Симона Спарако
Никой не знае за нас (45)

Иска да ми разкаже толкова много неща. По една история за всеки от дните, в които бях глуха към призивите му и безразлична към мълчанието му.

Разказва ми как е отишъл до Лондон да регистрира детето в съответната служба в кметството. Датата на раждането и смъртта съвпада с Бъдни вечер, събитието е отбелязано с термина мъртвородено. Всъщност той почина предния ден, но според английския закон не е съществувал самостоятелно, докато е бил в утробата ми. Страданието на Пиетро е започнало във въпросната служба. Когато е видял името на Лоренцо, написано черно на бяло в документа, а до него — своята фамилия. В този момент е разбрал, че е станал баща.

Пиетро говори, без да спира. Има нужда да ми разкаже всичко. Споделя, че никога няма да забрави онези два дни в края на февруари, когато отиде в Лондон за погребението.

Градът е изглеждал много различно, бил е в други цветове. Цветове, които подсказват, че всичко е променено и каквото е било, никога няма да се върне. Лоренцо не е бил единственото преждевременно родено бебе, погребано в малката църква на Уест Норууд. В списъка е имало още седем имена, фигуриращи като „бебе“ и после фамилията на бащата. Но Пиетро е бил единственият родител, отишъл лично там. Той е занесъл на ръце малкото бяло ковчеже до олтара и го е държал чак докато е дошло време да го сложат в отвора на крематориума. После е повървял сред тишината на вековното гробище, опрял се е на един кипарис и е плакал. Там, далеч от претенциите на моето страдание, най-накрая се е предал пред сълзите.

Една сутрин, преди да излезе от апартамента, ми описва лицето на Лоренцо. Казва ми, че е приличал на мен и когато е стиснал малката му студена ръчичка там, в болницата, му се струвало невероятно, че това е било жест на сбогуване.

Той не е съзнателна мисъл, нито ясен спомен, но винаги е с нас. Присъства в малките неща, най-вече в онези, които са най-деликатни. С нас е всеки път, когато се караме и сдобряваме. Виждам го в очите на всяко дете, което срещаме и е приблизително на неговата възраст. Понякога присъства толкова осезаемо, че светът ми изглежда невъзможен без него.

Един ден казвам на Пиетро:

— Хайде да отидем в Лондон да си го вземем.

Пиетро ми се усмихва с насълзени очи. Сякаш винаги е знаел, че ще го помоля за това.

Искам да наемем лодка и да открием най-подходящото място, където да разпръснем праха му. Искам да видя как лети свободен и се приземява върху вълните.

— Само при едно условие.

Накланям глава с любопитство.

— Да се разходим до някой остров — предлага Пиетро — с действаща църквичка. Да помолим двама непознати да ни станат свидетели и там, под слънцето, без излишна шумотевица, по твой вкус, да се оженим.

Придърпва ме към себе си. Прегръдката му е като политическо убежище. Минава ми мисълта, че човек се чувства точно така, когато след дълго време отпива глътка щастие.

Сега зная какво искам. Искам да вървя ръка за ръка с него, докато имаме сили в краката и въздух в дробовете. Може би той ще води, а аз ще го следвам, защото обичам той да върви отпред, както е при животните, следващи водача си в индианска нишка. Така е при слоновете, камилите, пингвините. Когато се пътува с керван, всички знаят къде отиват, но все пак се подреждат един зад друг. Може би го правят, за да не се чувстват сами. Или по този начин избягват риска да се загубят.

Без съмнения и без деца ние сме си достатъчни един на друг. Защото имаме огромна територия за изследване около празното гнездо. И наистина е непростимо, че толкова дълго си позволявахме да забравим за това.