Симона Спарако
Никой не знае за нас (31)

Срещам го на изхода от клиниката, на няколко метра от бариерата на паркинга. Насилвам се да държа очите си отворени въпреки заслепяващото обедно слънце и го виждам да излиза от тъмна лимузина, зад чийто волан седи мъж, който, по всичко личи, е шофьорът. С него от колата слиза и елегантна блондинка горе-долу на моята възраст. Приликата й с мен е невероятна. Жената хваща за ръце две малки руси дечица, толкова красиви, че приличат на ангелчета, извадени от рая. Преди да поведе групичката, като истински глава на семейство, бащата поема от шофьора новородено, увито в меко розово одеялце.

Познавам го по чертите на лицето, които много напомнят моите: това е Романо, моят баща идеал. Мъжът, който преди много години бе откраднал сърцето на майка ми, без изобщо да си направи труда да й го върне.

Жената вероятно е негова дъщеря, неговата истинска дъщеря. А това са внучетата му, две момченца и едно момиченце на няколко дни.

Всички изглеждат толкова горди и доволни. Тя вече се е съвзела от раждането, облечена в тясна черна рокля и преметнала перленосив шал. Косата й е чиста, сресана назад, не като моята, омазнена и разпиляна така, че приличам на циганка. Баща й гледа нея и децата с такова внимание, сякаш ги вижда за пръв път. На лицето му е изписана онази глупава усмивка, типична за бащите, които осъзнават каква красота са създали.

Докато стоя, прикована към асфалта, си мисля, че това трябваше да бъде моят живот. Това е гласчето на червея, онзи стар червей на незадоволеното желание, който, чак сега си давам ясна сметка, незнайно как се е настанил навсякъде: във всяка идея, във всяко действие, във всеки избор.

Романо минава покрай мен и ме гледа право в очите. Този бърз и най-обикновен поглед обаче отключва дълбока връзка между две същества от един и същи вид. Може би го разтърсва мимолетен спомен или неназовимо предчувствие. Аз съм само една непозната, но сигурно външността ми му е напомнила нещо. Аз съм просто кестенява и рошава версия на дъщеря му и нещо в мен му напомня за старата любов, която е мислел за забравена. Аз идвам от миналото, но живея в настоящето на поколенията, които се обновяват и раждат внучета. Близка съм и в същото време тъй далечна. Потайна и тъжна, като спомен от детството. После Романо отмества поглед и продължава по пътя си. Когато стига до входа на клиниката заедно със семейството си, се питам какво ли е впечатлението, останало му от мен, и колко ли време ще бъда в мислите му. Само след миг той бива погълнат от плъзгащата се паст на вратата, без изобщо да подозира, че се е превърнал в част от моя живот, и то повече, отколкото някога е бил истинският ми баща, и че може би цялото ми съществуване е било безрезултатен опит да стигна до него.

Изведнъж си представям майка си на младини, как ме взема в прегръдките си веднага след раждането. Аз съм нейната дъщеря: чертите на лицето ми напомнят за нея. Но също така приличам и на Романо, което сигурно е било най-съкровеното й желание. Само дето в малката болнична стая без завеси него го няма. Във влажния и душен августовски следобед друг мъж се е спрял на прага, горд, че е станал баща. Той е само неумело копие, но е там, от плът и кръв, и се доближава до леглото. Взема ме на ръце и се усмихва. Изненадващо, обаче в очите на майка ми този мъж съвсем престава да прилича на Романо: нито погледът, нито усмивката, нито чертите му са същите. Магията се е развалила. От безкръвните устни на жената, която току-що ме е родила, изчезва и най-беглата следа от усмивка. Вече няма връщане назад. На леглото в стаята на баба е метната дантелена сватбена рокля, увита в цигарена хартия, атлазените обувки трийсет и осми номер са на пода, а на шкафчето в антрето е оставено менюто за тържествения обяд.

Майка ми затваря очи, отново ги отваря и за миг ни вижда такива, каквито сме.

Аз също я виждам много ясно. Тя е едно кльощаво момиче, пъхнато в бяла памучна нощница. Животът се стоварва върху нея неочаквано, премахвайки всяка заблуда. Тя се е надявала до последния миг, с опънатия като барабан корем и с краката ми, натискащи матката. Погледът й е бил все другаде, обърнат към миналото, пълно с неизречени думи, с ненаправени жестове, с надеждата, че рано или късно нещата ще се променят. Междувременно, докато е извършвала разсеяно някакви движения, се е случило осеменяването, втъкаването на цял един живот, който изведнъж се е разгърнал в пълното си величие: една огромна и задушаваща паяжина. А майка ми е била обикновено насекомо с тънки крачка, оплетено в лепкавия материал, който обаче ще се окаже решаващ за бъдещето й. Майка ми като несъстояла се невеста. Една лесна плячка.

Опитът да примириш идеала с реалността винаги е обречен на неуспех. Безполезно е да настояваш, двете парчета от пъзела не съвпадат. Разбрах го в деня, когато синът ми се появи на монитора на ехографа сред оглушителната тишина от криви линии. Сигурно го е разбрала и майка ми, когато за първи път ме е взела в ръце и е потърсила във все още неясните линии на лицето ми както своите черти, така и следите от своята голяма любов. Сега се питам дали въобще е мислила за това. Дали поне за миг в онзи следобед или в някой от следващите дни ме е погледнала в очите и е задържала зад зъбите си страшните думи, по-горчиви и от жлъчка. Дали някога в ума й е проблясвало съжалението, че не ме е абортирала.