Симона Спарако
Никой не знае за нас (22)

Аз съм като абстрактна картина. Изисква се огромно усилие на въображението, за да ме разгадаят. Пиетро опитва. Майка ми сигурно също би искала да й дам тази възможност.

Понякога първото, което правя веднага щом се събудя, е да отида до кварталната книжарница с надеждата, че ще открия поне една книга, която разказва моята история. Или тази на човек, преминал през същия кръг на ада. Но не намирам нищо. Както изглежда, абортът по медицински причини е една от малкото теми, останали табу.

Вкъщи включвам компютъра и отварям търсачката. Пиша в горното поле думите „аборт“ и „терапевтичен“ и пред мен се разкрива цял нов свят. Неподозиран свят от блогове, форуми, сайтове с подробна информация, молби за помощ и послания, изпълнени с надежда.

Веднага ми се набива на очи едно интервю с лекар, парадиращ с принципността си, който възразява срещу термина „терапевтичен“ и го смята за неточен, щом се отнася до аборт, целящ да прекъсне развитието на плод, засегнат от хромозомна аномалия. Смята за редно нещата да се назовават с истинските им имена. Уточнява, че „става въпрос за детеубийство“. И обяснява, че е по-добре родителите да се учат да възприемат увреденото дете като индивид, преди да прибягнат до краен избор. Питам се какво ли е семейното положение на този мъж. Питам се дали някога е имал вземане-даване с инвалид или с каквато и да било форма на скелетна дисплазия и дали познава дори най-баналната болка от счупване на кост. Тя е нищожна в сравнение с болката в гръдната кост, която бавно се свива около сърцето и дробовете ти, докато не те задуши.

Ето че още веднъж интернет ми се притичва на помощ. Той успява да разкъса порочния обръч от тишина, затегнат около мен, и да ми покаже, че все някъде съществувам. Не като човек извън закона, който е извършил кощунствено и непростимо детеубийство, а като осакатена майка, страдаща жена, плащаща скъпо за избора си. Попадам на форум, виртуално пространство, събрало свидетелствата на жени, които са правили аборт и споделят опита си.

Разделът, който ме интересува от форума, е типично женски, посветен е на прекъсване на бременността и на жени, които са се подложили на кюртаж, било то доброволен или като последица от спонтанен аборт. Жените, които пишат там, подобно на мен, са били изправени пред дилемата дали да родят дете, засегнато от хромозомна аномалия. Чета някои от постовете и ми се струва, че в основата им е залегнало усещането за загуба и поражение, породено от болка, която невинаги намира израз.

Повечето от участничките пишат от профил с измислено име и някаква картинка като аватар. Но има и такива, които застават в мрежата с лицето си и публикуват снимки от преживяното. Много от псевдонимите са повлияни от горчивия опит, като Отчаяна, Сама или Тъжна майка; други са взети от анимационни филмчета и детски приказки. Има Сейлър Мун^[1], която пише стихове за майчинството, както и една Сирена, празнуваща рождените дни на изгубеното си дете. Зад малките снимки в уебстраницата, зад всички тези фантастични имена се крият жени, които се опитват да излязат от сянката, от изолатора, в който са напъхани, за да намерят утехата, отказана им от обществото. Глътка въздух и подкрепа, каквато не биха могли да получат другаде.

Историите са различни, но все пак си приличат. Мари78 е узнала, че детето, което чака, е с мозъчни увреждания, но не е имала смелостта да прекъсне бременността. Била е сама, без съпруг, и по съвет на роднините си е отишла да го роди във Франция. Знаела е, че там има клиника, в която ще се погрижат за сина й. Смятала да го остави анонимно, както правят с децата, които отиват в дом за сираци. Единствената разлика била, че нейното дете никога нямало да бъде предложено за осиновяване заради заболяването си. Но клиниката била в състояние да го обгрижва по най-добрия начин и това изглеждало най-подходящото и безболезнено решение. Мари78 смятала, че е достатъчно силна да го направи. Но след като прекарала няколко месеца раздирана от чувство на вина, тя, въпреки мнението на родителите си и финансовите затруднения, решила да се върне във Франция, за да си го прибере. Обаче не предвидила, че срокът за размисъл и отказ от решението е изтекъл. Сега се бори с френската бюрокрация, за да си върне сина.

Не знам доколко историята на Мари78 е истинска, дали тя самата съществува или зад името се крие някой, който просто иска да предизвика дебат. В интернет пространството човек трябва да има едно наум. Така или иначе постът на Мари78 е получил много отговори. Джулиясамотна се пита каква смелост се иска да оставиш подобно същество да крее в някаква клиника. Тъга разсъждава над факта, че обществото понякога дава за пример онези, които решават да избегнат аборт и оставят новородените на грижите на болничните заведения, и в същото време осъждат жените, чакащи увредено дете, смятайки ги за чудовища, ако направят аборт, но те всъщност нямат кой знае каква алтернатива. Изглежда, че единственият позволен от закона начин е да родиш детето, независимо дали е здраво или не. Елизвездна пише колко трудно е в наши дни да си майка на дете инвалид, сестра й е в подобно положение и всички я наричат „Майка Кураж“, но „тя нямаше избор“.

Жените от форума дават съвети и мнения с лекота. Те разполагат със знание, филтрирано с месеци, дори години, прекарани в самота. Има постове, преливащи от информация и полезни телефонни номера. Има един, който препраща към сайт, предлагащ помощ на жени, желаещи да предприемат терапевтичен аборт, но подминали законния срок. Изброени са страните, където се практикува вътрематочна инжекция, адреси на клиники, в които терапевтичният аборт не се разглежда като „прекъсване на бременността до двайсет и трета седмица“, а границата се определя от сериозността на заболяването и състоянието на майката. Чувствам се длъжна да напиша адреса на болницата в Лондон и номера на доктор Уилсън и да подчертая, че що се отнася до мен, всички там са били много отзивчиви и разбрани. За момента това е единственото, на което съм способна. Пиша в телеграфен стил и напълно анонимно.

Щом досега смятах, че моето преживяване е толкова шокиращо, как мога да съдя всички тези жени? Които са изпаднали в дългове, за да посрещнат разходите си; които са прибегнали до аборт в Италия, в неуютни и враждебни болници, без да имат право на вътреутробна инжекция. Жени, които са били подложени на нахлуване на карабинери в родилната зала; или са страдали от осъдителното отношение на лекарите и медицинския персонал, като са били настанени в една стая с родилки, държащи бебетата си в ръце; или са били принудени да тичат до тоалетната сред спазми и контракции, за да изстрелят детето си в тоалетната чиния, а после да нямат смелостта да го извадят оттам. И да го гледат как умира в отходната тръба като някакъв отпадък.

Изглежда невероятно, но историята за детето, родено в тоалетната, е била отразена в пресата: отпечатали са интервю с лекарите, родителите и роднини. И това не е изолиран случай. Но въпреки всичко около тези истории никога не се вдига шум. Никой не се възмущава, че на тези жени не е оказана нужната помощ. Когато се върнат у дома, те сами се погребват живи и се разяждат от срам. Никога няма да ги видим да говорят по телевизията, да крещят от гняв. Те следват съветите на близките си: ставай, гледай напред, детето ти никога не е съществувало.

Погълната от четенето, изведнъж ме сепва звън.

 

 

На екрана на видеофона виждам косата на майка си, хваната с пъстра шнола. На лицето й е изписано недоволство, но продължава да звъни и очаква да й отговоря. Обаче аз се отдалечавам от домофона и се връщам пред компютъра. Тя натиска звънеца още няколко пъти и накрая се отказва.

След броени минути някой завърта ключа на входната врата. Представям си как майка ми е изиграла драматична сцена пред портиера, за да го убеди да я пусне, а после ядосано се е качила на третия етаж. Обаче вместо нея на вратата стои Пиетро. Не бях забелязала, че е станало толкова късно.

— Срещна ли майка ми долу?

— Не, но днес ми се обади няколко пъти. Много е разтревожена, иска да знае как си. Трябва да й звъннеш.

— По-късно ще й пратя есемес.

— Какво четеш?

— Намерих форум — отговарям. — За абортите.

— Не съм убеден, че ще ти се отрази добре.

Пиетро ме оглежда: косата ми е мръсна и несресана, облечена съм в същия анцуг, който нося дни наред. Не съм приготвила вечеря. Минала съм от документалната поредица за инвалидите към форума за абортите. Със сигурност изобщо не му помагам. Но явно тази вечер не иска да се караме.

— Ако имаш нужда да говориш за това, аз съм тук — подканя ме вяло. — Не трябва да се чувстваш сама. Заедно сме. Аз и ти.

— Благодаря ти.

— Днес ми се обадиха — казва, докато си сваля сакото. — След един месец ще получим резултатите от аутопсията и ще можем да си приберем Лоренцо. Какво ще кажеш да направим погребалната церемония там, а после да си донесем урната с останките?

Мисълта за това ме парализира. Обръщам се на стола и впивам поглед в монитора.

— Луче, моля те.

Не мога да го понеса. Не искам да се връщам в Лондон. За мен Лоренцо не е в онази болница, подложен на дисекция от някакви учени. Разбира се, че вече не е в мен, нито е у дома, в специално приготвената за него стая. Нито ще го намеря в някой форум, сред разказите на жените, които също като мен не могат да си намерят място. Но единственото сигурно е, че той не е в Лондон. Не може да съм го оставила там и да съм се върнала здрава и читава.