Симона Спарако
Никой не знае за нас (25)

Доктор Винклер, остеопатът, ще остане в хотела само четири дни.

В спа центъра ми предлагат горещ чай с джинджифил. Пия го на малки глътки, седнала в ракитово кресло с формата на гигантска мида. Плъзгам подметките на чехлите по пода и усещам болка в ханша. Костите ми са като дървени, ставите ми скърцат. Терасата на спа центъра е надвесена над джунгла от дървета и палми, която скрива покривите на бунгалата от преплетени клони, и свършва чак на плажа.

Винклер се появява, облечен в пурпурно сари. Брадата му е сива и разрошена, рамките на очилата му са червени. Изглежда любопитно и леко смахнато, като изскочил от книга в стил „Ню ейдж“. Говори английски доста твърдо и неуверено, но когато разбира, че съм италианка, ми разказва как е учил в Болоня и твърдият му немски акцент добива нотките на диалекта, типичен за областта Емилия-Романя.

От хотела са му осигурили кабинет за прегледи — едно малко бунгало сред растенията. Мястото е дзен, има дървено бюро, два сламени стола и малко легло в средата.

Веднага щом сядаме, ме кара да му разкажа за себе си.

Обяснявам му, че ме боли навсякъде, че се чувствам слаба. Той държи в ръка бележник и химикалка, но не записва нищо.

— Откога сте така?

— От двайсет дни.

— И какво се е случило преди двайсет дни?

Понеже ме пита, ми се струва абсурдно да не му кажа. Как бих могла и да си помисля, че ще го избегна? От друга страна, той е лекар, а изглежда, тъкмо раждането е причина за всичките ми неразположения.

— Родих.

Казвам го без въодушевление. Той обаче се усмихва. Сините му очи ме изследват в дълбочина. Сигурно е на около шейсет, прилича ми на Дядо Коледа. Индуистката версия на Дядо Коледа.

— Чудесно — възкликва. — Момче или момиче?

Тъкмо да му кажа, че няма значение, тъй като вече не съществува, но усмивката му ми попречва.

— Момче — отговарям.

После ме преглежда. Събличам се без свян, излагайки на показ остатъците от тялото си. Лягам върху кушетката, като размишлявам над отговора си. Този мъж вярва, че съм майка и имам дете. Приятно ми е да се заблуждавам, че е така. Тук никой не ме познава, мога да се отдам на фантазията си.

Винклер поставя длани върху слепоочията ми. Топлата му грапава кожа веднага ми действа успокоително.

— Синът ви с вас ли е? — пита ме.

— Не, оставихме го в Италия — доразвивам несъществуващата си история.

Сега вече ще ме сметне за ненормална майка, която, за да се възстанови от раждането, е зарязала двайсетдневното си бебе и е отишла на другия край на света. Боже, как ми иска да беше вярно. Но Винклер оставя казаното от мен без коментар. Продължава да ми предава топлина чрез дланите си. Слага ги на челото ми, после на врата. Ръцете му се спускат към раменете ми, после стигат до хълбоците. Сякаш ми прави ехография с ръце.

— Значи не кърмите?

Това би било първото, което щях да направя: да му предложа гърдата си, за да го видя как се хваща за живота и изсмуква цялата коластра.

— Не, предпочетох да не го правя — отговарям като онези жени, които се страхуват да не би кърменето да им развали бюста.

Вече съм изцяло погълната от ролята си. И макар последният отговор да е затвърдил поведението ми на ненормална майка, Винклер не го показва. Той е съсредоточен върху костите ми. Натиска с пръсти точки от тялото ми с вглъбено изражение, сякаш едновременно е тук и някъде другаде.

— Болката ви е съвсем естествена — казва след малко. — Родили сте. Костите ви се наместват. Тук, на Изток, след като родят, жените не обикалят света, а поне три месеца стоят затворени вкъщи, пазят се дори от вятъра. Ние сме жертви на динамиката, свикнали сме всичко да се случва бързо, но някои неща отнемат време. Процесът е сложен. Не мога да ви подложа на никакви процедури. Масажът само ще влоши положението ви. Мога да ви предложа единствено рейки терапия. Това е източна практика, на която съм голям привърженик. Съветвам ви също, ако желаете, да опитате с йога или медитация. Но не ви препоръчвам масажи.

Нямам никаква енергия. Така че затварям очи и се оставям да ми направи рейки. Предполагам, че става въпрос само за топлина, предадена с ръце. Но е толкова приятно, че са ми достатъчни няколко минути, за да се унеса в дрямка. Когато отново отварям очи, виждам как Винклер мърда устни в ритмична напевна медитация. Това продължава известно време, после връща предишния си вид и ми се усмихва.

Пита ме как се чувствам и аз веднага усещам, че има подобрение. Болката е утихнала. Винклер ми помага да се облека, подава ми ризата и аз я закопчавам накриво. Би ми коствало усилия да я разкопчея, затова я оставям, както е.

— Имате нужда от почивка — ми казва той с бащински нотки в гласа. — Много сте уморена и сте направили добре, че сте оставили за детето да се погрижи някой друг. Трябва да помислите за психофизическото си здраве. Това е от огромно значение за всяка жена, която става майка.

Аз също му се усмихвам, може би за първи път от началото на срещата ни. Учудва ме неговото разбиране, което е отвъд всякакви предразсъдъци.

После ми помага да стана от леглото и да стигна до вратата.

— Ако желаете още една рейки терапия, аз съм тук — казва, преди да се разделим.

— Утре? — питам от прага.

— По същото време. Прекрасно.

Тъкмо да тръгна из джунглата, и ето че чувам гласа му още веднъж.

— Забравих да ви попитам нещо важно — добавя. — Как се казва детето?

Преглъщам буцата, която засяда в гърлото ми, и пак влизам в ролята. Най-накрая успявам да събера смелост и да изрека името, което днес, само днес, е име на едно двайсетдневно момченце, което чака да се прибера у дома в другия край на света.

— Лоренцо.

 

 

Пишкам в банята и се изтривам с тоалетна хартия. Кръвотечението почти е спряло, което беше предвидимо и беше написано във форума. Често отварям страницата в интернет в търсене на отговори, дори по време на почивката ни тук.

Пиетро си мие зъбите и пита:

— Твоите неща приключиха ли вече?

Сигурно е забелязал, че не използвам дамски превръзки. Кимам и излизам от банята, после се пъхам под завивките. От абажура на нощната лампа се лее мека оранжева светлина, която се отразява от махагоновата повърхност на гардероба и на пода. Вентилаторите на тавана се въртят едва забележимо. Чаршафите са чисти и сухи въпреки влагата.

Пиетро ляга до мен.

— Спомняш ли си оня път във ваната? — пита ме с намек и се завърта настрани. — По време на първото ни пътуване заедно.

Да, спомням си го. Телата ни се търсеха цяла нощ, сякаш не можехме да се наситим. Кожата ни беше подгизнала от водата, възглавничките на пръстите ни бяха посинели, но не можехме да се откъснем един от друг.

Знам защо ми го казва сега. Първо ме попита в какво физическо състояние съм и сега си подготвя поле за осъществяване на атаката. Иска пак да ме люби, а Пиетро е като дете, свикнало да получава всичко на мига. Но самата мисъл да си разтворя краката и да го приема в себе си ме хвърля в паника. Оттам излезе Лоренцо. Не спирам да мисля за това.

Увивам се в чаршафа като пашкул. Превръщането ми в пеперуда дори не е започнало.

— Прекалено рано е — казвам и си кръстосвам краката. После му обръщам гръб.

Само девет сутринта е, а аз вече съм уморена.

Сервитьорката се приближава с дежурната усмивка на уста. За мен всичките си приличат, затова отначало я обърках с жената от рецепцията. Страхувах се, че ще ме атакува с предложения за разходка с лодка или покана за урок по пилатес. Но тази е с престилка и държи бележник, за да записва поръчките. За закуска си избирам бъркани яйца, чай и плодов фреш, но веднага щом се отдалечава, съжалявам за избора си. Вече е късно да я повикам обратно. Срам ме е да повиша глас, за да привлека вниманието й. И без това имам чувството, че съм изложена на показ, а и както изглежда, тук е пълно със семейства с деца. Аз не съм на правилното място, приличам на стрък бурен сред хубава зелена английска ливада.

Пиетро се появява по пътечката. Той е по тениска и къси панталони, с айпода в ушите. Връща се от сутрешното си бягане. Смее се с една руса гостенка на хотела, с която сигурно се е запознал по пътя.

Понякога си мисля, че трябва да срещне друга жена. Без следи от рани, готова да му народи куп деца. Която не се страхува от генетични предразположености и подредба на хромозомите. Представих си го във ваната, залепен за русата туристка. Притиснали потни кожи и преплели езици. Само при мисълта за това ми призлява, но тайничко се надявам да се случи. Искам щастието да се върне в живота му, защото той го заслужава и много му приляга. Не е като мен. Когато залага, винаги печели, а аз се страхувам дори да заложа. Аз съм като сив облак, пресякъл ясното му небе. И му донесох само дъжд. Ако не ме обичаше, всичко щеше да е много по-просто.

Доволен е. Сяда до мен и ми разказва за кроса си извън хотела, по плажа, който приличал на картичка. Направил е снимки и ми ги показва на дисплея на професионалния си фотоапарат. После ми заявява, че иска да се гмурка. Има хиляди планове за деня, но веднага се сблъсква с моята резервираност.

— След страха, дето го брах на Санта Маринела, не мога да си представя отново да сложа водолазна бутилка.

— Грешиш — настоява той. — Когато човек падне от коня, трябва пак да се качи на седлото възможно най-бързо.

Мисля, че намеква и за всичко останало. За нас двамата, за секса, за възможността да имаме друго дете. Пие си кафето на спокойствие и се наслаждава на екзотичната гледка от терасата. Без никакво двусмислие. Проблемът е в моята глава.

— Ще отидем ли да се попечем на слънце?

— Не, още съм натъпкана с хормони, цялата ще стана на петна.

— Тогава какво ще правиш?

— Не знам — отговарям и се залавям с бърканите яйца, но нямам никакво желание да ям. Само ги разкъсвам с вилицата.

— Много си досадна — изстрелва Пиетро и изглежда, това е било на върха на езика му от доста време насам. — Не мога да гледам повече кривата ти физиономия.

— Не си длъжен да я гледаш — отговарям. — Отиди на разходка.

— И ти трябва да се раздвижиш. Луче, не си мъртва. Не сме умрели. Ние сме живи и сме тук. И трябва да правим нещо.

— Говори само за себе си. Не мисли за мен и не ме включвай в плановете си.

— Ти си моята приятелка, нормално е да те включвам в живота си — въздиша той. — Не си единствената, която страда. Само се опитвам да ти помогна.

— Защо не поканиш онази русата да се гмурка с теб?

Искам да го провокирам. Бих искала да намеря причина, за да му изкрещя в лицето, че съм права, че трябва да си намери друга жена и да ме остави на мира.

— Полудя ли?

— Много е симпатична, нали?

Изобщо не ми отговаря. Продължава да си пие кафето, макар че за пореден път успях да разваля доброто му настроение.

— Защо не отидеш при нея? — казвам по-високо и той започва да се оглежда неловко.

— Веднага престани.

— Не е нужно да се тревожиш, защото тук никой не говори тъпия ни език. Нашият език не струва нищо по света!

Усещам как кипя от гняв. Предполагам, че се дължи на хормоните. Не успявам да контролирам действията си. Все по-често в мен се надига някакъв разрушителен инстинкт, който ме хваща неподготвена. Ставам от масата и тръгвам по алеята. Вървя бързо. Пиетро ме следва, без да продума.

— Ще те разбера, ако си намериш друга, да знаеш. Дори ще се радвам за теб.

— Защо сама си причиняваш болка?

— Защото вече не чувствам болката.

Сега вече искам само да плача. Пиетро ме прегръща и казва, че би стоял така целия ден. Отпускам се. И аз бих искала да остана неподвижна в прегръдката му. Влагата в този утринен час е по-поносима. Дърветата папая и манго ни правят сянка, природата ни пази.

След малко той казва:

— Днес ще ходиш на рейки, нали?

— Да.

— Тази сутрин срещнах доктора… онзи Винклер — продължава. — Разказах му за ада, през който премина. Беше потресен.

Отдръпвам се рязко:

— Защо трябваше да му казваш?

Пиетро изглежда смутен:

— Как така защо? Нали е доктор.

— Какво като е доктор? — нападам го язвително. — Не разбирам защо трябва да разказваш за това на всички!

— Луче, не съм казал на никого…

— Казал си на него! Не можеш ли първо да поискаш мнението ми, когато нещо ме засяга пряко?

Пиетро ме гледа озадачено, по онзи начин, от който веднага ми става ясно, че никога няма да ме разбере. После казва едно от дразнещите неща, които повтаря в подобни случаи:

— Опитай се да запазиш спокойствие.

Странно е, че този път не добави „Трябва да гледаме напред“.

Но само се е забавил, ето че след малко чувам:

— Трябва да се опитаме да продължим напред.

— А, така ли? — подхвърлям иронично с писклив глас.

— Да, Луче, искам да продължа.

— Кажи ми тогава какво има пред нас? Какво толкова интересно виждаш пред себе си? — размахвам ръце и му показвам джунглата, която се издига като стена край пътеката.

— Виждам теб — отговаря ми Пиетро, като ме гледа право в очите.