Симона Спарако
Никой не знае за нас (24)

Пиетро иска да ми каже нещо. Очите ми са подути, слагам върху клепачите си памучни тампончета, напоени в чай от лайка. Избягвам погледа му, наблюдавам го скришом и забелязвам, че напредването на възрастта му се отразява по-скоро благоприятно. Косата му е леко прошарена, кожата му е жизнена, сякаш единствената му задача е да става все по-привлекателен. Като гледам отражението му в огледалото в банята, а веднага след това своето, се чувствам неловко.

— Харесвах усмивката ти — казва.

После забелязва календара, окачен на стената до мивката. Под идиличната картина на зимното езеро, скрито сред хвойновите храсти, се вихрят символите и кръстчетата, белязали датите до 20 декември.

— Вече е краят на януари — отбелязва Пиетро. — Трябва да го смениш.

Мажа с избелващ крем петното над горната си устна.

— Искам да попътуваме — продължава. — Бих могъл да оставя работата си за десетина дни. Мислех си за Тайланд. Какво ще кажеш? Един мой състудент е отворил духовен център в Кох Самуи.

Вероятно имам огромен късмет. Получих възможността за мен да се погрижат най-добрите английски специалисти. Разполагах с необходимите пари, за да осъществя избора си. И сега се питам на колко ли жени любимият е предложил пътуване до Тайланд. За пореден път трябва да се убеждавам каква късметлийка съм. Но тази привилегия само влошава положението ми. Не го заслужавам, не съм достойна за подобно отношение. Да се задушавам в мъката си е много по-лесно, отколкото да действам.

— Ще те изведа оттук — решава Пиетро, докато аз нервно си търкам ръцете със сапун.

Кох Самуи е глътка свеж въздух след суетнята на летището в Банкок, хаоса, куфарите, опашките от хора, задъхващите се климатици. Щом слизаме от самолета, ни обгръща топъл и влажен въздух, за някои направо непоносим. Една туристка пред нас диша тежко и си вее със списанието.

Слънцето е високо и си мисля за лятото и колко много остава до него по нашите географски ширини. На бузата на Пиетро се е отпечатала възглавницата, червена черта пресича скулата му. Багажът се получава в една конструкция от бамбукови пръти, без прозорци и бариери, а на бялата стена на митницата е залепен постер със слънчев плаж и надпис за добре дошли на острова. Транспортната лента не е пусната.

Спомням си първото ни пътуване в чужбина. Беше до един остров от Индонезийския архипелаг. За първи път отивах толкова надалече, но се преструвах, че се чувствам съвсем непринудено в луксозния хотел, в който педантично бяха помислили и за най-дребните неща, а кухнята беше превъзходна. Смеехме се като разюздани деца на ученическа екскурзия и правехме секс навсякъде, дори в басейна на хотела. В това отношение Пиетро беше толкова предвидим и подчинен на буржоазното си възпитание. Никога не съм имала задръжки по отношение на секса, винаги съм използвала тялото си и съм била сигурна, че нищо няма да му се случи. Пиетро ме съзерцаваше в екстаз, оставяше ме да водя ръцете му и да му шепна перверзни фантазии. Гледаше ме като обсебен и това ме караше да се чувствам всемогъща. Поне на това поле ръководех играта.

Бяхме като два ястреба, готови жадно да разкъсат живота. А сега какво сме? Два призрака, натоварени с чанти, които се качват на синьото автобусче, паркирано пред летището на острова, ухаещ на тропически плодове.

Качваме се с още две двойки. Сядаме най-отзад, където е двигателят. Когато потегляме, гледам острова през прозореца: зеленото на растенията е толкова пищно и свежо, сякаш преди малко е валяло. Край пътя се редят лавки за ориз и сушени плодове. Електрическите кабели вяло висят по стълбовете. Виждам съсухрена старица, която отчаяно оглежда минувачите и се опитва да продаде малкото ориз, останал на дъното на пластмасовата кофа; по-нататък по-млада жена, явно в напреднала бременност, е седнала на стъпалата на супермаркета и отхапва от плод, който едва ли е измила. Доверява се на природата. И понеже няма възможност да си направи ехография, се доверява и на живота.

 

 

Хотелът е обособена територия, защитена от реалността, която дебне отвън. Оградена от прашните улици, от морето зад завоя, което те напада с влажните си скали, със сините си петна и ти раздира душата.

На рецепцията ни посреща тайландка в национална носия. Черната й лъскава коса е прихваната в сложна прическа. Тя ни окичва с цветни гирлянди и ни предлага плодов коктейл във високи чаши със сламки. После като роботи тръгваме след нея.

Показва ни басейна и плажа. На няколко метра е ресторантът, където ще ни поднасят закуска, обяд и вечеря, заявени със специални купони. Горе вдясно е спа центърът, където можем да се срещнем с учени от цял свят, пристигнали за уъркшоп преди броени дни. В един от дървените павилиони има салон, в който се провеждат курсове по медитация и йога. Всичко е опасано от сенчеста пътека, минаваща през зелен тунел и напомняща каменен път през джунглата. Накрая идва ред и на спалнята: бунгало с тераса с изглед към морето. То е толкова синьо и се губи във виолетовия хоризонт, толкова е безкрайно, че ми се завива свят. Подредбата вътре е спартанска и практична. Разпръснали са цветчета навсякъде, дори по възглавниците. Цветчета на плумерия има и в хавлиите, увити във формата на цилиндър. Банята е на открито: огледало, мивка, тоалетна чиния и душ на поляната сред скали и бамбукови пръчки. И е толкова спокойно. Мирисът на солена вода е примесен с уханието на подправки. Чуват се песни на непознати птици, каквито сме виждали само в научнопопулярните филми. Песните им са хармония, която се лее сред дърветата папая и облаците от бугенвилии.

Стигаме до белия пясък на плажа, където между две палми е закачен хамак. Краката ме болят. Качвам се върху това въжено легло и се люлея.

Пиетро и тайландката си разменят усмивки.

— Уморена е — обяснява той на английски. — Пътуването беше дълго.

Вече не чувам гласовете им, само виждам късчета небе между кокосовите орехи. Усещам как костите ми скърцат. Спи ми се, сякаш са ме събудили в четири през нощта, а може би в Италия вече е тъмна нощ, не знам, загубих представа за времето. Люлея се, а нежният бриз ми роши косата.

 

 

Събуждам се внезапно. Надвесвам се през хамака и повръщам. Направо пред гостите на хотела, които се пекат на слънце. Едно русо момиченце ме сочи с пръст и се смее. Виждам как нечии боси крака се приближават към мен. Вдигам очи. Пиетро е с бански, вече е хванал тен и кожата му блести от слънцезащитния крем. Целува ме по челото.

— Как да ти помогна? — ме пита и ми подава хартиена кърпичка.

— Болят ме костите, сякаш съм някоя баба на 90 — казвам и си избърсвам устата, като преглъщам част от повръщаното.

— Четох в програмата, че тези дни на семинара ще участва един немски остеопат, световнопризнат професионалист.

Не мога да сдържа ироничната си усмивка. Той не й обръща внимание.

— Иди си вземи душ, така ще се посъвземеш — съветва ме. — Сигурно е от студеното пиле в самолета, преди половин час и на мен ми се гадеше. По-късно ще отида да направя няколко снимки. Не бива да спим, защото няма да успеем да се нагодим към тази часова зона.

Той е невероятно красив. Красотата му е разтърсваща. Тялото му е гъвкаво и мускулесто. Лицето му е отпочинало, гладко като крайречен камък, а аз приличам на стрък трева, който е прегазен няколко пъти и вече няма сили да се изправи. Пиетро обаче е като момче във ваканция. Мразя го, заради това че е толкова хубав, здрав. Невредим.