Симона Спарако
Никой не знае за нас (9)

Гинеколожката ми, доктор Марина Джили, е висока и кокалеста, прилича на сламка, която може да бъде духната от първия порив на вятъра. Но е много стабилна, упорита и строга жена. Познаваме се от доста време и бременността ми ни сближи. Така от консултация на консултация станахме приятелки.

Тя стои пред вратата на сградата, където е кабинетът на доктор Пиаца. Отмени всичките си часове сутринта, за да разбере каква е окончателната диагноза. Тя е наясно със ситуацията, тъй като има двайсетгодишен медицински опит.

Пиетро, майка му и аз излизаме от блока като призраци, омагьосани от някой зъл вълшебник. Матилде си е сложила тъмните очила и слиза по стълбите, опряна на сина си. Аз обаче не искам никого край себе си, дори Пиетро. Имам нужда от пространство.

— Марина — обръщам се към докторката. — Ти си тук.

Тя ме посреща със сдържана усмивка. С бронзовия си загар дори през зимата, късата коса, коженото яке, предпазващо я от студа, тя ми напомня госпожа Мартинели — учителката ми от началното училище, макар че фигурата й е доста по-различна.

Преди да ме попита, тя ме прегръща, поставяйки на изпитание постоянните ми усилия да преглъщам сълзите си.

— Е, какво ти каза?

Също като госпожа Мартинели. Като онзи път, когато в двора по време на междучасието стана караница и тя ме прегърна, за да спра да плача. Тогава си бях обелила коляното и плачех. Плачех, тъй като ми се присмиваха, защото имах два хилави крака и издут корем, като децата от Биафра^[1]. Учителката искаше да узнае с какви точно думи са ме обиждали. Не можех да понасям болката. Физическата болка беше толкова силна, че се успокоих чак след като ме взе на ръце. Целувките й ме караха да се чувствам защитена. Тя ухаеше на лавандула и бисквити „Дория“. Усмивката й беше нежна и добра, като на баба.

— Потвърди онова, което ми каза Паджи — отговарям, а гърлото ми се е свило и гласът ми се губи. — Дисплазия на скелета. Може да е летална форма и да не преживее раждането.

Пиетро идва при нас. Матилде стои наблизо, сгушена в коженото си палто, и пуши цигара, с което най-накрая издава нервното си напрежение.

— Чуй ме, Луче — казва Марина, прокарва ръка през косата си и прехапва долната си устна. — Ако бях на твое място, щях да прекъсна бременността. И като лекар поемам цялата отговорност за думите си.

Пиетро сякаш живва, доближава се до нея и промълвява тихо, почти като конспиратор:

— Пиаца ни каза, че сме подминали законните срокове.

— Да, в Италия. Но не и в чужбина. Имате ли представа с какво престои да се сблъскате? Тази сутрин направих проучване. В Лондон се намира един от най-добрите специалисти по генетика в света. Бих искала да чуя и неговото мнение. И ако диагнозата бъде потвърдена, помислете добре, преди да се приберете вкъщи.

Никога не я бях чувала да се изказва толкова категорично. Прилича ми на войник на бойното поле, къде изчезна добрата госпожа Мартинели?

Пиетро изглежда объркан, но отговаря така, както му повелява нравът. Той е човек на действието. Лицето му възвръща цвета си. Той вижда възможност за нов ход на шахматното поле и изход от положението, което до момента му се е струвало патово. Точно тогава Лоренцо се обръща в мен, аз инстинктивно се хващам за корема с едната ръка, а с другата се подпирам на вратата на колата. Марина ме подкрепя:

— Добре ли си?

Госпожа Мартинели също би ме подкрепила, но все не успяваше да вземе страна. Всеки път разсъждаваше кое е правилно и кое не и разсичаше правилното на парчета, сякаш беше торта, но така всяко дете от класа получаваше своята справедливост и я отнасяше доволно у дома. Жестовете и гласът й бяха много грациозни и по този мек и безобиден начин тя коментираше всичко. Заобикаляше проблемите отдалече, никога не ги посрещаше фронтално. Като Марина или Пиетро.

— Марина — Пиетро се хваща за предложението й като удавник за сламка, — правилно ли чух, че каза Лондон?

— Да, днес е двайсет и първи, след три дни е Коледа. А до тази сутрин летищата бяха блокирани от снега. Трябва да побързате, нямате много време.

Лоренцо продължава да рита в мен и ме принуждава да изхлипам. Чувствам се като в стъкленица. Сетивата ми са застинали. Сякаш улицата е пуста. Не чувам шума от колите, разговорите на минувачите, не усещам мириса на изгорели газове. Не виждам зимата. Не успявам да си възвърна чувствителността. Бих искала да се свия на две и да легна на тротоара. Да го родя направо на цимента. Но оставам да стърча като вкаменена и да потискам риданията си.

Пиетро ми се притичва на помощ.

— Оставете ни за малко насаме — обръща се той към Марина и майка си, а краката ми се подкосяват и чувствам, че ще припадна.

 

 

Няколко минути по-късно сме в колата, седим отзад само двамата. Матилде и Марина са отвън на тротоара и поставени в ситуация на принудителна близост, си разменят само едносрични думи, докато чакат. Някой е донесъл бутилка вода от кафенето и отпивам на малки глътки. Кръвната ми захар е паднала рязко, пред очите ми плуват тъмни петна.

— Луче, моля те, чуй ме. — Пиетро ми говори като на малко момиченце. — Знаеш, че разполагаме с достатъчно финансови средства. Искам да отидем в Лондон. Не забравяй, че това засяга и двама ни.

Ето че намира начин отново да ме разплаче. Той не може да усети как рита Лоренцо. От време на време слага ръка или ухо върху корема ми, но не го носи вътре в себе си всяка секунда. Не може да ме разбере. И не е вярно, че това засяга и двама ни. Аз съм съвсем сама.

— Чуй ме — продължава безмилостно. — Спомни си ден от живота си, в който си изпитала жестока, непоносима болка и си била неутешима. Сега умножи този ден по невероятно огромна цифра, по невъзможното. И не мисли само за себе си или за нас, дето ще горим в ада, но на кой ли му пука, а помисли за това дете. Такъв ще бъде животът на сина ни, ако по някаква случайност оцелее след раждането.

Гледам го ужасена. Не заради него. Заради Лоренцо, заради всички нас и мен самата. Готова съм да се оставя да ме изпепелят, да ме смелят, защото не бих могла да се избавя от мисълта, че не съм в състояние да опазя живота, който съм създала. Да се грижа за него, да го защитавам и да го въведа в света. Вървим като в мъгла. Не знаем вярната посока. Липсват знаци, които да ни изведат на правилния път. Но все пак имаме привилегията да изберем коя от пътеките пред себе си да последваме, коя да ни изведе към неизвестността, към нищото.

— Щом този специалист е толкова добър, той би могъл да ни даде някаква надежда — продължава Пиетро по-меко, но тонът му не е никак убедителен. — Може би съществува възможност за лечение, за намеса или процедура, на която да бъдеш подложена…

Оглушителният звън на телефона ми се намесва в разговора. Той прекъсва уплашените погледи, които си разменяме като някакви бандити в момента, преди да прекрачат позволената граница. След тази крачка няма връщане назад. Ще срещнем смъртта или свободата. А може и двете.

Отговарям на повикването механично, за да накарам телефона да спре да звъни. Майка ми е.

— Е, не ми каза как мина прегледът вчера. Защо не ми се обади?

— Лоренцо… за съжаление…

— Джоя, какво става? Нещо не е наред ли?

— … не е добре.

Гласът на майка ми, за разлика от моя, звучи все по-силно:

— Боже мой, какво означава „не е добре“?

Опитвам се да си поема дъх, но не успявам да изговоря нито сричка повече. Подавам телефона на Пиетро, сякаш ще ми изгори ръката. Опирам устни до бутилката с вода, но нямам сили дори да отпия.

— Госпожо, Пиетро е…

За пръв път, откакто го познавам, Пиетро говори през сълзи, които се стичат по бузите и влизат в устата му, докато разказва на майка ми какво се е случило с нас.

А се случи това, че бяхме щастливи. Струваше ни се, че летим над живота тъй безгрижно. После, в един определен момент, се сринахме долу. И сега сме на земята, без да знаем дали ще останем парализирани за цял живот, приковани за инвалидна количка, или с несигурни куцукащи стъпки ще се изправим отново на крака и ще тръгнем.