Симона Спарако
Никой не знае за нас (30)

Обаждат ми се от редакцията на списанието, за да ме уведомят, че тази седмица директорът ще обяви закриването на рубриката ми. Ще го направи с кратък анонс на страница 8, с онези дискретни и неясни думи на редактора, които само той умее да пише. Съобщават ми също, че той би искал да ме види възможно най-скоро, за да обсъдим ситуацията около договора ни за сътрудничество. Съжалявал, че съм загубила интерес към седмичника, издаван от него. Не много убедително обещавам по телефона, че възможно най-скоро ще се появя в редакцията, но никак не ми е лесно да излъжа.

Вдигам поглед от мобилния и ги виждам всичките. Там седят няколко пациентки на Марина, които също като мен чакат реда си за преглед.

Приличаме на пасаж риби. Следваме потока, седнали близо една до друга, без да знаем коя от нас ще бъде уловена първа. Две от жените имат доста изпъкнал корем, не мога да определя в кой месец от бременността са. Сякаш е минало прекалено много време, откакто и аз бях в същото положение. Наблюдавам ги и се питам дали детето в утробата им е здраво или пък е някое клето създание, което като Лоренцо няма да има късмет да види бял свят. Бих искала да постъпя великодушно, да благословя тези крехки израстъци живот, но не мога. Завиждам на блаженството, отпечатано върху лицата на жените, сякаш това е тяхно неотменимо право.

Марина се появява на вратата на кабинета и ми прави знак да я последвам. Минавам първа. Тя не смята, че трябва да чакам заедно с другите.

Лягам на кушетката. Разтварям крака и ги поставям в металните улеи отстрани. Студената стомана ме кара да потръпна. Марина ми се усмихва, както обикновено, за да изрази своята майчина загриженост, а през това време натиска сондата на ехографа по стените на вагината ми. Ръцете й са нежни, но усещането за мен е равно на насилие. Върху екрана на ехографа се появява сиво петно, слаба игра на светлини и сенки. Матката, както и сърцето ми, беше ограбена. Преди там беше Лоренцо, плуваше вътре, без да подозира, че го изучаваме, а сега има само петна. Парадоксално е, че тъкмо заради сивото отсъствие Марина ме съветва да опитам отново.

— Матката е в перфектно състояние — казва ми тя, като смята, че така ще ме ободри. — Ендометриумът се готви за нова овулация.

После започва да ми изрежда примери за пациентки, които са преживели случаи, подобни на моя, но вече имат по две или три деца. Децата им са здрави и красиви и родителите са безкрайно щастливи с тях.

Това ме навежда на мисълта, че човек се лишава от дефектното дете, за да си направи после едно съвършено, но животът не е стока, която можеш да върнеш или размениш.

Обувам се и казвам само:

— Още не съм готова.

Марина ме стиска за китката и този жест издава искрената й загриженост и съчувствие. Издължените й очи се спират върху мръсната ми коса, хваната с пластмасова шнола, после върху старите обувки, изгризаните нокти и износената риза. Тя вижда усилието, което полагам всяка сутрин, да се преборя с пораженческите си мисли. Не ме е срам от нея, но и не се чувствам комфортно.

— Трябва да имаш търпение — казва. — От опита, който имам, мога единствено да те посъветвам да забременееш възможно най-скоро.

Преди да изляза, ми подава визитка. Препоръчва ми да се срещна с психолог и се изненадва, че още не съм изпитала нужда да потърся специализирана помощ.