Симона Спарако
Никой не знае за нас (40)

Стоя сама в средата на хола, вкъщи няма никой.

Отварям прозорците и дърпам щорите, които бях оставила спуснати, за да влязат въздух и светлина в стаята. После отивам в кухнята и проверявам какво има в хладилника. От последното нормално пазаруване е минало доста време. Сипвам вода в една саксия, в която растението изглежда полуувяхнало, оставям чашата на мивката и започвам да я търкам, докато не светне.

Преди обичах тази кухня. Правех всичко възможно, за да я поддържам чиста и подредена. Във форма, като тренирано тяло. Обичах да вляза в кухнята и да усетя аромата на лимонения препарат по пода, да открия някое екзотично ястие в хладилника или във фурната, понякога приготвено предния ден, пакетите с бисквити, подредени по вкусове в бюфета — всичко това ми доставяше удоволствие, сравнимо само с признанията в работата и с интимните ни моменти с Пиетро. Това означаваше, че имам свое кътче в света. Само мое и ненакърнимо. Обичах къщата ни, защото си представях как един ден ще бъде пълна с деца и как чистотата и редът ще бъдат най-трудно постижими и затова ценени още повече. Как ще готвя за тях и мивката ще бъде отрупана с шишета и биберони. Сред мебелите ще стърчат бебешки столчета, оплескани с кашички, а в краката ни ще се подмятат играчки. Детските звуци ще изпълват дните ни. Но след като толкова дълго и настоятелно ги желах, в крайна сметка не получих очакваното. Да имаш хубава къща, не беше достатъчно.

Мисля, че спрях да обичам дома си, защото той не изпълни обещанията си. Но сега усещам, че е настъпил моментът да постигнем примирие. Да го приема такъв, какъвто е, с празнотите и отсъствията.

Минавам по коридора и заставам пред стаята на Лоренцо. Тя е тъмен правоъгълник, празнота, способна да ме погълне за части от секундата. Спомням си гласа на Пиетро: „Отвори очи“. После виждам открехнатата врата към свят, наситен с пастелни цветове и детски декорации. Той се смее: „Тази сутрин пристигнаха мебелите. Много по-хубави са, отколкото в каталога, нали?“

Къде изчезна тази усмивка? Дали аз не я свалих от лицето му, като я нагънах в гримаса и я изхвърлих? Искам да започна живота си точно от този момент, в който усмивката му изчезна. Но не мога. Още съм заклещена в едно неутрално пространство без цветове и търся изход. Много ми е рано да отворя тази врата. И може би е много късно да си върна онова, което изгубих. Така че продължавам по коридора, влизам в спалнята и се просвам върху леглото.

Бих искала да е тук, до мен, за да му кажа, че ми липсва. Че и двамата имаме рани и белези навсякъде, че сме станали раздразнителни, че сме се отдалечили един от друг. Но все още сме тук. И все още сме ние. Но единственото, което мога да направя в момента, е да го чакам.

Събуждам се, вече е тъмно. Пиетро спи до мен, свит под завивките. Решил е да не ме буди. Куфарите му са затворени и подредени в дъното на стаята, сигурно се е движел много тихо. И вероятно е сметнал, че е по-добре да избегне срещата с мен.

Не помня в колко е полетът му утре, но сега осъзнавам значението на това пътуване. Хванал се е за него с всички сили и като някой гмуркач, попаднал в затруднение, е впил устни в маркуча на кислородната бутилка. Иска да си поеме дъх и да се върне в морето. Иска да се отдалечи от нас. От мен.

Инстинктивно се опитвам да го прегърна, да го разтърся за раменете, които ми приличат на стена, но той въздиша тежко и не се обръща. Спомням си всички случаи, в които Пиетро е казвал стига. Знам, че е способен на решителност, каквато аз никога не съм притежавала. Той трупа в себе си и в определен момент си казва стига. Отрязва, изхвърля и не мисли повече за това. С хладнокръвието на хирург, който трябва да отстрани раково образувание. Ами ако днес аз съм туморът? Гледам го дълго и втренчено, като препарирано птиче. Никога не съм смятала, че нашата история би могла наистина да има край. Като смъртоносна болест. Но тази нощ Пиетро продължава да спи, макар че има лек сън и преди отвръщаше на всеки мой повик.