро. Лицето му е набраздено от вълнение и тревога. И неговите очи говорят. Казват ми, че не страдат от късогледство като мен, защото, за разлика от моите, успяват да забележат болката още на хоризонта, виждат прииждаща река от страдание, която не може да бъде спряна. Тъпа болка в костите, която те кара да проклинаш деня, в който си роден. Сега Пиетро ме моли, без да отваря уста. Той ми казва, че животът невинаги е дар, нито пък е дълг. Щом в този момент сме тук, значи ни е предоставен избор. Това също е вид дар, така е. Колкото и абсурдно да изглежда, смъртта без агония е дар. Да оставим сина ни да заспи, без да е видял друг свят, освен онзи в мен.

— Your decision?^[2] — ме пита Уилсън.

Още чакат. Но той пита грешния човек. Пиетро е взел решение, но не и аз. Никога не съм притежавала неговото хладнокръвие.

Преди го намирах за привлекателно. Имах му доверие, държах се точно като момиченце, расло без баща. Като започнем от най-баналните неща, като избора на подаръци или ресторант за вечеря, и стигнем до финансовите въпроси, Пиетро никога не се колебае, винаги знае какво иска и как да се държи в дадена ситуация. Аз обаче съм като елемента силиций, това ми го каза консултантката по хомеопатия, нуждая се от подкрепа, не мога да се справям сама с предизвикателствата. За първи път обаче неговата решителност е преграда за мен, като срутване на пътя, по който имам още да вървя. Може би е предупреждение за пукнатина, която накрая ще ни погуби. Но с какво би ми помогнала дори най-малката проява на съмнение от негова страна? Или ще трябва да се разпънем на кръст тук, в този момент, и още веднъж да оставим случайността да реши вместо нас? Но ако го направим, нали ще лишим сина си от неговото право? Правото му да опита да се пребори за оцеляването си.

Ето го отговора. Намирам го случайно в последната дума, внезапно проблеснала в главата ми като проява на божия промисъл. Животът е дар, но можем ли да кажем същото за оцеляването?

Един ден може би отново ще се сетя за безмилостната трезвост в разсъжденията на Пиетро, за нетърпението му да стигнем до края. И може би ще му бъда благодарна, че за пореден път беше мой компас и водач, за това, че ми даде кураж да произнеса бавно думите I agree^[3]. Но в момента, в който го казвам, го мразя от дъното на душата си.

Точно ти. Точно аз. Точно ние.

 

 

Следваме Уилсън по друг коридор с цинкови стени и пресичаме друга чакалня, където бременни жени седят по диваните и убиват времето. Усещам се безплътна, сякаш се нося по някоя от легендарните реки, разделящи живите от мъртвите, сякаш съм попаднала на място, където само хора в състояние на духа като моето могат да ме забележат. Една от жените привлича вниманието ми. Има зелени очи и руса коса, хваната на размъкната опашка. Коремът й е по-малък от моя. Има нещо особено в начина, по който държи ръцете си далече от корема, събрани на коленете, в изражението й и ъгълчетата на устните й. Нещо, което е трудно да се изрази с думи. Само тя ме вижда. И изведнъж нашите болки се разпознават.

Аз също престанах да галя корема си. Принудена съм предварително да поема по трудния път на намиране на оправдание. Съзнанието ми се опитва да заповяда на тялото ми да действа като при аварийна ситуация. Същото се случва в нейното съзнание, както и в главите на останалите жени, дошли тук да направят аборт. Досега сме ги хранели и пазели, за да растат. Сега предстои жестоката раздяла завинаги.

 

 

Уилсън ни настанява в малък кабинет в края на коридора. Сядаме на едно тапицирано диванче. На пода е залепен мокет в петроленозелено, има бюро, отрупано с листове, месингова лампа и огромен компютър. На таблото на стената са окачени снимки, вероятно на пациенти. Всичките са на деца между две и седем години.

Докторът разпечатва някакви документи. Както изглежда, ще трябва да ги прочета и подпиша.

Чувствам се като изправена на скала край морето, преди да скоча и да се гмурна. Всяко мускулно влакънце е напрегнато до пръсване. Не трябва да мисля за допира с водата, за дълбочината и температурата й. Ако отстъпя само една крачка назад, ще избягам и ще се прибера у дома.

На първия лист, който ми подава Уилсън, пише PATIENT AGREEMENT (Информирано съгласие). Трябва да го попълним. Но погледът ми е замъглен и подавам химикалката на Пиетро. Чета само откъслечни редове от документа, като следя върха на химикалката, плъзгащ се по листа.

Termination of pregnancy. Benefits: prevent birth of child with handicap. Occurring risks: Uterine rupture after previous caesarean section. Infection. Blood transfusion.^[4]

Уилсън ми обяснява, че възможността да се стигне до цезарово сечение е едно на сто, но от два дни насам нямам никаква вяра на късмета си, що се отнася до вероятностите.

За миг се замислям за себе си. За вечния си страх от кръв, от операции и хирургични зали. За страха да не умра в болница. За неспособността си да понасям болката, било то моята или чуждата. Всички тези страхове съм наследила от майка си. Иначе тя щеше да е тук до мен и нямаше да изпитвам тази неочаквана и силна нужда от нейното присъствие.

Уилсън ме пита дали желая да видя детето след раждането. Удостоявам го само с поглед. Уилсън ми повтаря по-бавно на английски: „Искате ли да видите бебето?“ Пиетро се намесва и отговаря с не. Докторът иска да знае също дали сме съгласни на post mortem examination^[5] и дали ще дарим органите за научни изследвания. Съдейки по спокойния му и уверен тон, той е свикнал с тази практика. Отново Пиетро му отговаря. Той дава също съгласието ни детето да бъде покръстено и кремирано. Предпочита болницата да се нагърби с всички процедури и детето да бъде погребано в Лондон. Трябва да се подпиша под всичко, за което двамата се договориха шепнешком, затова Пиетро ми подава химикалката.

Подписвам се, без да прочета нито дума. Различавам само буквите, напечатани с по-дебел шрифт: I agree… I understand… I have been told… I understand…^[6]

Не е вярно. Истината е, че не мога и никога няма да успея разбера какво ни се случи. И че от сега нататък ще ми бъде позволено само да се обръщам назад.

 

 

В стаята влиза млада медсестра. Носи табла с някакво синьо хапче и чаша вода.

Ето я повратната точка, от която няма връщане.

— Това са хормони. Те ще подготвят матката за раждането — ми обяснява Пиетро, след като изслушва доктора.

— Какво ще стане сега? — успявам да промълвя.

— Приготвят кабинета с ехографа, за да сложат интракардиалната инжекция. След малко ще го приспят.

Уилсън ми подава лекарството.

Аз пак съм Алиса. Ще изпия таблетката и ще се смаля, ще стана толкова малка, че ще изчезна. Или пък внезапно ще стана огромна. Ще пробия покрива, ще се издигна над сградите и с един ритник ще разруша тази болница.

Хващам таблетката с пръсти. Слагам я върху езика си. Пиетро ми подава чашата. Пия и преглъщам.

 

 

Чакаме в кабинета. Пиетро е включил мобилния си телефон и не спира да се обажда. Осведомява, поздравява, благодари. Има нужда да прави нещо. Аз мога единствено да седя, да броя секундите и да се поклащам на креслото, сякаш пея тъжна монотонна песен. Мръснобелият цвят на стаята ми напомня изолатор за хора с умствени увреждания.

— Гинеколожката е — изважда ме от унеса ми Пиетро, като ми подава телефона си, но аз не го поемам.

Той отново подхваща разговора:

— Марина? Да. Много е разстроена. След малко ще поставят инжекцията. Казаха ни, че можем да се върнем в хотела. Контракциите ще започнат най-рано утре… Да, утре, в късния следобед. Ще й влеят хормони, за да предизвикат раждане… Може ли да й дам диазепам? Мисля, че и двамата ще имаме нужда.

Аз съм като капка вода на върха на сталактит: завися от каприза на климатичните промени. Не знам дали ще падна долу или ще остана да вися тук завинаги. Моят телефон също звъни. Зарязала съм го в чантата. Пиетро рови в нещата ми и го изважда.

— Майка ти е — казва. — Говори с нея.

И усещам как ледът бавно започва да се топи. Сега съм готова да падна, да бъда погълната от вековната вода и да се слея с онова вещество, от което съм произлязла.

— Мамо — казвам. — Ще го направим.

От другата стана се чува сподавен стон.

— Луче, скъпа…

— Сега трябва да вървя — казвам, затварям и изключвам телефона. Пътят на капката е предначертан. По-късно в хотела чета есемеса от нея: „Прости ми, че не съм с теб. Обичам те много. Мама“.

 

 

Слагат ме на кушетка в кабинета с ехографа. Уилсън включва модерния апарат. Виждам лицето му, както и това на черния асистент, който се занимава с лекарствата, иглите и памука. Над тях светят лед лампи, вградени в окачения таван. Пиетро стои отстрани. Той е застанал между мен и монитора, за да не гледам. След няколко секунди синът ми ще се появи там за последен път.

И тази ехография е като останалите. Слагат ми гел под пъпа, усещам гладката повърхност на сондата. Уилсън казва, че отнема няколко секунди, само трябва да намерят точното място. Повдигам се на лакти и се опитвам да седна. „Ще повърна“, казвам. Но не е вярно. Искам да избягам. Лоренцо се държи, както обикновено: върти се, рита, натиска с ръце и крака вътрешните ми органи, драска по стените на черния дроб, на сърцето, на слезката ми, и само аз мога да го усетя.

Асистентът проверява спринцовката на светлината. Иглата е дълга, ужасяващо тънка и ще проникне в мен, за да спре сърцето му. Уилсън му прави знак да я свали. Ръката му е гладка и изящна, като изваяна, толкова е красива и в разрез със задачата, която предстои да изпълни. Той се почесва по челото и ме пита дали гаденето ми е преминало. Казва ми I’m sorry^[7]. Не знам дали съжалява за мен, за Лоренцо или за самия себе си, но ми изглежда искрен. Уверява ме, че детето няма да изпита никаква болка. Отново използва думата pain^[8], добавя и глагола sleep^[9], който винаги съм свързвала с приказките и целувка за лека нощ. Но това не е приказка и няма да последва целувка. Каквото и да е, не е написано на моя език. Не съм в родината си. В моята страна щях да бъда закононарушител, убиец. Лицето на Пиетро се навежда над мен, за да прикрие останалото. Гледа ме с безкрайна нежност. Болката ми се оглежда в неговата. Бих искала да му кажа толкова много неща, но той произнася едно дълго „ш-ш-т“, което замъглява сетивата ми и ме кара да затворя очи.

Пиетро, не искам да виждам нищо. Искам мракът да дойде и да погълне небето с всичките му звезди.

Стисни ме. Стискай ме възможно най-силно. Дръж ме неподвижна, иначе инстинктът ще изскочи от мен. Онзи инстинкт, който довчера ме караше да бъда предпазлива и да държа едната си ръка върху корема. Да следя сроковете на годност, съставките и консервантите по опаковките. Инстинктът за закрила.

Пиетро, ти не можеш да го усетиш, макар че сега плачеш и сълзите ти се смесват с моите. Те се стичат по врата ми и ми мокрят косата.

Дръж ме здраво. Не знам дали ще бъда достатъчно силна. Сигурно никога не съм била силна. Ти винаги казваш, че под черупката ми се крие момиченце. И сега не можеш да усетиш иглата, която влиза в мен по същия начин, както при правенето на амниоцентезата. Същото леко ужилвано. Само дето днес Лоренцо подскача и ми рита корема, толкова е голям.

Последно потрепване. Плахо и небрежно, като първото, което почувствах в онази щастлива нощ.

После нищо.

 

 

Уилсън ни уведомява, че всичко е свършило.

Да. Свърши.

Вече нищо не се движи в мен. Мога да стана и да се върна в хотела. Утре ще се заемат с изваждането, сега трябва да си почивам.

Всичко е наред, обяснява ни Уилсън. Отнело е с няколко минути повече от предвиденото, но всичко е протекло по протокол.

 

 

Пред очите ми се редят избелели кадри. Дъждът е измил асфалта отвън. Пиетро ме държи под ръка и ме води до таксито. Завита съм в шала му. Усещам следобедния лондонски студ. В колата е топло. Спираме пред аптека от веригата „Boots“. Виждам през витрината Пиетро, облян от неоновите светлини, да купува лекарства. Пиетро върви по блестящия асфалт, сякаш стъпва по метал. Вратичката на колата се затваря. Отново става топло. Светещите коледни украси. Фасадата на хотела. Портиерът, който ме наблюдава. Човекът от рецепцията. Нашите документи на плота. Куфарите ни. Полилеите. Асансьорът. Малката уютна стая в есенни цветове. Сякаш двамата сме дошли на приятно пътешествие. Но не е така. С нас е смъртта, тя е в мен и навсякъде около мен. Там, където преди беше Лоренцо.

Отивам до прозореца. Пердетата са с шарки на ромбове. Слагам ръка върху една от фигурите и я скривам, сякаш искам да запълня празнотата от едно друго отсъствие. И ми се струва, че отново го усещам. Синът ми рита. Лоренцо се движи.

Викам към Пиетро:

— Движи се.

— Уилсън ме предупреди, че може да почувстваш нещо подобно — отговаря ми той и ми разтваря доза диазепам.

— Не, Пиетро, още се движи, кълна се.

— Луче, не е възможно. Внушаваш си — казва ми и ми подава чашата с приспивателното.

Сигурно е прав.

Продължавам да гледам през прозореца и пресушавам чашата на един дъх. Вече няма никакво значение дали е диазепам или нещо друго. Аз съм Алиса. И реших да последвам Белия заек в тази дупка. Сградите отвън ми приличат на лица, студени и чужди. Прозорците са като хиляди затворени очи.

За да не виждат. За да забравят.