Симона Спарако
Никой не знае за нас (4)

Малко съм си говорила с Бог. Признавам, че винаги съм искала нещо. Но независимо дали се обръщам към него за обяснение или за милост, никога не знам какви думи да използвам, нито в какъв образ да си го представя. Всеки път накрая се чувствам леко глупаво, като някоя, дето си говори сама. В деня, когато отидох да си взема изследванията за нивото на бета-хормона ЧХГ^[1], му говорих дълго и си спомням, че му казах следното: „Е, добре, ако и този път ми кажат, че не съм бременна, се заклевам да не се обвинявам и да запазя спокойствие. Бих могла да убедя Пиетро да направи необходимото, за да си осиновим дете. Това ли искаш? Или да приема насериозно идеята, че науката, а не животът избира вместо мен? Нали знаеш, че винаги съм имала особено мнение по този въпрос. Но вече се уморих да слушам как Пиетро ми повтаря, че може да ме заведе в чужбина за инвитро, само и само да не ме гледа тъй отчаяна. Вярно, че искам дете. Наречи го инстинкт, ако щеш. Ти си го измислил. Искам да обичам някого и докато го гледам, да си мисля: ето, аз го създадох. Искам да се почувствам поне малко като Теб“.

В онзи ден сестрата от рецепцията, жена на средна възраст с чуплива, боядисана в червеникаво коса, разсеяно ми подаде листа с изследването. Нямах сили да отправя нова молитва към Бог, затова побързах да прочета какво е количеството на хормона в кръвта ми. И тъй като не бях наясно със стойностите, изнесени в дясната колона, попитах:

— Тук е написано само 80, това какво означава?

— А според вас? — отговори ми жената, както си премяташе дъвката в устата.

 

 

Дълго се разхождах из алеите в парка на болницата, сред лекари в сини престилки, болни по халати и техните уморени роднини. Стигнах до една цветна леха, помня, че исках да си сваля обувките и да почувствам влажните заострени връхчета на тревичките под краката си. Усещах се толкова лека, като цветчетата на акантуса, поклащащи се край бордюра, сякаш бях увиснала в безтегловност между тъмните лъскави листа. Стигнах до портала, преброих рекламните билбордове и паркираните до тротоара коли. Бях изправена пред един нормален следобед, но светът ми изглеждаше съвсем различен.

После с усмивка на уста стигнах до паркинга, качих се в колата и завъртях ключа.

 

 

Включих се в неспирния поток коли, а дневната светлина се отдръпваше, отстъпваше пред светлините на фаровете, на уличното осветление и на витрините на магазините, които затваряха един след друг. Все по-редки ставаха и магазините, и зелените площи край пътя. Отивах в един квартал, който доста се отличаваше от онзи, в който живеех. Изобщо не приличаше на луксозния ни комплекс, а представляваше някакво случайно струпване на бетонни сгради, целите издраскани с обидни думи и любовни признания. Евтини народни жилища със сиви балкони, отрупани с пране и сателитни чинии. Но това не беше просто квартал за мен: беше спомен, отворена рана. Празнина в душата ми. Тук живее баба.

 

 

Като малка идвах тук всеки ден. Майка ми ме водеше и ме оставяше да се мотая край бара с оранжевата табела, а собственичката, госпожа Лила, ми даваше бонбони. Когато валеше или беше студено, оставах затворена вкъщи и гледах анимационни филмчета по телевизията. Посещенията ни не бяха наложителни: майка свършваше работа в два и следобедите й бяха свободни, но поне три пъти седмично ме вдигаше от пода и ме пъхаше в кафявото рено. Независимо дали бях послушна или не. Връчваше ме като пощенска пратка на баба Йоланда и идваше да ме вземе късно вечерта. Спомням си неистовия глад, който изпитвах за нея, понеже все я нямаше. Търсех я във всяка минаваща покрай мен жена, опитвах се да различа гласа й сред женските гласове, прегръщах я наужким, обхванала с ръце огромния ствол на някоя липа в градската градина. Страдах от това изоставяне, то за мен беше космическа несправедливост. Дори след смъртта на баща ми, когато двете се пренесохме да живеем при баба, нищо не се промени. Майка излизаше сутрин в седем, връщаше се в два, изпушваше една цигара, преобличаше се и излизаше. Това продължи години наред, чак докато не станах шести клас. Но вече бях неизлечимо болна. Не можех да се отърся от постоянното изоставяне с набързо подхвърляното „довиждане“, както и от чувството на вина, прораснало в мен. После цял живот се чувствах забравена някъде. Това се беше превърнало в начин на съществуване. Оттогава все изоставам, все се губя, не успявам да се дипломирам, не мога да се обвържа трайно, да си намеря постоянна работа, да се омъжа. Да имам дете.

 

 

Долу ми отвори някакъв азиатец: нисък, облечен с пясъчножълта риза с висока яка. Обърна ми гръб и без да каже дума, сякаш се подразбираше, че ще го последвам, със ситни стъпки изчезна в коридора. Апартаментът на баба веднага ме притисна като капан, щракнат върху прясна рана. Мебелите бяха олющени и надупчени от дървояди, подовите плочи, направени от някаква гранулирана пластмаса, бяха надрани, а стените — напукани на тънки нишки, които приличаха на светкавици. В този дом винаги ми се е повдигало.

Майка ми се беше проснала по корем на леглото в стаята си. Беше с изпомачкано долнище на анцуг в електриковосиньо и по бял сутиен. Навсякъде по тялото й бяха забучени ситни иглички. Приличаше на сладоледена торта, която започва да се топи, със загасени по нея свещи. Лежеше върху чаршаф на цветя. До леглото стоеше азиатецът на неопределена възраст и разбъркваше нещо в паничка на шкафчето, като използваше спирт и памук.

— Това е Ю — осведоми ме майка, след като завъртя леко глава и проследи погледа ми. — Той е истински магьосник на акупунктура.

Азиатецът изобщо не реагира на думите й и заби в гърба й поредната игличка, като я накара да вибрира с показалеца си. Въздъхнах. Всичко си беше на мястото. През годините майка ми прекъсна познанствата, които я свързваха с миналото. Беше свела срещите с роднините на баща ми до задължителните празници и специалните дни в моя живот: първо причастие, миропомазване и сватба — предполагаше се, че някой ден ще има такава. Тя се оттегли и затвори, обрече се на самота, но това й тежи повече, отколкото е склонна да признае. В крепостната стена, издигната от нея, от време на време се появяват пробойни, през които проникват странни личности, но те са толкова невероятни, че не представляват никаква заплаха. Защото в тяхната компания тя не изпитва носталгия по бъдещето, което е загърбила. Те са като фойерверки, които осветяват мрачното й битие и изгасват почти веднага, щом пламнат. Така беше с румънската ясновидка, която й гледаше на кафе, с украинската медсестра, с която си разменяха рецепти, с наетия в зеленчуковия магазин за летния сезон помощник, който й носеше покупките у дома и с когото обсъждаха надълго и нашироко участниците в едно телевизионно шоу за таланти.

— Не е ли чудесно? — продължи майка. — Живее на третия етаж и сега ще ме вдигне на крака. Решава всякакви проблеми, скъпа. От болки в гърба до стерилитет!

Със сигурност реши от раз проблема ми с чуденето къде отиваха парите, които майка ми искаше в края на всеки месец, възползвайки се от богатството на Пиетро и болестта на баба Йоланда.

— Много ли остава?

— Пет минути стоп — отговори азиатецът усмихнато, но тонът му не търпеше възражение.

— Отивам да поздравя баба. Довиждане.

Обърнах им гръб и излязох, без никой от двамата да ми отговори. Вече в коридора дочух как майка ми обяснява: „Това е дъщеря ми, Луче, за която ти разказвах. Не стига, че няма брак, ами и все не успява да зачене. Може ли да направим един безплатен сеанс за нея?“ „Нищо безплатен“, отговори магьосникът на акупунктурата и аз наум му благодарих, докато влизах при баба.

Стаята й, както и целият апартамент впрочем, беше овехтяла, натъпкана с покривчици и перденца и излъчваше силна миризма на нафталин и дезинфектанти. В тази разредена атмосфера срещу мен изникна фигурата на баба, седнала в инвалидната количка до леглото.

Беше в пожълтяла ръчно бродирана нощница, помпозно свидетелство за далечната й младост. Косата й беше пусната. Меките и редки кичури се виеха около главата й като на удавник във вода. От месеци не си слагаше ченето и бузите й бяха хлътнали навътре, човек би казал, че прилича на скумрия. Краката й бяха подути и целите на възли. Сигурно с помощта на Ракеле — медсестрата, която се грижеше за нея през половината от деня — ги беше напъхала в тези смешни синьо-розови пантофи с външни шевове. В приглушената изкуствена светлина тя приличаше на момиче, напъхано в тяло на старица.

— Бабо — повиках я и я погалих по челото. Кожата й беше набръчкана, суха като пергамент. — Бабо, чуваш ли ме?

Няколко секунди ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път. Примигна много бавно, което й костваше невероятно усилие.

— Мамо — отвърна тихо, със слаб измъчен глас. — Мамо, — повтори отново, без да сваля поглед от мен.

Опитах се да я спра:

— Бабо, тук съм. Това съм аз, Луче.

Но тя се усмихваше с твърдите си розови венци и продължаваше да повтаря „мамо, мамо“.

В този момент влезе мама. Пристегната в електриковосиния си клин, с разрошена коса и със силен грим в ярки цветове — много се харесваше така.

— О, небеса, пак ли започна? Какво й каза?

— Само я поздравих…

— Мамо.

— Тъкмо се беше успокоила и ти пак я раздразни! — обвини ме майка ми и се приближи до инвалидната количка. — Сега ще престане.

Майка ми произнесе последните думи убедително, като обещание, и постави ръката на баба върху рамото си.

— Щом си тук, ела да ми помогнеш.

Излезе права: щом сложихме баба в леглото, тя престана да повтаря „мамо“, сякаш с това преместване бяхме развалили някаква магия. Баба приличаше на размъкната парцалена кукла с катетъра, който се въргаляше по плочите на пода.

След като оправи завивките, майка ми отиде до огледалото на раклата, за да си види прическата. Косите й бяха руси и гъсти, като стръкове рафия. Беше изпотена. Силният й парфюм се носеше из спарения въздух и усетих, че се задушавам. Изтри червилото от зъбите си с пръст. После отново погледна към баба да се увери, че всичко е наред, и отегчено се обърна към мен:

— Как така се появи по това време? Случило ли се е нещо?

И аз със същия отегчен и спокоен тон отговорих:

— Бременна съм.

Радостта на майка ми е като хлъзгава риба — не можеш да я задържиш дълго в ръце. И онзи ден тя трая само няколко секунди. Проблесна и изчезна твърде бързо, за да бъде доловена, като на нейно място се появи нетърпение:

— Сега поне ще се ожените ли?