Симона Спарако
Никой не знае за нас (6)

Бузата ми е залепена за страничното стъкло. Размазаното петно, преминаващо покрай очите ми, е гъмжило от хора и сгради, през което се движим. Трябваше да отидем до търговския център да напазаруваме, но вместо това веднага се прибираме вкъщи.

Повтарям наум думите, за да оградя абсурда, да го укротя, да го направя по-приемлив. Дисплазия на скелета. Дисплазия звучи като неоплазия, но не е същото. За каквато и болест да става въпрос, едно е сигурно — засяга костите. Представям си десетки хирургични интервенции, корсети, патерици, с една дума възможностите на медицината от деветнайсети век. Затварям очи. Чакам колата да спре. Очаквам болката.

 

 

Не я усещам, когато се прибирам вкъщи и заварвам всичко, както съм го оставила. Холът е потънал в здрач. Зад вратата на балкона слънцето току-що е залязло. Писмата до моята рубрика са разпръснати по пода. Компютърът е включен и на екрана подскача името на сина ми, като се появява ту от едната, ту от другата страна, сякаш си играе на криеница. Не усещам болката и когато отивам в кухнята и си сипвам чаша вода. Изпивам я, после поглеждам бележките, налепени по магнитната дъска: списък с покупки и важни номера. Всичко е, както преди. Както преди последната ехография.

Търся болката и не я намирам. Търся я слепешката, както в тъмното се напипва ключ за лампа. Връщам се в хола, отивам до стаята на Лоренцо и там ме лъхва миризмата на прясно боядисано. На тавана има дупка. Не сме монтирали полилея и стаята е тъмна, но различавам контурите на скрина за повиване, гардероба с Мечо Пух, пълен с подарени дрешки, грижливо подредени по рафтовете. Все още не чувствам болка, но един вътрешен глас непрекъснато ми повтаря: „Нищо не е станало. Това не е твоят живот, не си ти. След малко ще се събудиш и ще установиш, че си в леглото посред нощ“. Но аз се оглеждам и все още се намирам на същото място, в необитаемата стая, а Пиетро стои зад гърба ми. Заковал се е на прага и гледа озадачено.

— Искаш ли да повикам майка ти? — пита ме и прави крачка към мен.

Ето че накрая идва, прилича на ухапване, от което ти спира дъхът. Виждам я. Няма нужда да включваме лампа, виждам я навсякъде в стаята на сина си, както навремето в моята детска стая — по прясно боядисаните стени, по люлката, която още е в опаковката от магазина. Падам в прегръдките на Пиетро, ридая и се опитвам да изхвърля болката от себе си, защото усещам, че в мен няма повече място. Там вътре Лоренцо вече рита и се боя, че тази болка може да отрови и него.

— Не — вдишвам дълбоко и отговарям, докато си изтривам сълзите. — Обади се на вашите. Искам да направим нова ехография. Ако трябва, и десет пъти. Искам най-добрия лекар. Вече не вярвам на никого.

 

 

Часът е единайсет и половина. Пиетро още не се е съблякъл, а аз съм боса, по ватирана пижама и съм завила корема си с вълнен шал. Двамата седим в хола. Отворили сме кутията на Пандора, криеща се във всеки компютър, и внезапно сме станали учени, лекари, експерти по медицина. Ровим в мрежата и търсим изход, някаква надежда, за която да се заловим.

Дисплазия на скелета. Две думи, които звучат фатално. Пиша ги в търсачката и този път не с цел да съчинявам статия за лошите здравни услуги, а за да спася живота на сина си.

Двайсети декември е и в интернет е пълно с реклами и коледни оферти, с прозорци, украсени със свещи и имел, които внезапно се отварят, като онези стари играчки на пружини, напъхани в кутии, дето изскачат при допир и целят да те изплашат, но всъщност само те нервират и ти губят времето.

На масата, където обикновено се храним, сега са снимките от ехографа на Лоренцо. На листа с данните от последния преглед, освен гестационния календар с датата на раждане, са отбелязани и данните от биометрията на плода, които представляват поредица от неразбираеми цифри. От казаното от гинеколожката разбрахме само, че дължината на дългите кости на скелета е под нормата и че има изкривяване в торако-абдоминалната област, което ще рече, че гръдният кош е прекалено тесен, а коремът е прекалено изпъкнал. От останалото става ясно единствено, че Лоренцо тежи малко над килограм, има сърдечна дейност, а дебелината и структурата на плацентата, както и амниотичната течност са в нормата. Въз основа на тези данни ровим в интернет като две хрътки, търсещи плячка, прескачайки от сайт на сайт и от статия на статия, с надеждата да попаднем на някаква следа.

Глобалното пространство прилича по-скоро на сметище, а не на информационно депо, защото не можеш да извадиш нито едно твърдение, което в следващия материал да не е оборено. Накрая попадаме на един документ в pdf формат, който ни изглежда като светлина в тунела.

 

 

Това е статия за изследване, проведено от един лекар от Падуа. Той прави класификация на дисплазиите на скелета, като ги разделя на две основни категории: летални и нелетални. Единственият вид, който разпознавам в списъка, е ахондроплазията. Наясно съм, че хората с това заболяване обикновено се наричат „джуджета“. Могат да се видят в кинопродукции, в документални филми, в цирка; макар и рядко, ми се случва да срещна някое джудже на улицата или на обществени места. Прибягвам до колективната памет и в съзнанието ми изникват образите на по-известните от тях. Търся сред по-успешните, например Арнолд^[1] от популярния сериал от осемдесетте години на миналия век — дребния актьор, който изигра брилянтно ролята си. С мишката минавам направо към нелеталните видове. Главата ми ще се пръсне, но първоначалният ужас вече отстъпва място на някакво нереално успокоение.

— Може да е засегнат само от ахондроплазия — казвам, а мозъкът ми сякаш вече се е примирил с трагедията, като е приел възможно най-добрата алтернатива.

Но думата „само“ предизвиква рязък отпор у Пиетро.

— Може и да му няма нищо — казва той и удря с юмрук по масата. — Може да не са преценили правилно датата на зачеването. Или ехографът да е бил повреден. Или тази тъпа докторка да е сляпа и да не разбира нищо!

После си масажира челото с юмрук и се успокоява.

— Ще се обадя на майка — казва и хваща телефона като оръжие. — Искам да разбера дали е успяла да ни уговори час за доктор Пиаца. Той ще ни каже как стоят нещата. Пиаца е най-добрият специалист по проблемите на бременността. Нали и ти чу какво каза Паджи? Не бива да се бърза. Дори специалистът по образна диагностика ни посъветва да направим консултация с генетик. Не виждаш ли — написано е черно на бяло.

Аз не виждам нищо, написано черно на бяло. Бъдещето ми е смесица от контрастни цветове. Чувам само сърцето си, което бие в бесен ритъм като индиански барабани, и усещам все по-честите удари на Лоренцо, сякаш се опитва да ми каже нещо. Напомня ми на морзовата азбука.

Дочувам откъслечно разговора между Пиетро и майка му. Разучавам статията на доктора от Падуа, като съзнателно отбягвам факта, че в почти всички летални форми се появява микромелия и хипоплазия на гръдната кост. В гимназията учех гръцки и знам какво означават тези термини: горе-долу същото е написано в ехографското изследване на Лоренцо. Спирам се върху по-леките случаи. Хипоплазията на гръдната кост се среща и в две от нелеталните форми: задушаваща дисплазия и хондроектодермична, но те имат характеристики, каквито не забелязвам при диагнозата на Лоренцо. Задъхано изчитам абзаците, но и в двата случая откривам вероятност за оцеляване на плода под 40%. Характерните особености при ахондроплазията са други, но и тук статистиката за жизнените показатели е повече от драматична: оцеляване на плода и развитие на мозъчните функции в норма, постоянни проблеми с дишането и опорно-двигателната система. Изрично се посочва, че смъртността в детска възраст е много висока.

При случаите, когато пациенти с дисплазия на скелета достигнат зряла възраст, не се предвижда никакво лечение. Съществуват само сложни и болезнени операции, за да имат що-годе приемлив вид. Защото именно те трябва да се нагаждат към заобикалящия свят, а не обратното. Те са обречени да превръщат всеки най-незначителен жест в акробатично изпълнение на тялото и душата.

По-голямата част от редките патологични случаи носят името на хора, които са живели с дадената болест дори за кратко. Чудя се дали някой ден в някой дебел медицински том няма да се появи „болест на Лоренцо“, за да отбележи случай на заболяване, протекло извън познатите и описани до момента.

А аз исках синът ми да е специален, договарях се с Бог или с неговите посредници да ми изпълнят само това желание. Не исках да е като овца, дето се движи в стадо, исках да се отличава, да има свое мнение. Нямаше значение дали ще е красив или грозен, висок или нисък, хетеро- или хомосексуален. Исках го специален и с огромно сърце. Да притежава силата на Пиетро и да бъде лишен от всички мои колебания.

Мисля, че онзи ден Бог или представителите му на земята не са били предразположени към споразумения. Или са ме разбрали погрешно.

 

 

Опитвам се да се откъсна от документа, но щеше да ми е по-лесно да изляза от лабиринт. Минавам от линк към линк, после попадам на форум по темата, чета откъси от коментари и съмнителни теории, свързани с употребата на лекарства по време на бременността и липсата на калций в организма като последствие.

Реакцията ми е спонтанна. Нахлувам в кухнята и без да си давам сметка какво правя, грабвам кутията с мляко.

„Не си имал достатъчно калций и затова си спрял да се развиваш?“ — крещя му вътрешно, докато поглъщам млякото и едва сдържам хлипанията си, за да не се задавя. Млякото тече от ъгълчетата на устата ми и се смесва със сълзите и потта ми. Пия почти без да дишам.

През тези двайсет и девет седмици и два дни съм взела само четири таблетки парацетамол и три пакетчета аулин. Бяха ми нужни. Когато главоболието ме парализираше и не можех да се вдигна от леглото, доктор Джили ме съветваше по телефона:

— Не ставай смешна, от едно хапче нищо няма да ти стане.

Когато бях в шестия месец, ми излезе мъдрец, правех си памучни компреси с водка, но в шест сутринта не издържах и се обадих на зеления телефон за консултации на бременни, откъдето ми казаха:

— Вземете един аулин, щом ви е толкова зле. И за сина ви ще е по-добре, нали така?

Всеки ден пиех мултивитамини, точно аз, дето забравях да си пия хапчето за контрацепция поне три пъти месечно. От страх да не хвана токсоплазмоза никога не купувах опаковани храни и старателно измивах зеленчуците, макар на опаковките да пишеше, че са мити. Страхувах се също да не се заразя с рубеола или цитомегаловирус, затова избягвах тълпите и места, където се събират деца. Тъпчех се с желязо и фолиева киселина, когато изведнъж в началото на третия месец хемоглобинът ми падна рязко. Тогава доктор Джили коментира състоянието ми с хематолога и ме успокои така:

— Това е странно, няма обяснение, много е рано за такива резки промени. Вземай по две таблетки железен сулфат на ден, мисля, че това е максималното количество, което организмът ти може да понесе.

Със сигурност имаше някакво обяснение за това нарушение на стойностите, само дето не го откриваха. Ами ако вместо желязо тялото ми не е могло да приеме нещо друго? И по някакъв начин ми е подавало сигнал за тревога? Защото тялото знае всичко, а моето е знаело, че вътре в него Лоренцо не расте.

И сега се хващам за кутията с мляко, сякаш е някаква жизнена сила. Неизчерпаем източник на калций, който ще му даде внезапен тласък, ще разтърси крехките му изкривени и изтощени кости. И ще го накара да порасне за минути.

Събуди се, расти, защото светът ще те схруска за закуска. Моля те, Лоренцо, направи го заради мен. Не се познаваме и ти не знаеш с колко малко сили и кураж разполагам. Ако те видя да страдаш, ще престана да съществувам. Обещавам да те скрия на сигурно място. Няма да позволя на никого да те докосва, нито да ти причинява болка, само те моля да растеш. Иначе ще умра.

Пиетро влиза в кухнята. В ръце държи безжичния домашен телефон. Изглежда доволен и не проумява веднага сцената, която вижда пред себе си.

— Имаме уговорен час за Пиаца утре сутрин в девет — казва. — Включил ни е първи в графика си.

Аз не спирам да пия и не му отговарям.

— Какво правиш?

— Сигурно не съм му давала достатъчно калций — казвам колебливо и изхвърлям празната кутия в кофата за боклук.

Устните ми са изтръпнали от усилието, едва потискам пристъп на гадене. Изтривам се с ръкава на пижамата, треперя. Пиетро ме гледа изумен. Втурвам се към банята, спъвам се в шала, за малко да падна, но се подпирам на масата. Пак се затичвам. Затискам уста с ръце, за да спра напъните за повръщане. Накрая стигам до тоалетната чиния и се предавам. Бълвам смес от мляко и стомашни сокове, чувствам се изцедена и потръпвам. Най-накрая се успокоявам, галя корема си.

— Трябва да приемаш повече калций — укорявам го тихичко. — Защо не искаш, а? Не те ли интересува как ще се появиш на бял свят?

 

 

В спалнята ни срещу вратата на банята има един ръчно тъкан килим „Обюсон“. Донесох го от студентската си квартира: всяко цветче е свързано с някакъв спомен. Първия път с Пиетро се любихме точно върху него. Преди няколко години, докато отварях една кутия с боя, я изпуснах и тя се изля на пода. Опитах се да изчистя сините петна, но стана по-лошо. Пиетро никога не е харесвал килима, твърди, че не подхожда цветово на стаята. Много пъти ми е натяквал да го махна, но когато реша нещо, ставам упорита и с мен е безсмислено да се спори. Като гледам вълнения килим със сините петна в различни нюанси, ми прилича на истинско произведение на изкуството. Един наш приятел галерист каза, че това го прави уникален и неповторим, да, намигна ми, докато го изричаше, но такива са и картината на Боналуми над леглото, и скулптурата на Матиачи до гардероба.

Пиетро идва и ме вдига от пода в банята, правим няколко крачки и се свличаме на нашия килим. Прегръща ме, покрива ме като външна обвивка, като черупка. Седим така, впити един в друг, смазани. Прошепва в ухото ми:

— Ще се справим, обещавам — после ме целува. Целува ме по устата, която мирише на повръщано мляко, по косата, по потната кожа.

Мисля, че в деня, когато синът ми се роди, ще го пазя така, както пазя килима. Не бих искала да се изцапа и бих направила всичко, за да го изчистя. Може и да е вярно, че така е уникален и неповторим, бие на очи също като много от произведенията на изкуството. Или пък е само един съсипан килим. Както и да е, няма да го поместя оттук.