Симона Спарако
Никой не знае за нас (48)

Година XVII, брой 771 от 7 септември

Уважаема Луче,

Не ти пиша за първи път. Познаваш ме като Агнес55, в най-общи линии ти бях разказала за самотата си, за работата си като медсестра в една болница, за страстта си по филми, романи и твоята рубрика.

Трябва да ти призная, че за известно време ме накара да се почувствам като сираче. После, благодаря на Бога, преди няколко дни отворих последния брой на списанието и видях колонката на редактора, който съобщаваше, че Луче отново е при нас и ни очаква на страница 30.

Най-накрая се върна! Имам усещането, че си била на някое далечно и недостъпно място, от онези, от които е много трудно да намериш обратния път. Подсказва ми го твоят нов глас, толкова плах и изящен. Нежен като зимно слънце.

Харесаха ми думите ти, с които цитираш една от читателките си, за чувството, че сякаш си наблюдавала света от далечна звезда, както се случва понякога в живота ни. За онази невъзможност да направиш каквото и да било, защото си била много нависоко, за да се оставиш да паднеш, но и много далеч, за да те разберат онези, които те наблюдават отдолу.

Но ако всички се качим върху звездите, кой ще остане на земята?

Благодаря ти за смелостта да скочиш и да се върнеш долу при нас, на нашата отчаяна, но толкова хубава планета.

Една предана читателка