Симона Спарако
Никой не знае за нас (8)

Бог и медицината имат власт да определят съдбата на един живот. Но без съмнение, в добро и зло, намеренията на науката са по-ясни, а волята Божия е необятна.

Много пъти съм се питала дали в божия свят баба трябва да продължава да пие кортизон, хапчета за сърце и кръвно, дори сега, когато тялото й е тук, а съзнанието — някъде другаде. Принудени сме да я подкрепяме до края и да я задържаме в този свят на всяка цена, но кой ни кара да го правим?

Не знам дали в божия свят са предвидени химиотерапии, тестове за овулация, кувьози, хранене със сонда или трансплантации. Всеки път, когато се тъпчех с желязо, за да повиша нивото на хемоглобина и да избегна риска от кръвопреливане по време на раждането, се питах дали с моето дете щяхме да се справим, ако бяхме насред джунглата. В четвъртия месец се питах дали в божия свят би било позволено да се пробива матката с десетсантиметрова игла, за да се вземат петнайсет милилитра амниотична течност с диагностична цел, и дали бих могла да видя триизмерно и в реални цветове телцето на сина си цели пет месеца преди термина, отреден от законите на природата.

Не исках да правя амниоцентезата. Казах на Пиетро:

— Нека да се оставим да ни изненада, както е било в миналото.

Но той настоя. Тъкмо той, дето е по-вярващ от двама ни, искаше да признае на науката властта да задаваме въпроси и да получаваме всички възможни отговори. И със същата решителност, с която се захващаше за всяка работа, той отхвърли възраженията ми:

— Това засяга и двама ни. А аз искам да знам. Искам да съм наясно с всичко.

Отидохме на изследването една септемврийска сутрин, небето беше яркосиньо, а въздухът в края на лятото бе прохладен. Вече бяхме информирани за предстоящата процедура. Но преди да подпишем, че сме съгласни, трябваше по-подробно да се запознаем с етапите на изследването и възможните усложнения.

На рецепцията с форма на полукръг една тросната администраторка, която натискаше клавиатурата на компютъра и заоблените й нокти проблясваха, лакирани в яркокехлибарен цвят, ни разясни рисковете и предимствата на инвазивната процедура, на която предстоеше да се подложа. Пиетро й съобщи данните ни и я информира за по-сериозните заболявания в семействата ни. Цената варира в зависимост от болестите, които клиентите искат да проследят. Стандартният пакет включва по-известните, като се започне от тризомия 21 или синдром на Даун и се стигне до кистозна фиброза. Но ако човек иска да си направи по-сериозно изследване, например структурен молекулен анализ или анализ на ДНК, за да знае дали ембрионът може да бъде засегнат от други патологии, то цената на услугата значително нараства. Това е пазарът на пренаталната диагностика. Нелечимите синдроми се продават на дребно. Те могат да променят траекторията на един живот, също като ръчките на флипера, които не позволяват на металното топче да се плъзне по наклонената повърхност и да изчезне в пропастта. Пиетро не жалеше пари и поиска възможно най-подробни изследвания, пълен пакет. Не знам дали и това би било позволено в божия свят.

Пресякох коридор, покрит с балатум в ментовозелено, и влязох в амбулаторията — широка стая с ехограф и болнично легло, тапицирано с бяла кожа.

Докторът беше от хората, които вдъхват доверие. Прошарена коса, меки сини очи. От онези, чиято слава се носи от уста на уста сред извадилите късмет родилки. Прие ни с асистента си. И двамата бяха с безупречно бели престилки с кройка, която напомня едновременно смокинг и шлифер от габардин. Докторът ми повтори стъпките на процедурата накратко и със спокоен тон, като с лекота пренебрегна възможността за евентуални усложнения, дори смърт на плода. Междувременно асистентът покри леглото с абсорбираща хартия и ми направи знак да легна. Спомням си как се подчиних като уплашено жертвено агне.

Миришеше на бетадин и беше студено.

Студени бяха и гелът, и сондата, и ръцете на доктора.

Погледът ми се рееше далеч от екрана на ехографа и от асистента, който вадеше дълга спринцовка от стерилната опаковка. На стената, осветена от неонова лампа, над едно метално шкафче висеше снимка на ембрион. Беше ми невъзможно да изтрия от мислите си онези нула цяло и седем процента риск от спонтанен аборт при тази интервенция. И то само за да сме сигурни, че детето вътре е здраво.

Времето сякаш беше застинало около мен. После отново започна да се движи, а синът ми се появи на екрана на ехографа, свит като фасулено зрънце. Беше по-голям от последния път.

Гледах го с известна дистанцираност, сякаш не беше част от мен, а образ, показван по телевизията. Винаги съм използвала дистанцията като метод за защита. Така успявам да си възстановя равновесието. Докторът предположи, че е момче. Асистентът му подаде спринцовката. Исках да стана и да избягам. Но останах намясто, залепена за леглото, докато памукът ми изстуди корема и иглата проби епидермиса, проправяйки си път към матката. Това трая няколко секунди, после иглата излезе също толкова лесно, колкото и влезе, като извади петнайсет милилитра наука и тайна.

Снимката на ембриона на отсрещната стена привличаше вниманието ми: той беше само една розова прозрачна обвивка, но вече с формите на човешкото тяло. Ето че медицината е насочила любопитството си към ембрионите. Животът подхранва надеждата си за дълголетие, като се учи от смъртта. Докато се обличах, си мислех за живота в мен и всичко, което можех да пожелая на сина си, беше бъдеще, далеч от безмилостните научни методи.

 

 

Онази вечер го усетих за първи път, както си лежах.

Не можех да заспя. Четях един справочник за бременността, бях го опряла на коленете си. Светлината от абажура падаше върху мастилото по страниците и върху белите полета между буквите. Случи се, докато обръщах страницата с главата за промените, настъпващи в петнайсетата седмица. Беше като леко потръпване, после няколко удара, много решителни. Посланието беше ясно: „Аз съм тук“.

Аз съм. Тук съм. В теб съм.

Тогава от корема ми се надигна конвулсия, която мина през стомаха и стигна до очите ми. Не успявах да фокусирам думите в книгата. Погалих корема си през памучната нощница. Исках да премина всяка преграда, да го извадя от амниотичната течност само за да му се представя с всичките си ограничения и слабости, но знаех, че никога повече нямаше да сме толкова близки, както в онзи момент. Тогава му казах тихичко: „Аз също съм тук“.

Аз съм майка ти. Тук съм. Аз съм светът около теб.

Научихме резултатите от изследването две седмици по-късно. Трябваше да се обадим в лабораторията в три следобед. В уречения ден помолих Пиетро да си остане вкъщи и да звънне той.

Чаках на дивана и сменях телевизионните канали с дистанционното. В този час не даваха научнопопулярни филми за животни, каквито обикновено гледам. През прозореца на хола наблюдавах терасата, виждах масичката и столовете, покрити с възглавнички от непромокаем плат. Беше преваляло и сивото небе се отразяваше в мокрите плочки. По един от сателитните канали гост на токшоуто беше Романо — любовта на майка ми. Мъжът, който не се беше оженил за нея, обектът на тайните й забежки. Внимателно се заех с изучаването му. Не го слушах, но анализирах стойката му, чертите на лицето, следите, оставени от времето.

Установих, че си приличаме. Имаме същия овал на лицето, същата форма на очите и се смеем по еднакъв начин, като бърчим носове. Сякаш е красиво копие на баща ми. Ако не беше така, майка ми не би намерила нищо интересно у татко. Ако не напомняше толкова поразително на другия, то и аз нямаше да съществувам. И Лоренцо нямаше да го има. Романо изпълнява ролята на родител, без самият той да го знае. Като изключим всякаква генетична отговорност. На него дължа обаче факта, че съм дъщеря и майка. Докато го гледах, се питах каква ли щях да бъда, ако бях наследила неговия характер. Дали щях да изпитвам същото чувство на нестабилност, сякаш живея на ръба на пропаст?

Търках потните си длани една в друга, докато не се покриха с мъртви клетки. Небето се проясняваше. Тук-там се виждаха валма облаци, които приличаха на огромни копринени шалове, носещи се по вълните.

Два и петдесет и девет. Три. Три и няколко секунди.

Пиетро вдигна слушалката и започна да набира номера на лабораторията. Аз сключих ръце и си заповтарях вътрешно: „Моля те, моля те, моля те“. Повтарях го механично, маниакално, като будистка мантра. Не исках да чувам гласа му, нито да виждам изражението му. Не исках никакви фалшиви знаци. Исках еднозначен категоричен отговор. Пиетро седна на дивана и каза:

— Всичко е наред. Потвърдиха, че е момче.

Почувствах се като небето след дъжда, което отново става безоблачно.

Дълго останахме прегърнати. После Пиетро отиде в кухнята да донесе безалкохолно, за да се чукнем за здраве, а аз се отпуснах на възглавниците. Идеалният ми баща вещо се изказваше от екрана. Изглежда, се чувстваше изключително добре в студийната обстановка. Помислих си, че синът ми може да има същите лешникови очи и един ден да дават и него по телевизията.

Навън слънцето беше увиснало над покривите на града. Още веднъж сключих ръце за молитва и за първи и единствен път успях да си представя лицето на Бога. Излъчваше едновременно светлина и спокойствие. Като лицето на идеалния ми баща. Като изражението на опитен политик. И тихо му прошепнах „Благодаря“. Бях щастлива.

Можех да избера име, да си представя лицето на детето, като търкам вълшебната лампа на времето. Бъдещето ми се струваше като добър дух, готов да изпълни всичките ми желания. Прекалено дълго беше стоял затворен в лампата.

Вече не се страхувах да гледам света. Майките, бащите, децата, семействата. Да правя планове. Да бъда щастлива.

Не се страхувах, че крада чужди парчета живот, като камъчета от мозайка, за да се сбъдне желанието ми.

Аз бях като мида, превръщаща пясъка в перла. Пресявах безкрайното море, за да създам нещо малко и безценно. Моят син.

Исках да го кръстя Лоренцо на дядо си, който е участвал в Съпротивата. Ако животът е война, то нека бъде поне малко подготвен, казах си. Името е като окоп, като броня, зад която можеш да се скриеш.

Пиетро, Луче и Лоренцо. Ние тримата. Истинско семейство.

Бях щастлива.

Нека всичко свърши, нека всичко предстои.