Симона Спарако
Никой не знае за нас (29)

Детето на Джорджа и Паоло се е родило в неделя. Нарекли са го Лудовико. Пиетро иска да ги посетим, казва, че не можем вечно да ги отбягваме.

— Чу ли какво казах?

Принудени сме да живеем под един покрив и тази ежедневна близост ни прави все по-чужди, все по-отдалечени. Обикновено телевизията се промъква в тишината помежду ни, пълзи из празното пространство, но никога не успява да го запълни.

— Е?

Не може да ме принуди да отида там. Нито да иска подобно нещо от мен.

— Добре, ще отида сам — казва.

 

 

Вече не пиша и ако се случи да разлистя някой вестник, то погледът ми се спира само на заглавията. Явно съм загубила познавателната си способност на всички нива. Забравям разни неща, излизам без документи, не помня имена, не изпълнявам дори домакинските си задължения. Често забравям ястията във фурната и ги ядем прегорели или купувам от магазина за готова храна под нас. Хладилникът почти винаги е празен, както и бюфетът. Прекрасната ми кухня, оборудвана с всевъзможни уреди, с чиято помощ опитвах разни рецепти и канех приятели на вечеря, сега стои неизползвана. По-голямата част от времето прекарвам пред компютъра, но го правя скришом от Пиетро. Минаха два месеца и наближава датата, на която се предполагаше, че ще родя. Но за мен още е декември. Пред очите ми минават кадрите с историята на заболяването на Лоренцо, сякаш като ги гледам отново и отново, ще мога да измисля някакъв различен край на филма: диагнозата, чута в кабинета на доктор Паджи, срещата с Пиаца, хапчето на Уилсън, всички ехографски снимки, които предрекоха слизането ни в ада.

— Трябва да купя билети за Лондон — казва Пиетро. — Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен? Един ден може да съжаляваш, че не си присъствала на погребението му.

— Това е само ембрион — натъртвам.

— Ако не дойдеш, няма да го докарам в Италия. Ще го погреба там.

Думите му оставят дълбоки бразди по кожата ми, които се нуждаят от дезинфекция.

— И какво смяташ да напишеш на надгробния камък? Тук лежи ембрионът, който решихме да извадим с аборт, защото щеше да се роди с увреждане?

Очите на Пиетро ще изскочат от орбитите, той си поема дълбоко дъх и казва:

— Трябва да отидеш на психолог.

После за пореден път бърка верния тон:

— Повече няма да ти повтарям, търпението ми си има граници.

Взема си палтото и подаръка за Лудовико. Чувам как затръшва входната врата.

Когато човек расте, той открива, че всичко си има граници. Дори любовта. А ние смятахме, че тя е огромна и неразрушима. Но любовта е рана, която никога не зараства, винаги е готова да се отвори и прокърви. И се инфектира от най-незначителни неща.

 

 

Майка ми изпраща един от нелепите си есемеси: „Явно искаш да ме видиш мъртва. Така да е. Надявам се да се случи скоро, щом това ще те накара да се почувстваш по-добре.“

Сякаш в живота ми няма достатъчно смърт.

Тъкмо се каня да изключа телефона, и получавам още един есемес: „Изпрати ми пари — пише ми пак тя. — Закъсняваш с вноската.“

Трябва да е наясно, че скоро ще остана без работа и че в момента изтребвам скромните си спестявания. Рано или късно ще се наложи да искам пари от Пиетро. Сега съм зависима от него. Ако го напусна, няма да мога да помагам за лечението на баба. Трябва да си намеря друга работа. Но какво ли може да прави жена, която е посветила живота си на писането? Вече не съм толкова млада, че да започна отначало. А отвън чакат на опашка хиляди безработни момичета, готови на всичко. На работодателите не им е притрябвала журналистка, загубила способност да пише.

 

 

Пиетро си стяга багажа за Лондон. Би трябвало да му подавам дрехите, за да си ги прибира в куфара. Но аз седя неподвижно на дивана и държа полото му. Той рязко ми го издърпва от ръцете. После затваря ципа и нарушава тишината:

— Казваше се Лоренцо — казва и вдига куфара. — Не беше само ембрион, беше мой син. И на надгробния камък е достатъчно да се напишат името и презимето му.

 

 

Без Пиетро апартаментът гъмжи от призраци. През нощта, когато усещам, че се задушавам така, сякаш гърлото ми е пълно с пясък, намирам убежище в банята. Светвам лампата и пускам аспиратора, за да укротя тъмнината и тишината. Ако Пиетро беше тук, щях да отида в спалнята, за да се уверя в реалността на тялото му, в неоспоримото съществуване на раменете му, служещи ми за бариера срещу мрака. Но тази нощ дълго оставам в банята.

Страх ме е. Във въздуха има нещо задушаващо, прашно. Чувствам, че не съм сама. Страх ме е от заобикалящия ме въздух, както и от вратата на затворената стая в дъното на коридора. Черните й очертания са като рамка в мрака. Ако Винклер е прав, то това, което диша зад гърба ми, е душата на Лоренцо. Но не мога да отворя ръце за прегръдка и да го оставя да ме приближи. Прекалено ме е страх, че няма да ми прости.

Трябва да се разсея с нещо. Решавам да подредя кремовете по рафтовете на стенното шкафче срещу мивката. Погледът ми попада върху завито листче хартия.

Това е изследването за бета-хормона.

Преди девет месеца го сложих тук с идеята да го запазя. Първата следа от живота на сина ми.

Хващам листа с върха на пръстите си, сякаш е нажежен, и го изхвърлям в кошчето. Казвам си, че трябва да направя същото с всички негови вещи. Явно листчето пада на нещо меко, защото не чувам звук. Поглеждам в кошчето и виждам на дъното му намачкан пуловера на сини и зелени карета на Пиетро. Онзи раздрипан пуловер, от който стърчат конци. Онзи специален пуловер, който му носеше късмет.

Отмествам очи.

Обхващам с поглед предметите от ежедневието си: ваната, сапунерката със стилизираната фигура на жена от трийсетте, кръглото огледало, кутийката с фиби и ластици. После виждам календара. Той е спрял на вечния декември.

Искам да го сваля от стената и да го разлистя. Да видя отново онези дни, в които съм отбелязвала събитията от бременността си.

Месец юли е изпъстрен със символи, числа и бележки. Продължавам да разлиствам и си спомням за гаденето и главоболието през август, ехографиите и амниоцентезата през септември, зъбобола през октомври. Сякаш оттогава е изтекъл цял век. Освен че съм отбелязвала развитието на плода, от време на време съм пресмятала точно колко дни са минали. После намирам най-жестокото квадратче.

В края на ноември под акварел с есенен пейзаж, на който е изобразена пейка в парка, съм подчертала една дата. Тогава бях бременна от двайсет и седем седмици и два дни. По-точно от сто осемдесет и четири дни. Има залепена изрезка от справочника за бременни: „Как расте детето ти през двайсет и седмата седмица от бременността. През тази седмица то ще започне да отваря очи, които до момента са били залепени под клепачите. Повечето от бебетата се раждат със сини очи, но цветът им се променя след няколко седмици. Нервната система на твоето дете е все по-развита: сега то може да усеща болка.“

Има неща, които не бива да се намират тъкмо там, където ги откриваме. Не и в този момент, не и на този ден. Като млякото, което изтече от гърдата ми в Тайланд и намокри чаршафите; като заплахите на „защитниците на живота“ в пощата на Ела и на много от жените във форума; като изследването на бета-хормона, намерено върху шкафчето в банята само няколко дни след предполагаемото раждане; като пуловера на Пиетро, захвърлен в коша. Като болката, която сигурно е изпитвал Лоренцо още докато е бил вътре в мен.

Изтръгвам календара от стената, завивам го на руло и го изхвърлям. После с ридания се сривам на пода. Дланите ми са опрени в студените плочки и изведнъж долавям как нещо или някой леко и бавно ги гали.