Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Nessuno sa di noi, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
art54(2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka(2021 г.)

Издание:

Автор: Симона Спарако

Заглавие: Никой не знае за нас

Преводач: Наталия Христова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: италиански

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: италианска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 16.10.2018

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Жанет Желязкова

ISBN: 978-954-26-1846-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10762

История

  1. —Добавяне

Приятелите ни се държат настрана. Болка, подобна на нашата, поразява, сварва хората неподготвени. Малцина знаят как се развиха нещата. Пиетро се обади само на най-близките. Но новината е достигнала доста хора и не се знае как междувременно се е изопачила. Как се е променила.

Подозирам, че приятелите ни с деца се чувстват още по-неловко отпреди, когато смятаха, че не можем да имаме свое. Измислям си извинения, за да не се срещам с тях. Къщите им са чужди за мен. Те са ми обявили война. Миришат на прани дрешки, кашички и мръсни пелени. Бомбардират ме с плач, писъци, капризи. Защитава ги войска от влакчета и плюшени играчки. Търпя поражение.

Джорджа и Паоло ще станат родители след по-малко от месец. Когато видя детето на Джорджа, ще си помисля, че моят син би бил на същата възраст. И всеки път, когато го погледна, ще си спомням как двете с майка му бяхме бременни по едно и също време. Ще си спомням радостта в очите на Джорджа и моята непоносимост, гаденето ми като прелюдия на невъзможността да стана майка.

Обаче съществуват и Иван и Нери, които ми се обаждат и разговарят с мен по същия начин, както и преди. Питат дали имаме нужда от компания, дали искаме да се срещнем и да побъбрим. Когато желанието ми да се срещам с хора се върне, те ще бъдат първи в списъка.

 

 

Свекърва ми е промила мозъка на Пиетро и го е инструктирала. Според нея няма нужда да навлизаме в подробности, трябва само да казваме, че Лоренцо не се е справил и сме го изгубили. И Пиетро повтаря тези думи всеки път, когато срещнем някой познат. Казва, че сме го изгубили. Сякаш е връзка ключове или игра на карти. Случва се портиерът на блока или жената от химическото да ни запитат „Кога се роди?“ И Пиетро отговаря като по учебник „За съжаление, го изгубихме“. Сякаш ги залива с ледена вода. Виждаш ги как се вцепеняват. Нещастието обикновено предизвиква такъв ефект: човек загубва ума и дума или пък започва да ръси клишета.

Но нещастие като нашето е много специално, то е обречено да остане неразбрано. Някои ни казват „Много съжалявам, но такива неща се случват“. Други ни утешават „Още сте млади, трябва веднага да си направите друго“. Така Лоренцо, изгубеното дете, онова, което не се е справило, изведнъж става заменимо. То е като метеор, пресякъл небето, без да нанесе щети.

 

 

Аз не видях лицето му. Оставих го да излезе от онази болнична стая, без нито един мускул в тялото ми да трепне. Пиетро го погали, стисна ръчичката му в пръстите си. Не ми каза как е изглеждал, какво е изпитал, не му позволих. Но е спокоен и дори иска да се върне в Лондон за погребението, да донесе праха му в Италия и да го сложи в урна в семейния гроб.

— Луче, трябва да опитаме отново. Трябва да го направим колкото се може по-скоро.

Питам се откъде намира сили да го изрече. Иска ми се да му споделя как ме болят костите, макар да знам, че това не е нищо в сравнение с болката, която сигурно щеше да изпитва синът ни. Нали затова го направихме? Защото искахме да му спестим мъчителния живот.

Да знаеш, Пиетро, той не си е тръгнал. Още е тук. Това не беше метеор, пресичащ небето, без да причинява щети. Той разруши всичко. Изравни със земята целия свят. Хубаво е, че се държиш. Но аз не мога. Не мога да си помисля да го заменя, сякаш става дума за стари обувки или кола, навъртяла хиляди километри. Не издържам повече да не правя нищо.

 

 

През нощта се събуждам внезапно. Чувам плач. Идва от неговата стая. Сърцето ми се разтуптява, сядам в леглото и избутвам одеялото. Пиетро ме моли да се успокоя. Не му споделям какво се случва с мен. Макар че не погледнах в онази кошница, аз го виждам всяка нощ, както и всеки път, когато минавам покрай вратата на детската стая. Виждам го в синята люлка, която още стои неразопакована, как ме вика: „Мамо, защо ме остави сам?“ И плаче, непрекъснато плаче и не мога да го накарам да престане. Вцепенявам се при този сърцераздирателен вик. А когато се съвзема, се чувствам още по-зле. Защото не ми остава нищо, дори плачът му.

Не трябва да сме в леглото. Би трябвало да ставаме на смени през три часа, за да го храним. Би следвало да имаме сини кръгове от умора под очите и да се караме от напрежение, но без да се сърдим. Не би трябвало да седим изолирани като в пещера, жертви на оглушителната тишина, от която никой не може да ни избави. Сякаш е грешно дори да го споменем, сякаш всеки разговор за него е неуместен. Светът смята, че е справедливо да игнорира съществуването му, да заличи случилото се. Бих искала и аз да мога, но не успявам. Пиетро, повярвай ми, опитвам се. Но това, че го оставих да си тръгне, без дори да имам смелостта да го погледна в лицето, може би е най-голямата ми грешка.

 

 

Пиетро се обади в детския магазин, откъдето бяхме купили люлката и шкафчето за повиване, и попита дали може да ги върнем, тъй като седят опаковани, както и дали биха ни дали отстъпка за следваща покупка. Аз се противопоставям. Той изглежда ядосан, казва ми да проявя здрав разум. Не е съгласен стаята на Лоренцо да се превръща в мавзолей. Иска да махнем всички купени дрешки, както и подарените, да ги сложим в торби и да ги занесем в църквата. Но да се освободя от неговите вещи е все едно окончателно да се освободя от него, а точно това Пиетро не може да разбере. Знам, че така е прието и че е част от ритуала, когато някой почине, нещо като морален дълг. Спомням си как майка разпределяше дрехите на баща ми на купчини, за да ги дари за благотворителност, като отделяше „по-хубавите“ за зет си. Бях малка и гледах пуловерите на татко, като се опитвах да възстановя в паметта си последния път, когато ги е носил и им е придавал форма с тялото си. Детайли, които го съживяваха за малко. Сега гледам ританките на сина си, подредени, както са с етикетите, по рафтовете на гардероба, миришещ на пресен лак, и нямам спомени, които биха могли дори за момент да представят неговия живот, нямат мазни петна или лекета от кашичка по бродерията. По стените на стаята му мога единствено да прожектирам фантазиите и илюзиите си, които ми правеха компания през последните седем месеца. Това е всичко, което ми остана, и не съм готова да се разделя с него.

На Пиетро му е писнало, моята инертност го отчайва. Той не може да ме познае в облика на ларва, неспособна да се вземе в ръце и да се отдаде отново на съвместен живот. Накрая постигаме споразумение някой от магазина да изнесе нещата, които не са разопаковани. Всичко останало ще си остане в гардероба. Стаята няма да се пипа. Ще бъде с тапетите на мечета и сини ивици, заемащи три четвърти от стената. Вратата ще остане затворена за неопределен срок. Пиетро бе принуден да приеме условията ми. Сигурно обмисля възможността да си направим друго дете. Аз не мисля за нищо.