Симона Спарако
Никой не знае за нас (23)

Форум розоваградина.com, 12 януари, 18:03

Мамаскала:

Бях бременна с две момиченца. На 28 септември си направих изследване за нухална транслуценция^[1] и при едната от близначките показателите бяха високи. С мъжа ми се решихме да направим амниоцентеза и на 20 октомври сърцето ми за миг спря да бие: резултатът беше тризомия 21.

Със съпруга ми мислехме, че не можем да се справим с дете със синдрома на Даун, затова трябваше да го абортирам. Лесно е да се съди отстрани. Никоя майка не бива да бъде изправяна пред такъв избор, защото после трябва да се научи да живее със смъртта в сърцето си. Но моят избор беше напълно разумен: как бих могла да обичам еднакво и двете си момиченца? Едното със сигурност щеше да се нуждае повече от мен и неизбежно щях да пренебрегвам другото. Кой щеше да се грижи за него в деня, когато мен вече нямаше да ме има? Знаете ли, че откакто съществуват генетичните изследвания, почти всички двойки, открили проблеми със здравето на детето си, решават да прекъснат бременността? Да не знаеш, е едно, но когато разбереш, преди да се роди, се иска много смелост да обречеш детето си на вечни подигравки заради недъга му.

Имам нужда от вас и вашите истории, за да не се чувствам като чудовище.

 

 

Лизи82:

Здравей, Мамаскала, тук ще намериш много жени, готови да те изслушат и способни да разберат душевните ти терзания. Наложи се да направя аборт в деветата седмица, защото бях на двайсет, сама и безработна, и да имам дете ми се струваше непосилно. Не бих желала да имам и сега, след като навърших трийсет. Просто открих, че не притежавам майчински инстинкт. На страдащите майки това може да се стори абсурдно, но се случва. И ако отново забременея, то най-вероятно пак ще направя аборт. Разбира се, преживяването не е приятно и вземам необходимите мерки да го предотвратя. Не търся разбиране, само уважение, но почти никога и никъде не го намирам. Ако живеехме в цивилизовано общество, никой не би посмял да ни съди. Тук не всички се харесваме и невинаги сме съгласни едни с други, но познаваме тежестта на думите и се опитваме да ги използваме, за да дадем и получим подкрепа.

 

 

Анонимна:

За около три процента от бременните съществува вероятност да родят дете с увреждания. Такива са фактите. Само дето някои майки го разбират, докато новороденото расте, а други се подлагат на изследвания на плода в хода на бременността. Ако резултатът от изследванията покаже хромозомна аномалия, деветдесет и осем процента от жените решават да прибягнат до терапевтичен аборт. Деветдесет и осем процента. Такива са данните. Но само ако е в рамките на закона, тогава никой не го забранява. Връщат го на Създателя до дванайсетата седмица от бременността, както би станало с някое здраво, но нежелано дете. Може би в някои болници ще ги гледат накриво или няма да им окажат нужната помощ, но имат пълното право да абортират. Една моя позната реши да направи аборт, защото детето имаше заешка уста. Случва се. Познавам и друга, която разбра, че момиченцето й има мозъчно увреждане или нещо подобно, но понеже беше в напреднала бременност, я накараха да го роди. Сякаш достойнството на един живот може да се измери с броя на изтеклите седмици. Тази жена не прекъсна бременността, изчака термина си и след три месеца роди. Сигурно цял живот ще храни детето си с лъжичка, но го роди. Тя също отговаря на статистиката и влиза в онези три процента, какво да се прави. Аз също съм в тази графа. Само дето не знам откъде ще събера смелост да родя.