Симона Спарако
Никой не знае за нас (11)

Получавала съм много подобни писма. За объркани отношения между майки и дъщери. Написани с химикалка, най-често с печатни букви. Това е най-лесният начин, да се скриеш зад почерка.

Всеки път, докато ги сгъвах внимателно и прибирах в чекмеджето, си мислех за майка си, която можеше да се крие зад някой от героите в тези писма. Хора, потопени в същите лепкави и нездрави отношения с роднините си, като нас двете.

Писмото на Делия пристигна една сутрин в средата на октомври, беше в скъп жълт плик и написано на цветна хартия. Вместо да го сгъна и да го пъхна в чекмеджето при другите, го изпратих в редакцията на списанието, придружено от отговор.

Зад Делия не можеше да се крие майка ми. Тя винаги е пренебрегвала моята рубрика, а понякога дори и закона. Освен това нашите отношения се намираха на друг етап. За разлика от дъщерята на логопеда, аз бях прекрачила отвъд границите, отредени на майка ми, без да се смятам за нейно продължение. Бях бременна в петия месец, очаквах така желания син, плануван с любимия мъж, и най-вероятно заради железния сулфат, с който се тъпчех, преливах от енергия и надежди. Вярвах, че мостът, за който споменаваше Делия, не само може да бъде открит, но и преодолян без риск от падане в пропастта. Ето защо й написах всичко това черно на бяло и го изпратих в списанието. Беше като да хвърлиш писмо в бутилка в морето.

 

 

Откакто й споделих, че чакам дете, майка ми се беше оттеглила и създаваше у мен усещането за бдително отсъствие. Рядко ми се обаждаше, предпочиташе да ми изпраща есемеси. Не се интересуваше от пристъпите на гадене, неразположенията и тревогите ми. С извинението, че от единствената й бременност са минали повече от трийсет години, тя си спестяваше усилието да споделя мнението си или да ми дава съвети, като заключи, че медицината вече се е извратила в плетеница от забрани, примесени с параноя, следователно не би могла да ми каже нищо, защото по нейно време всичко е било коренно различно. Отчасти й бях благодарна за поддържането на дистанция, отчасти — не. Беше ми трудно да си призная, но се нуждаех от майка си, за да родя сина си.

Един следобед най-неочаквано ми се обади и сякаш протегна маслиновата клонка, като ми каза, че е намерила предмети от детството ми в мазето.

Смятала, че могат да ми бъдат от полза, затова ги била заделила. Каза, че мога да мина да ги прибера, когато ми е удобно. Послужих си с този предлог като с шперц за проникване в старата къща. Трябваше да я видя, да си излея душата, затова отидох още същия ден.

 

 

Майка, аз и Ракеле — медсестрата, която се грижеше за баба — бяхме в хола. Трите стояхме пред един голям кашон, изрисуван с жаби. Беше като погребална урна, прободена от острия връх на някаква играчка.

Майка ми беше с ролки на главата и се беше загърнала в халат с испански мотиви. Беше си намотала бинт на подбедрицата на левия крак. Подпираше се на две бели патерици.

— Много лошо си изкълчих глезена — ми обясни, като ме посрещна, докато подскачаше пред мен по коридора. — Но не исках да те тревожа в твоето състояние.

Тя никога до момента не беше споменавала „моето състояние“. Поне не по този начин. Дори при всеки удобен случай ми напомняше, че съм бременна, а не болна, така че не бива да изисквам специално отношение.

Преди да ни остави насаме, Ракеле й помогна да се настани в креслото. На килима в краката й лежеше големият кашон, качен от мазето. Виждаха се рогозените плетеници на бебешката ми люлка, нащърбена от времето, и купчина бодита и ританки, толкова лекьосани, че никакъв препарат за петна не би могъл да ги изчисти. Там беше и празната клетка на единствения домашен любимец, който бях имала — един хамстер. В онзи ден, както и в далечните години на детството, загрижеността и вниманието на майка ми се сториха подозрителни.

— Много си хубава с този корем — каза тя с нетипична за нея нежност, от която ме побиха тръпки. — Виж колко много неща има — добави, посочвайки кашона с патерица. — Вземи всичко, което сметнеш, че ще ти трябва. Няма защо да ми благодариш.

Тя дотолкова е свикнала да взема, а не да дава, че чак се чувства неудобно от щедростта си. Гласът й остава груб дори когато иска да прояви нежност.

— По този повод — продължи, но вече нападателно — от известно време насам се канех да ти кажа… Без да вземаме предвид нещастието, което ме сполетя — и тя театрално си повдигна глезена, — Ракеле вече не ми е достатъчна, Джоя.

Подозренията ми се оказаха напълно основателни.

— Мамо, казвам се Луче — уточних. — И понеже тъкмо ти си ми избрала това смешно име, би могла поне да се напънеш да го произнесеш, когато се обръщаш към мен.

— Боже мой, колко си придирчива. Е, Луче, не издържам повече.

— Само глезенът ти е изкълчен.

— Но не виждаш ли състоянието ми?

Тя хвана едната патерица, за да ми напомни за бедата си:

— Нима трябва да стана инвалид, за да получа малко съчувствие от теб? Даваш ли си сметка какво означава гледането на баба ти при тези условия?

— Нали Ракеле се занимава с това. Какво искаш?

— Домашна помощница на пълен работен ден.

— Преди по-малко от две седмици ти дадох чек. Можеш да използваш парите за това. Знаеш, че в момента имам много разходи по лекари и за детето, така че съм на червено.

— А съпругът ти? Той никога не е на червено.

— Първо, не ми е съпруг, и второ, не желая да му искам пари.

— Не ти е съпруг, защото не пожела да се омъжиш за него! И не искам да си представям какво ще стане с теб, ако един ден те изостави. Поне забременя от него. Но и това не е достатъчна гаранция, мила, изобщо не е!

— Не пропускаш възможност да ми го натякваш. Всичко ли трябва да се свежда до пари?

— Само когато ги нямаш, разбираш колко са важни. Както и всичко останало в живота.

Бяхме в края на второ действие. По лицето й се четеше обида. Завесата щеше да падне всеки момент.

— Колко искаш?

— Поне още осемстотин на месец.

Поклатих глава. Майка ми ме познаваше прекалено добре, за да разбере, че се съгласих. Стана, вече без помощта на патериците, и се доближи до кашона:

— Извади всичко. Хайде да разгледаме какво има вътре.

Аз се подчиних и започнах да изсипвам прашното си детство на пода.