Симона Спарако
Никой не знае за нас (35)

Матилде ни покани на вечеря. Родителите на Пиетро не са ме виждали от доста време. Намирам подходяща за случая рокля, правя си прическа и се гримирам. Матилде държи на тези неща, а аз съм решила да не я разочаровам. Да не разочаровам Пиетро. Докато се приготвям, усещам приток на някаква нова енергия под кожата си: желание да се погрижа за себе си. Банални неща, като да обърна внимание на храненето или да се заема с физически упражнения, които до момента пренебрегвах. Това е признак, че нещо хубаво се случва с мен.

 

 

Домашната помощничка Ерлин ни отваря вратата. Тя е млада, кльощава и ни гледа с презрение. Върви пред мен по елегантния коридор на Матилде, чиито стени са в цвят индиго и с копринени тапети в кобалтовосиньо. От входа се преминава през поредица от салони. Отдалеч забелязвам нечия чужда фигура, тъмна и призрачна. Като се доближавам, разпознавам, че това е свещеник. Никога преди не съм го срещала. Но не успявам да стигна до него. Матилде го набутва в една стая до хола и го затваря там заедно с Пиетро, сякаш става дума за нещо тайно.

После тръгва към мен. Усмихва ми се широко и ми подава подноса с тарталети за аперитива. За разлика от жена си Леонардо е по-хладен, сдържан е, но точно затова винаги ми се е струвал по-естествен.

— Позволих си да поканя и отец Джорджо — съобщава ми Матилде. — Пиетро имаше нужда да поговори с него. Няма да се бавят.

Учтиво отказвам тарталетите и шампанското и сядам на креслото като мишка в капан. Тримата оставаме сами и си разменяме въпросителни погледи.

После Матилде подновява разговора и с почти проповеднически тон заявява:

— Пиетро ми сподели, че от години не сте ходили на неделна служба. Разбирам, че не искате да идвате в нашата църква, но е истински грях, че сте се отдалечили от вярата.

Думите са упрек към мен. Повлякла съм Пиетро по моя лишен от праведност път. Принудила съм го да се съгласи на неосветено от брак съжителство, далеч от предписанията на Църквата, и сега тя, неговата майка-закрилница, се опитва да си го върне.

Само че това никога не е било повод за неразбирателство помежду ни. Моята небрежност по отношение на правилата не е била умишлена, а плод на лош навик, който Пиетро бързо възприе. Откакто се преместихме в апартамента, в неделя сутрин винаги си намирахме извинение: „Църквата ви е много далече“ или „Ще бъдем извън града, ще отидем на служба другаде“. В интерес на истината повечето време прекарвахме под завивките. Неделя беше единственият ден, в който Пиетро беше изцяло на мое разположение. Колко сутрини изключвах телефоните, макар да знаех, че Матилде ще се опитва да се свърже с нас.

— След онова, което се случи на Коледа — продължава, — смятам, че е важно да се помирите с Господа.

Ето че изплю камъчето. Не бяхме говорили за това, сякаш бременността ми изобщо не се беше случвала. Името на Лоренцо бе потънало като шепа прах под скъпите килими, покриващи коридорите и трапезарията. Но тази вечер е различно. Тази вечер Лоренцо представлява проблем, който трябва да бъде преодолян. Именно това е целта на посещението на отец Джорджо. Да ни донесе мир и покой. И щом веднъж получим опрощение, най-накрая ще можем да продължим напред. И ще сложим край на войната, която дори не смятах, че сме започвали, и причините за която тотално ми се губят.

— Матилде, моля те — намесва се Леонардо с помирителна усмивка. После ме хваща под ръка и ме води в трапезарията.

Чувствам се неудобно всеки път, когато минавам през къщата, където е отрасъл Пиетро. Тя е безупречна: има високи украсени тавани, пиано, книги за изкуството покриват стените, от таваните висят кристални полилеи, а на поставката в коридора стои тумбеста амфора. Тази къща никак не би подхождала на тяло, изкривено от вродено заболяване и пронизвано от болка, и то не би се вписало на фона на поведението, усмивката и гордата осанка на Матилде. Има много родители на деца с увреждания, които се чувстват изоставени от собствените си семейства. Сигурно и аз щях да свърша заедно със сина си под един от килимите, върху които стъпваме. Невидимият и тежък килим на срама.

Минаваме покрай кухнята. Ерлин изважда един омар от дървен съд, за да го сложи, както е жив, в тенджерата на котлона. Чувам продължителното драскане на горкото животинче по стените на тенджерата. Помощничката натиска капака, докато ударите отвътре не престанат.

Масата изглежда много тържествено, както винаги. Веднага щом се настаняваме, съпругът на Ерлин ни налива червено вино и ни поднася малки хлебчета в специални сребърни чинийки, разположени до чашите. След няколко минути при нас идва Пиетро.

Изглежда някак разсеян. Забелязва, че съм с вечерна рокля, гримирана и с прическа. Остава поразен от вида ми, сякаш сме на първа среща. Целува ме по бузата, а очите му светят.

После ме запознава с отец Джорджо. Той е нисък и доста закръглен. Лицето му е дебело и добродушно, изпъкват само тъмните му очи, подаващи се под подутите клепачи. Учтиво си разменяме поздрави.

Готови сме за вечерята. Пристига ризото с подправки и домакините ритуално го посрещат с одобрително кимване. Съпругът на Ерлин прави слалом между гостите с димящата купа в ръце. Междувременно разговорът се върти около благотворително събраните средства за енорията и подготовката за Великден. Както и около снимките на Пиетро. Виждам как устните им мърдат и се разтеглят в усмивки, но не успявам да се концентрирам върху обсъжданите теми. Не схващам нищо, освен размяната на остри реплики между свекъра и свекървата: Леонардо упорито отхвърля всичко, което Матилде одобрява, и обратното. Въпреки това, както и въпреки постоянното усещане за лицемерна учтивост, в трапезарията цари радостна атмосфера, силно наподобяваща семейния уют, на който навремето се възхищавах, но днес смятам за неуместен. Изнервя ме и фактът, че Пиетро се чувства толкова добре тук.

Когато ни сервират омара, Матилде ми разказва за курса по пилатес, който посещава отскоро, и твърди, че й се отразява много добре на костите. Слушам я с усилие, като през дрямка, но усещам тревожно напрежение в слепоочието. Тя ходи всеки четвъртък с приятелки и ми предлага поне веднъж да опитам. Когато се съгласявам, поглежда към Пиетро победоносно, сякаш ме е спасила от някаква опасност.

Отец Джорджо реже морския дар на равни малки парчета. Дъвче ги спокойно, после ги поглъща. Сякаш изпълнява прецизен ритуал. В съзнанието ми изплуват ударите на омара по стените на тенджерата, сложена на огъня. Отецът отпива вода от чашата си и ме поглежда. Първо ме пита за работата и изразява огорчение, че съм се решила да закрия рубриката си. Но знае много повече. Знае всичко, което преди малко му е казал Пиетро, и ми заявява, че очите ми излъчват тъга. Споделя, че ще се радва да си поговорим насаме след вечерята. Ето какво са наумили. Принудена съм да се съглася, но последното, което искам в този момент, е да се изповядвам на някой божи представител на земята. Достатъчно ми е да знам, че той представлява институцията, която искаше да направи светица една обикновена жена и изборът се спря на Джана Берета Мола. Тя реши да не лекува тумора си и да умре само за да не направи аборт. Това е тъй далеч от моя избор.

 

 

Веднага след вечерята хващам Пиетро под ръка и го моля да си вървим. Казвам му, че не се чувствам добре. Трябва да попреча на отец Джорджо да ме пъхне в капана си. Пиетро се съгласява. Матилде и Леонардо настояват да останем поне още малко, но аз съм непреклонна:

— Съжалявам, боли ме главата.

 

 

В асансьора Пиетро ме гледа право в очите:

— Какво става?

Кабината слиза надолу и се разтърсва така, че за малко губим равновесие.

— Нищо — отговарям и притискам ръката си в металната стена.

— Познавам те.

— Ако наистина ме познаваше, щеше да знаеш, че не се нуждая от разговор със свещеник. Мислех, че ще сме само четиримата.

На таблото на асансьора започва обратно броене: 5, 4…

— Смятах, че един разговор с чувствителен и сърдечен човек като отец Джорджо би ти помогнал.

— Нямам нужда от помощ. Нито от опрощение. За разлика от теб, който сигурно си искал прошка.

4, 3… Заради ефекта на спускането, което се противопоставя на гравитационното притегляне, се чувствам лека, сякаш се рея във въздуха.

— Да, изповядах се и поисках прошка… — казва Пиетро и ме фиксира с поглед. — И изобщо не се срамувам от начина, по който се чувствам.

3, 2…

— Опрощаването предполага покаяние и точно това смятам за пълно лицемерие: факта, че си поискал прошка за нещо, за което не си се покаял, защото, ако се обърнем назад или това ни се случи отново, ще направим абсолютно същия избор. Хайде, опровергай ме.

2, 1…

— Разбира се, че ще направим същия избор.

— Тогава за какво да искам прошка?

— За това, че сме хора.

1, приземяване.