Симона Спарако
Никой не знае за нас (39)

Мелезът на съседите пресича двора, без да лае. После бута муцуната си в дланта ми и опира рунтавите си лапи на коленете ми, натискайки ме с цялата си тежест. Оставям входната врата на блока отворена, но той спира. Размахва опашка и чака стопанина си.

Това куче изглежда щастливо. Прилича на дете, което не расте. Ако погледът ми се спре на кръглите му изразителни очи, мятащата се опашка забързва ритъм. Обикновено излиза на разходка по това време рано сутрин. Научило се е да се задоволява само с няколко часа на открито през деня. Подчинило се е на ритъма на онзи, който му пълни паницата и се сеща да го погали. И не си задава въпроси. Живее в едно постоянно тук и сега, без никаква представа за края. Това е състояние на ума, наречено от Борхес в един от разказите му „безсмъртие“. Гледам го и си мисля за всички наши срещи, когато мирното му и безгрижно изражение е предизвиквало завистта ми, както може да се завижда само на едно невинно дете.

В хода на еволюцията в един определен момент сме загърбили вродения си инстинкт заради разумната преценка. Без обаче да си даваме сметка за какво превъзходство всъщност претендираме. Нито че сериозно ще страдаме от липсата на отговори.