Симона Спарако
Никой не знае за нас (27)

В природата има животни, които, ако се случи да изгубят малкото си, открадват някое от същия вид и го отглеждат като свое. Правят го много от бозайниците, най-често шимпанзетата и въобще маймуните. Това е жестока проява на отчаяние. Случва се и при пингвините, които прекарват месеци наред без храна и светлина, за да пазят малкото си от полярния студ, и когато открият, че мътенето им е било неуспешно, използват всичката си сила и наглост, за да се сдобият с дете, което всъщност не е тяхно.

Бих искала да съм пингвин в момента, в който виждам как майка и баща слизат от автобуса с няколкомесечното си бебе. Те са добре облечени и пристигат с новите гости на хотела. Имат източни черти, може би са от Банкок. Настаняват ги на дивана срещу нас. Мъжът отива да говори с тайландката на рецепцията, а жената остава седнала. Новороденото е само на няколко месеца, не знам точно, нямам опит с определянето на възрастта от пръв поглед. То е закръглено, меко, главата му е покрита с тъмна косица. Дори не знам дали е момче или момиче. Облечено е в бяло памучно боди. Голите му ръчички и крачета са загорели, а ходилата му розовеят. То се е прикрепило здраво към твърдата малка гърда на момичето, което едва ли има двайсет и пет години. В един момент майката изважда гърдата от устата му, обръща го и му подава другата. То тревожно движи глава, ръце и крака, докато не я захапва и не започва отново да суче, отпускайки се блажено. Да бяхме пингвини, никой нямаше да се изненада, нито би посмял да се намеси, ако сега станех от дивана и изтръгнех малкото от ръцете й. Толкова съм разгневена, че като нищо бих го направила. Мъжът й, разбира се, би се опитал да я защити, но Пиетро е по-силен и би го проснал на земята с два удара.

После двамата бихме се оттеглили с поклащаща се походка, с разрошените си пера и с късите си непотребни крилца, пристъпващи тромаво на ципестите си лапи. И най-накрая ще бъдем трима, както е редно.

За съжаление не сме пингвини. Ние сме човешки същества и съдбата ни е по-сложна. Дават на новодошлите азиатци бунгалото до нашето. Пиетро пита жената на рецепцията дали можем да сменим стаята, но хотелът е пълен до вторник.

— А после разправят, че имало криза — мърмори той, докато вървим изнервени и умърлушени към ресторанта.

През нощта го чувам как плаче. Писъците му ме пробождат като хиляди тънки игли. Те се забиват в живата плът на пулсиращата ми матка. Пиетро също не може да заспи. Очите ни се срещат в сумрака на стаята, после се разделят безсилни. Докато не чуваме най-силния писък, най-пронизителния. Той ме удря право в гърдите и те стават твърди като камък. Болката е толкова нетърпима, че искам да я изтръгна от себе си. После виждам как по нощницата ми на височината на гърдите е избила влага. Повдигам нощницата и установявам, че под сутиена ми са се процедили няколко капки кърма. Тези няколко капки са достатъчни да ме накарат да потръпна.

— Какво става?

— Нищо — отговарям и покривам гърдите си с чаршафа.

— Отивам да им кажа няколко думи… Трябва да го накарат да млъкне. Сигурна ли си, че си добре?

Вече в нищо не съм сигурна. Дори в тази кърма, която не трябва да сълзи, но ето че я има. Тя е изцедена от лоното на болното ми желание, изгаря ме като киселина и е съвсем ненужна.

Сега разбирам гнева на пингвина, който наскоро е загубил малкото си. Това е въпрос на оцеляване.

— Утре ще попитаме за първия полет — казва Пиетро, като си натиска възглавницата върху главата. — Ще се махнем оттук.